Джентълменската постъпка на един армън

Югославия възприе термина „македонски народ“ за българската народност, за да може да я сърбизира, пише Константин Папаначе 

Подкрепя движението на македонските българи 

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Константин Папаначе е армънски писател и публицист с доста противоречива съдба. Роден в района на гр. Бер в Беломорска Македония, в края на 20-те години се установява в Румъния. Става вицепрезидент на Асоциацията на македонорумънските студенти и подпомага колонизирането на Южна Добруджа с армъни. Тъй като тези преселници произхождат от географската област Македония, местното население ги нарича „македонци“. Така са известни и днес техните потомци в Румъния, въпреки че нямат нищо общо с тези, които в Скопие след 1944 г. са обявявани за етнически македонци.

Противоречиво е и самото отношение на Румъния към преселниците армъни. Вследствие на политическите борби, организациите им невинаги са толерирани от властта в Букурещ, което се отразява и на кариерата на Константин Папаначе - от преследван затворник до депутат и заместник-министър на финансите - през 1941 г. е принуден окончателно да напусне Румъния.

След Втората световна война е осъден задочно в Букурещ на доживотен затвор, а също така е издирван от Гърция и Югославия. Въпреки това той се установява в Италия, където развива активна обществена и научна дейност в защита не само на армънското население, а и на останалите етнически групи, живеещи в Македония, в т. ч. и на българите. Така например през 1954 г. подкрепя делегацията на македонските българи, взела участие в заседанията на четвъртия конгрес на Федералния съюз на европейските националности.

През 1968 г. Константин Папаначе публикува книгата „Относно армънското малцинство в балканските страни“, където пише, че „Югославия възприе термина „македонски народ“ за българската народност в Македония, с цел да я отклонява, за да може да я сърбизира. Това е истинско узурпаторство. Затова протестите срещу тази злоупотреба от страна на българите, гърците и армъните са напълно оправдани... Факт е, че през 1953 г., при преброяването, югославските власти... дават името „македонци“ само на славянското население, което е българско в огромното си мнозинство. Но тези действия нямат никакво оправдание на историческа основа и са възприети, за да създават конфузия, от която да печелят само заинтересованите“.

Особен интерес представляват действията на К. Папаначе в подкрепа на организираното движение на македонските българки. С нарастването на членската маса на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, към отделните дружества постепенно започват да се създават женски секции. За първи път през 1957 г. обаче се стига до идеята те да провеждат годишни конференции, на които да се обсъжда ролята на жените в македонското освободително движение. Сред тази поредица от прояви се откроява 13-тата годишна конференция, проведена през 1970 г. в Торонто. Оказва се, че повечето от делегатките са второ поколение емигранти, но въпреки това те продължават да проявяват загриженост за съдбата на техните близки в Македония. Тактиката на ЦК на МПО да се опита чрез женското движение да създаде приемственост между поколенията, дава резултат. Това ясно личи от публикувания във в. „Македонска трибуна“ репортаж за 13-тата годишна женска конференция, на която се отчита, че вследствие на контактите на преселнически семейства, „повечето от младите се познават от детинство. На годишните конгреси тези невръстни още деца лудееха по коридорите на хотела и често пъти правеха безплодни опити да се хванат на хорото, за да не останат по-назад от своите по-стари братя и сестри. И ето ги сега пак задружно под една стреха, само че ролите са разменени. Те са активни в борбата, а някои заемат и челни места... Симпатичната малка девойка Филя Джан Новачкова... на чисто български език поздрави комитета и представителките на женската секция и пожела успех в работата. Изречената на български реч от малкото, тук родено момиченце, плени всички присъстващи“.

Самата главна говорителка на 13-тата годишна конференция - Соня Цветкова - също „представлява второ поколение на македонски българи в Америка. Дядо и Димко Мотев беше един от основателите на МПО „Т. Александров“ в Йънгстаун, а в женската секция на която и днес членува баба и Спасия Мотева и майка и Павлина Уолтър Илиева. Израснала всред родолюбива среда, която не само милее за съдбата на поробените наши братя, но и цени нашите народни традиции и ги предава през поколенията“.

Именно приемствеността и желанието на македонските българки второ поколение да се включат в освободителното движение, поражда идеята на 13-тата годишна конференция да се вземе решение за даване на отпор на започналата през този период по света масирана югославска антибългарска пропаганда. По това време Югославия чрез нейната лобистка програма успява да привлече Арманд Гаспар, който през предходната година в редица статии във франкофонски вестници като „Газет дьо Лозан“, „Льо Монд“ и др., започва да пропагандира югославските тези за миналото на Македония.

Женските секции към МПО „Любен Димитров“ и МПО „Правда“ в Торонто, Канада, решават на 25 юни 1970 г. да изпратят открито писмо до Арманд Гаспар и да отхвърлят неверните му твърдения. В него освен факти от миналото, се изнасят и актуални данни за населението на Македония. Например цитирано е тритомното издание на „Ларус“ от 1966 г., в което се казва, че Св. Наум и Св. Климент са създатели на старобългарската литература и че ВМРО е създадена от българи през 1893 г. По повод насажданите фалшификации на територията на днешната Северна Македония, двете женски организации пишат: „лъжете се, уважаеми г-н Гаспар, ако вярвате, че тая „народна“ република представлявала край на македонския неуреден въпрос. Всички основания са на лице за създаването от Белград на бъдещи раздори на Балканите“.

Интересен момент в писмото представлява описанието на МПО. „Долуподписаните принадлежим към една организация, която в Съединените американски щати и Канада е създадена преди близо петдесет години. Дъщери сме на българи от Македония, дошли тук главно след Илинденското въстание, което в 1903 г. вдигнаха срещу султанската власт македонските българи, в борческо сътрудничество с македонски армъни“.
Споменатото сътрудничество между македонските българи и македонските армъни е емоционалният момент, който винаги е подтиквал Константин Папаначе да се намесва в защитата на историческата истина. Неговата реакция не закъснява и този път, като в качеството си на „роден и израснал в Македония, по народност македоноармън (влах)“, решава да напише разяснително писмо до в. „Льо монд“. В този документ, като се спира на славянския елемент, К. Папаначе подчертава, че „в своето огромно мнозинство говори български диалект“.

По-нататък Константин Папаначе категорично отхвърля съвременните югославски пропагандни твърдения за съществуването в миналото на „македонска народност“: „що се отнася до названието „македонска народност“, което Белград употребява за македонските славяни и което г-н Гаспар също използва в своите статии, позволявам си да потвърдя, че това название не изразява една истина. На територията на Македония съществуват добре обособени националности, каквито са: българите, гърците, армъните (власите), албанците, евреите и др. Наименованието „македонска народност“ беше измислено от сърбите, както писа един специалист по въпросите на малцинствата - проф. Ги Еро от Университета в Страсбург - „за объркване на понятията“. По този начин се прикриваше почти цялостната липса на сръбски елемент върху македонската територия“.

Разгледаната дейност на Константин Папаначе представлява огромен интерес за състоянието на македонския въпрос в годините след Втората световна война. Тя е и пример на сравнително скорошно признаване на българската народност в Македония от нейните съседи - македонските армъни.