Джиджи, Бепе, Родолфо и Франко – италианците, които го правят по-добре

Хубавиците на ХХ-ти век лудеят по „четиримата мускетари“ от „Ботуша“

Физическа красота, пословична вирилност, италианска духовитост, изисканост, извечна купонджийска страст

Сен Тропе - култова крайморска дестинация

В Италия, Франция, в още няколко страни от Западна Европа, та дори и отвъд океана, Джиджи Рици, Бепе Пироди, Родолфо Паризи и Франко Рапети са легенди. Защото четиримата италианци са както мъжка гордост за подражание, така и напорист женски блян - в прегръдките им сладостен пристан са намирали най-знойните и желани хубавици на ХХ-ти век. По-точно на шейсетте и седемдесетте му години, когато киното и телевизията – ренесансовите за миналото столетие протуберанси на изкуството, правят великата за времето женска красота общодостъпна за милиони. Преди всичко визуално, разбира се, но има и щастливци, които се домогват до нея във всичките й плътски измерения. И те предизвикват сред зажаднелите за сладък живот след войната мъже и жени мъничко изконна завист и много съвсем основателно възхищение.

Точно такива са Джиджи, Бепе, Родолфо и Франко, които в средата на шейсетте години на миналото столетие първо покоряват с влудяващия си за нежния пол чар курортите по италианското крайбрежие около Генуа и на изток от Болоня,  после тези на френския Лазурен бряг. Като накрая се спират в заформящото се по онова време в снобско артистично местенце рибарско селище Сен Тропе, давайки му яко рамо да се превърне  в култова крайморска дестинация. Защото с безгрижието си, с тяхната физическа красота, пословична вирилност, италианска духовитост, изисканост, извечна купонджийска страст, доброто възпитание и галантните маниери „квартетът“  прави Сен Тропе световна Мека. На богатите, хубавите, разкрепостените, креативните и жадните за силни усещания млади хора от Европа и света, та били те понякога и галени мамини синчета.

Бепе Пироди с поредната красавица

Хроникьори на златните години на Сен Тропе много често жигосват четиримата обаятелни млади мъже като „плейбои“. Те обаче  предпочитат да ги наричат къде наистина, къде на шега „аматьори“, но не с обичайното значение на тази дума – любител, дилетант, новак и т.н. Както обясни преди време в интервю Бепе Пироди, той и аверите му влагали в нея тълкуванието, произтичащото от италианския глагол “amare” и неговото минало причастие “amato”, тоест обичам, обичан. С други думи те са „аматьори“ - хора, които единствено обичат, ама всичко апетитно наред – знойни красавици, хубава храна и добро вино в бохемски кръчми, горещи плажове и кристални морски води, тайнствени похождения в среднощна доба, зашеметяващи крайбрежни разходки с яхти и скутери, денонощни купони. Харчейки предимно за удоволствията  парите на гаджетата си и на богатите им приятели, които искат да са като тях.

Нрави им се и прозвището „четиримата мускетари“, приемат го, но не съвсем, защото то ги приобщава  към Франция, откъсвайки ги от Родината. Може би затова хубавеляците се радват най-много, когато „франсетата“ започват да ги наричат масово просто „les italiens”, италианците. Но като че ли най-голямо удовлетворение им дава отговора на Жаклин Кенеди – Онасис на въпрос на репортер в Сан Тропе: „Защо жените из Лазурния бряг лудеят по италианците?“ „Тhe Italians do it better!” – „Италианците го правят по-добре!“ – обявява без да се замисли екс-президентшата на САЩ и съпруга по онова време на милиардера Аристотел Онасис. После, някъде в средата на осемдесетте години, лозунгът е раздухан от попзвездата Мадона и се превръща в запазена марка за всичко, което италианците творят, при това не само в леглото.  Да не говорим за милиардите долари, които трупат благодарение на него предприемчиви производители от Апенините, поставяйки го върху експортираните в Америка стоки.

Най-възрастен от великолепната четворка върли италианци е Бепе Пироди, който е роден през 1940 г. в Генуа.  С  четири години по-малък от него е Джиджи Рици, пръкнал се на бял свят в родния град на Джорджо Армани - Пиаченца, отвъд Апенинската верига. Интересното е, че двамата се запознават с Бепе още тийнейджъри, тъй като семействата им имат съседни вили покрай морето източно от Генуа. Родолфо Паризи пък е роден през 1941 г. в Триест, а акранин му е Франко Рапети, който приплаква за пръв път в Милано. Семействата и на четиримата са богати, осигуряват им добро образование,  пращат ги в престижни школи да свирят на пиано и китара, учат с частни преподаватели  английски, френски и немски, като през летата практикуват поне за месец въпросните езици там, където те се говорят. В същото време четиримата са спортни натури, плуват, тренират тенис, карат ски в баровския зимен курорт Кортина Д’Ампецо, харчат подобаващо парите на родителите си, но никога не парадират с тях. Най-малкото когато Сан Тропе и Лазурният бряг са вече в ногите им и те са заобиколени от милиардери от всички точки на света.

Запознават се случайно в Болоня през 1966 г., веднага разбират, че са на една вълна, онази, на която се настройват всички, които приемат живота като безкраен  празник, на който трябва да се наслаждаваш докато можеш. И допадайки си, Джиджи, Бепе, Рудолфо и Франко сключват безмълвно споразумение да действат заедно поне в обозримото бъдеще . До срещата им някои от тях вече са били натрупал сериозен опит със свалките на германки и австрийки в прочутите по онова време адриатически курорти Римини и Ричоне – не случайно популярен италиански лаф от онези години гласи, че всеки втори германец/германка е дете на плажен спасител от адриатическото крайбрежие на Италия. Други от „квартета“ са трупали креватни умения и житейска квалификация в нощите на Рим и Милано, както и в бижутата на брега  на Лигурско море Портофино и Санта Маргерита. Когато решават да се обединят в приключенията, четиримата италиански гларуси се качват на един поочукан, ама екстравагантен ситроен – от ония, любимите на хипитата от шейсетте години. Но четиримата никога няма да бъдат като тях фенове на импровизираните биваци, на запивките в каравани и палатки, на секса без душ по поляни и плажове. Защото те са възпитани да вземат хубавото от живота само в изискана обстановка, дори когато се правят на битници, а не задниците им да бъдат ядени от комари по разни шарени хипарски свърталища.

Джиджи, Бардо, Бепе и Одил Роден

Градската легенда разказва, че през лятото на 1966 г. като начало Джиджи, Бепе, Рудолфо и Франко започват да тръшкат наред хубави момичета и жадни за свежа любовна тръпка омъжени дами в морските курорти западно от Генуа – Вараце, Вариготи, Споторно, Финале Лигуре, Албенга, Сан Ремо, та чак до френската граница. Разтварят женските сърца и души с младостта си, с техния пословичен ентусиазъм и вечен оптимизъм, със завладяващото чувството за хумор, с измислената от тях максима, че една любовна нощ може да ти стигне за цял живот, стига да е подобаващо бурна и италианска. Прекрачват границата между Италия и Франция на следващата година и след като раздвижват духовете в Ница, Кап Антиб и Кан, четиримата стъпват в Сан Тропе. И там стават неудържими, като всички започват да им подръжават, защото се осмеляват да танцуват боси туист и буги-вуги по масите на вече популярните кръчми „Папагайо“, „Ескинад“ и „Ескаль“, превръщайки ги бързо, бързо в култови. Пеят, свирят, подмятанията им към момичетата са остроумни и забавни, вицовете и репликите им предизвикват искрен смях, а чашите с шампанско сякаш са залепени за сладострастните им устни. Покоряват наред, а изникват сякаш от никъде, млади, готини, с пробиващи нежните сърца погледи, коренно различни от малко лигавите според собствените им признания французи, много от които са предвестници на официално заформеното след няколко десетилетия „джендърство“.

Но четиримата се превръщат в истински идоли на живота, който никога не дотяга, през следващото лято, това на 1968 г., през чиято пролет студентите в Париж и други западноевропейски столици се надигат на бунт срещу политическата класа и въобще срещу държавата. На безплодните им напъни да променят света „les italiens” противопоставят веселието, радостта от живота, омаята на хубавото вино, красотата на секс, с други думи безкрайния празник, както е казал Ърнест Хемингуей. В началото на лятото на 1968 г. се случва и онова, което превръща „четиримата мускетари“ в мит -  Джиджи Рици сваля тогавашния мокър сън на мъжете от цял свят Бриджит Бардо, захвърляйки в морето надянатата й от милиардера Гюнтер Сакс брачна халка.

Джиджи Рици и Бриджит Бардо

/Следва/