Докато Скопие не се реформира, ветото трябва да остане

За първи път български премиер разви тезата, че чрез налагането на ветото България обслужвала руските интереси

През изминалата седмица отново една от най-дискутираните теми в българското обществено-политическо пространство е тази за ветото върху началото на преговорите за еврочленство на Северна Македония. Нов елемент е, че за първи път български министър-председател разви тезата, че чрез налагането на ветото България обслужвала руските интереси. До скоро подобни позиции се лансираха у нас съвсем плахо от лица, близки до Скопие.

По своята същност подобна позиция е несъстоятелна. Тя е присъща на черно-бялото мислене на глобалните играчи, но в нея отсъства анализът на детайлите, което пък неведнъж е водило до локални катастрофи на подобни стратегии. Прегледът на досегашните български официални аргументи показва, че чрез наложеното ветото България има за цел да възпрепятства нереформираната Република Северна Македония да влезе в ЕС с нейната останала в наследство от комунистическа Югославия официална държавна доктрина, създадена именно в Белград и Москва.

При съпоставката на тези две тези за ветото, няма как да не се изведе на преден план констатацията, че в мисълта, че с борбата срещу тоталитарната доктрина на официално Скопие се обслужвали интересите на нейните създатели, липсва каквато и да била логика. Тъкмо обратното – с идеята да се премахне ветото върху нереформираната Северна Македония, се обслужват интересите на Белград и Москва, защото по този начин създадената от тях доктрина се вкарва в ЕС и е предпоставка за неговото бъдещо регионално разлагане отвътре. Това е сегашната стратегическа цел на Белград и Москва.

Ако се направи преглед на публикациите в Сърбия и Русия през последните 5-10 години, посветени на Северна Македония, ще се види, че в 95% от тях се подкрепя нейната сегашна официална доктрина и се атакува България. Не е случаен фактът, че днес най-изявените сърбомани и русофили в Скопие най-много настояват Северна Македония в своя нереформиран вид да влезе в ЕС. За тях създалата се ситуация е уникален шанс да вкарат своя Троянски кон в евро-атлантическата крепост. До известна степен към момента успяват. Достатъчно е да се анализира например отказът на НАТО да издаде сертификати за достъп до класифицирана информация на редица служители в Скопие в областта на отбраната, за да светне предупредителният сигнал, че тук се случва нещо нередно. От рехавите публикации в скопските медии става ясно, че отказите са заради разкрити връзки на посочените лица със Сърбия. А очевидно по тази линия може да се предаде информация към тези, които стоят зад Белград.

За да бъде разложението по-пълно, години наред у нас се разпространява версията, че комунистическа България е била най-верния сателит на СССР. Вероятно е така. И все пак единственият случай, когато комунистическа България се е осмелила да се противопостави открито на СССР, е било именно заради политиката на Москва по македонския въпрос. През далечната 1967 г. БАН, макар и в ограничен тираж, публикува справката си „Неправилни научни концепции по македонския въпрос в трудове и публикации на съветски историци“. В нея се казва: „през последните години някои съветски историци, вероятно по конюнктурни съображения, отстъпиха от тази историческа истина по македонския въпрос, като в свои трудове и публикации на документи усвоиха антинаучни концепции, близки или покриващи се с тези на историците в СР Македония, въпреки убедителните сведения и факти на самите документи, говорещи за българското население и народностен характер на Македония“.

Ако се дистанцираме от публикациите по време на унгарските и чехословашките събития, трудно ще намерим в другите страни от бившия съветски лагер такава открита критика към големия „брат“ срещу неговата безпринципна политика. За съжаление тази защитна реакция на България е изолирана и на нея не е дадена широка гласност нито у нас, нито в чужбина. Поради тази прословута българска пасивност, през 70-те и 80-те години Югославия целенасочено започва да налага по света мнението, че СССР използвал България за натиск върху нея. Динамиката на оповестяването на българската позиция обаче показва, че това не е вярно. При подреждането на целия пъзел се вижда, че когато отношенията между Москва и Белград са добри, София мълчи, защото СССР не й позволява да руши социалистическото „единство“. Но когато отношенията между Москва и Белград са лоши, София се измъква от примката на съветския натиск и в такива мигове се появяват книги с обективно представени факти за Македония. Така става през 1968 и 1978 г. А през другите периоди, поради промяна в конюнктурата, дори имаме „арестуване“ на книги, напр. „Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония“ на К. Църнушанов или „Кръвта вода не става“ на В. Марковски.

Въпреки тази непоследователност, ако комунистическа България все пак е имала смелостта на моменти открито да се противопостави на официалната македонистка доктрина, създадена в Белград и подкрепяна от Москва, то днешна опитваща се да се демократизира България е много по-задължена да отстоява българския национален интерес и да се противопоставя на коварството на Белград и подкрепящата го Москва. Нашата трагедия е, че българската дипломация спа 30 години и не се зае да разкрие пред партньорите ни недемократичната същност на ставащото в Скопие и каква заплаха представлява то за консолидационната политика на ЕС. В резултат на тази необяснима пасивност, България стигна до там да няма 100% полезен ход и за пореден път да сме изправени пред избора не между доброто и злото, а между по-малкото и по-голямото зло!

Не твърдя, че ветото е добро. Но за нас то е най-малкото зло и нанася най-малко поражения на българския национален интерес. Защото премахването му на този етап е още по-опасно. Ветото все някога ще бъде снето, но не срещу голи обещания, каквито сме слушали многократно от управляващите в Скопие, а срещу истински действия, насочени към необратимо скъсване с тоталитарните зависимости и порочни практики, наследени от югославската епоха. Такъв е българският стратегически интерес и той съвпада с този на демократичната евроатлантическа общност. Дълг на управляващите е да кажат това на международната общност на разбираем език.