Европа се нуждае от DOGE

Еврореализмът изисква да се каже, че политиката на ЕС са неадекватни на реалностите днес и още повече - на предизвикателствата утре

Истината е, че „трите кита“, на които се основава днешната политика на ЕС, са бюрокрация, регулация и декарбонизация

EС е най-успешният политически и икономически съюз в новата и най-новата история на Европа. А това, че успяхме да направим България част от него, е най-голямото ни национално достижение след Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. 

Но в днешните времена на геополитически турбуленции, на преден план все по-релефно излизат някои хронични проблеми, които, в съчетание с погрешната либерал-прогресистка политика от последното десетилетие, правят Съюза все по-неадекватен на световната арена. Тези хронични проблеми се обсъждат в академичния и обществено-политически дискурс отдавна, но по правило са заглушавани и дори стигматизирани от евроелитите с цената на купища пари, извлечени от европейските данъкоплатци, които Брюксел изсипва за „застъпничество“, „лобизъм“ и „популяризиране“ в НПО-та, медии и „заинтересовани страни“.

Спомням си, че когато през 2009 г. започнах да проглеждам за тези проблеми, публикувах в периодичния печат статия със заглавие: „Повече Европа означава по-малко Брюксел“. В нея обобщавах някои критики към свръхрегулациите и бюджетните разхищения в ЕС. Тогава от една известна германска фондация ми се обадиха, за да ми съобщят, че това било „евроскептицизъм“. На брюкселски това е нещо като заклеймяването в „буржоазни предрасъдъци“ при социализма. Обясних, че критиката към политиките и дори институционалната структура на ЕС, за разлика от отричането на самото съществуване или участие в ЕС, не е „евроскептицизъм“. И контраатакувах: „Критиката към правителството е свещено право при демокрацията, защо тогава стигматизирате критиката към политиката на Брюксел?“ Отговор, естествено, не последва, а и не съм очаквал.

Днес подобна критика към функционирането на ЕС е широко разпространена в цяла Европа, но в онези години, особено у нас, след присъединяването към ЕС, тя звучеше направо кощунствено за някои. Разказвам този епизод, защото е показателен за „черно-бялото“ мислене по темата, което съществува и сега.

Еврореализмът обаче изисква да се каже, че политиката (а и институционалната структура, но това е отделна тема) на ЕС са неадекватни на реалностите днес и още повече - на предизвикателствата утре. Защото ЕС изостава в икономически и технологичен аспект заради погрешни подходи и погрешна политика. А в условията на системна руска заплаха, чиято актуална проява е агресията срещу Украйна, ЕС е практически „господин Никой“ в сферата на отбраната, защото продължава, сякаш е невръстно дете, да разчита на американските данъкоплатци, смятайки, че това е някакъв вековечен техен дълг, който трябва да изпълняват в името на „ценностите“, за да може ЕС да си харчи парите за всевъзможни левичарски обсесии.

Истината е, че „трите кита“, на които се основава днешната политика на ЕС, са бюрокрация, регулация и декарбонизация. Няма как обаче Европа да има конкурентна икономика, ако Брюксел продължава да бълва регулации, с което системно разраства правителствената интервенция в икономиката и частния сектор, и предписва създаването на все нови и нови бюрокрации на национално равнище. Тъкмо обратното, тонове регулации трябва да бъдат отменени, стотици бюрократични структури трябва да бъдат премахнати, за да се превърне ЕС от „царство на бюрокрацията и регулациите“ в „съюз на икономическата свобода и възможности“. Знаете ли обаче каква е една от основните мерки за повишаването на конкурентоспособността и иновациите в ЕС, които се предлагат в широко прокламирания визионерски доклад на Марио Драги? Сигурно вече се досетихте - основната мярка е създаването на „Агенция за иновациите в ЕС“. Колко брюкселско - създаваш бюрокрация, а не пазар.

После тази бюрокрация започва да бълва регулации, да се възпроизвежда, да тъне в тлъсти стимули и привилегии и всичко по конспекта на „административната държава“. А бизнесът трябва да отделя все повече и повече време и ресурси, за да обслужва тази бюрокрация, вместо да бъде обратното.
Колко е неадекватна политиката на ЕС днес, личи и по нейните приоритети. Знаете ли, например, че ЕС все още няма стратегия за борба с бедносттта? Въпреки сътресенията от финансово-икономическата криза от 2008 г.-2009 г. и от пандемията. Но за сметка на това си има стратегия за ЛГБТ и трансджендърите за цяла петилетка. Знаете ли също, че ЕС нямал ресурси за отбрана срещу руската заплаха и затова трябвало САЩ да продължи да плаща, но в същото време планира да отдели цели 30 процента от бюджета си за... борба с климатичните промени? За периода 2021 г.-2027 г., заедно с т. нар. инструмент за възстановяване NextGenerationEU, в който също е имплантирана епичната брюкселска битка с климатичните промени, ЕС харчи повече от 2 трилиона евро. Но няма за отбрана и чака на САЩ.

По принцип, цялата тази левичарска обсесия по декарбонизацията, която беше наложена като императив за развитието на съюза до 2050 г., е гигантски воденичен камък, който тепърва ще спъва нормалното икономическо развитие в сравнение с другите икономически суперсили по света - с безумни разходи и административни тежести за бизнеса, за разрушаване и дестабилизиране на цели производства, логистични вериги и търговски връзки, със скъпа и ненадеждна „чиста“ енергия, която всъщност е не по-малко „мръсна“ от традиционната. Въобще, декарбонизацията е най-бруталното социално инженерство след комунистическия експеримент, с което по пътя на брюкселското декретиране, а не на свободния избор и свободното развитие, се разрушава начина на живот на континента в името на кабинетни теории, облечени в политически решения и въоръжени с административна принуда. Сведете разходите „Зелената сделка“ до някакви разумни граници и ето ви пари за отбрана. Пътьом отрежете всички паразитни разходи и ето ви още пари за отбрана, вместо да се сърдите, че „САЩ вече не иска да дава.“ Дребен пример - тези около 120 милиона евро годишно, които струва на европейския данъкоплатец ежемесечното скиталчество на Европейския парламент между Брюксел и Страсбург. Някога, в ранните години на европейската интеграция, то е носело дълбока символност, но десетилетия по-късно, през XXI век, това е просто гротескно. Ако Германия и Франция искат да се запази този символ на историческото си решение да спрат да се избиват взаимно, нека поемат разходите за своя сметка. Ако тези 120 милиона са „капка“ в морето на бюджетния европейски разгул, то само можем да предполагаме колко още такива „капки“ би открила една цялостна ревизия, извършена от европейски аналог на DOGE, звеното за правителствена ефективност, водено от Илън Мъск в САЩ. Сигурно могат да напълнят цялото „Женевско езеро“ от ненужни, нецелесъобразни, неефективни и даже безумни и корупционни бюджетни потоци. Шегата настрана - не е ли време за нова политика на ЕС, която минимизира бюрократичната намеса в националните икономики и правни системи? Политика, подчинена на изпитаната рецепта за гарантиране на свободата и икономическия просперитет: дерегулация, дебюрократизация и въоръжаване.