Защо Тито отказа да се подчини на Сталин

Югославският лидер умело лавира между Изтока и Запада

Малката балканска държава смело се противопоставя на комунистическия вожд

В средата на миналия век всеки ден се случват съдбовни промени. Европа лекува ужасните си рани от Втората световна война, а облаците на Студената война се събират на хоризонта. Социалистическият блок, като мощен магнит, привлича нови държави и всяка от тях се подчинява на съветските доктрини. Но на фона на този почти военен поход на социалистическите републики, изведнъж се чува „нотка на несъгласие“. Това е Югославия, малка държава на Балканите, откъдето някой си Йосип Броз Тито се осмелява да предизвика самия Сталин. Тито не е просто лидер, а истински политически феномен, създал независима Югославия в сърцето на Европа. Как успява? Какво рискува? Как започва всичко? 

Заговор срещу велик приятел

Още в първите години след войната Тито проправя свой собствен път в социалистическия лагер, без да поглежда към Москва. В началото Сталин може би вярва, че Йосип Броз ще следва неговия курс, както останалата част от Източна Европа. Но уви, Тито гледа не само към Москва, но и към Запада и балансира между двете суперсили, а това ужасно дразни Кремъл. В крайна сметка неподчинението му се  превръща в заплаха за Сталин, която той не може да толерира.

Югославия отказва да приеме съветите и нарежданията от Москва. Нещо повече, Тито започва да инициира радикални реформи, включително разширяване на правата на работническата класа и даване на повече власт на местните комунистически партии, което противоречи на съветския централизиран модел. Той настоява всяка страна да изгражда социализма по свой собствен път, което е в пряко противоречие с идеалите на Сталин. Предвид контекста на времето, това не е просто смел ход, а дързост, която ядосва Сталин и отчуждава Югославия от социалистическия лагер.

И тук възниква въпросът: как Тито има увереността, че може да защити независимостта си? Очевидно разчита на уникалното геополитическо положение на страната си, балансирайки между Изтока и Запада, и обмисля сътрудничество с всеки, който би подкрепил идеите му, включително капиталистическия блок.

Моментът на истината

Йосип Броз приема икономическа и военна помощ от САЩ, без да променя социалистическия курс на Югославия.

През 1948 г. настъпва моментът на истината: разривът между Тито и Сталин става официален. През юни същата година Югославия е изключена от Коминформа (Комунистическо информационно бюро), което на практика я превръща в изгнаник сред социалистическите държави. Този разрив, наречен „Югославско отклонение“, е истински шок за световното социалистическо движение. За Сталин това е нечувано предателство, изискващо сурова изолация и дори физическо елиминиране на самия Тито.
Московската пропаганда веднага започва кампания срещу югославския лидер. Съветската преса говори за Тито като за враг на социализма, а Югославия е наричана „малко, но опасно гнездо на антисъветизма“. Тито, от своя страна, не остава встрани: той публично критикува СССР за опитите си да доминира над малките държави и открито заявява, че Югославия ще върви по свой път, независимо колко трудно ще бъде това.

Йосип Броз намира съюзници на неочаквано място – на Запад. Събитията привличат вниманието на Съединените щати, които виждат в Югославия шанс да отслабят съветското влияние. Но Тито не е наивен: той разбира отлично, че в очите на Запада не е толкова партньор, колкото инструмент. Въпреки това, той умело изиграва тази карта, приемайки икономическа и военна помощ от Съединените щати, без да променя социалистическия курс на Югославия. Това не е просто умно дипломатическо маневриране – това е нов политически стил, който по-късно ще бъде наречен движение на необвързаните.

Нов модел

Постепенно между Сталин и Тито се появява не само политическа, но и идеологическа пропаст. Вождът на народите, убеден в неприкосновеността на централизираната власт, не може да си представи социализма без строг контрол отгоре. Тито обаче предлага нов, независим модел на социализъм – „титоизъм“. Според него всяка страна, избрала социалистическия път, трябва сама да реши как да изгради системата си, въз основа на особеностите на своята култура, традиции и национални нужди.

Докато съветският модел опростява контрола върху икономиката от Москва, Югославия създава система, в която управлението е прехвърлено на нивото на самите предприятия. Това позволява на балканската страна да се отдалечи от пълната зависимост от СССР и да укрепи икономиката си. 

Моделът на „самоуправление“ не е просто „ерес“ за съветския лидер, а истинско предизвикателство, което може да тласне други страни към подобни мисли. Затова Сталин многократно организира опити за покушение срещу Тито. Според документи, вождът на народите дава повече от 20 заповеди за елиминиране на югославския лидер. Накрая, уморен от постоянните заплахи, Тито пише на Сталин писмо: „Ако не спрете да изпращате убийци, аз ще изпратя един в Москва и няма да има нужда от втори.“ Подобно предизвикателство е безпрецедентно и допълнително засилва „западния образ“ на Тито като непримирим борец срещу съветския диктат.

През 1953 г. след смъртта на Сталин, Тито официално потвърждава ангажимента си към идеите за независим социализъм, предлагайки сътрудничество с други развиващи се страни, които се стремят да избягат от влиянието на свръхсилите. През 1961 г. се създава  Движението на необвързаните страни - уникален блок от държави, избрали път извън влиянието както на Съветския съюз, така и на Запада, а Югославия е сред основателите и лидерите на това движение.

Въпреки че моделът на „титоизъм“ не се превръща в глобална алтернатива, Йосип Броз показва на другите страни, че дори при наличие на идеологически диктат, човек може да остане себе си. Тито създава прецедент, който позволява да се разглежда социализмът по различен, по-адаптивен и гъвкав начин. Дори в свят на глобални съюзи, политически блокове и огромен натиск от страна на могъщи държави, неговият път показва, че важното не е да се избере едната или другата страна, а да се защити собственото място под слънцето.