За старателно подготвената провокация на Мицкоски в Мюнхен

Едва ли може да се демонстрира по-голяма наглост и нарушаване на принципите на добросъседство и на партньорството в НАТО

Не е ли време българската държава да реагира адекватно на глупостите на един премиер на Северна Македония?

Любопитен съм. Крайно съм любопитен каква ще бъде реакцията на българската държава и на нейните институции към поредната вербална атака към България от страна на премиера на Северна Македония Християн Мицкоски. И не само на него, ами и от министъра на външните работи и търговията Тимчо Муцунски, изречени по време на Мюнхенската конференция на сигурността тези дни.

Не че казаха кой знае какви нови неща, но когато отиваш на такъв авторитетен форум с една едничка цел - да обвиниш една съседна държава във всички грехове на света, това прави впечатление. С цинична откровеност Мицкоски сравни агресията на Русия към Украйна с отношението на „една от най-младите членки на ЕС“ към Северна Македония. „Казахте, че Русия отрича украинската идентичност, език, църква, ужасна инвазия, която е много грешна през XX век, но в същото време парламентът на една от най-младите членки на ЕС отрича македонската идентичност, македонския език, който е официален език на ООН от 1945 г. и е международно кодифициран от 1977 г. Тогава за какво говорим? Защо всички мълчат?“, патетично попита той, уточнявайки, че става дума за България. Оставаше още да допълни, че танковете на армията ни са на Гюешево-Деве баир, готови да тръгнат към Скопие.

Това вече е много. Това не е случайно пропусната фраза или лингвистичен лапсус, или каквото и да е друго. Това вече е предварително и старателно подготвена провокация от най-висок клас, предназначена целево за подобен висок форум, като Мюнхенския по сигурността. Публиката там е достатъчно многообразна, че да не е напълно наясно с проблемите на стопираната евроинтеграция на Северна Македония.

Но общото настроение, с което конференцията започна отново да осъди Москва като агресор, сигурно е давало основание на Мицкоски да си мисли, че най-елементарното разбиране на ситуацията може да дойде само като България, „една от най-младите членки на ЕС“, бъде поставена в едно уравнение с Русия. Мисля си, че по-голяма наглост и нарушаване на принципите на доброто съседство и на партньорството в НАТО едва ли би могло да се демонстрира.

От друга страна си мисля, че тази преднамереност на Мицкоски може да има и друго обяснение. Той не може да не си е дал сметка, че липсата на отговор от страна на България на всичките му непрекъснати заяждания и обиди извън спорадичните съобщения на външното ни министерство, не са само проява на личното нежелание на политиците у нас да се занимават с него. Може би става дума за обмислена линия на поведение, в която основното е стремежът България да запази относителната си позиция на държава, която няма какво да решава двустранно със Скопие, след като има консенсусна позиция на ЕС. Дали го е почувствал така или не, но това си е и един вид проява на пренебрежение към Мицкоски, който май повече от всичко иска да се кара със София, да сипе директно обвинения в лицето на българските политици и дипломати, да иска обяснения и така нататък.

Да „ни сложи на място“, както се казва, и у нас, и при тях. А местната публика да му ръкопляска и да му осигурява непрекъснат и устойчив висок рейтинг на най-популярния политик в държавата. Пък и местни избори идват наесен, той иска да удари опозицията още веднъж и да спечели и местната власт, да се накичи и с нея и по пътя на своя личен и политически пример и ментор Александър Вучич, да управлява дълго и еднолично.

Като гледам как се е засилил още отсега, реже лентички, раздава пари от унгарския кредит, хвали този, удря онзи. Автократизмът на Балканите е заразителен, макар че тъкмо Вучич през последните месеци се гърчи в опита си да излъже студентите от страната си, търсейки външни причини за тяхното недоволство и искане за справедливост.

Така че, заяждайки се публично пред влиятелната публика в Мюнхен, Мицкоски може би е искал да извади българската дипломация от тази позиция на неангажиране, да ни провокира да изпуснем нервите си и да ни вкара в един директен двустранен спор с непредвидим край. Хитрец си, Християне, професоре, ама я караш по пътища, по които ние вече сме минали.

Да, акцентът на конференцията в Мюнхен от един момент нататък стана различен и тъкмо той предизвика тези тектонични трусове в голямата международна политика. Но това не попречи на Мицкоски, а и на неговия Тиме Муцунски, да следват предначертания си път. Разбирам прозрачното им желание своите неуспехи в изпълнение на поетите предизборни обещания за пътя на Северна Македония към Европейския съюз да стоварват на главата на други. И конкретно на България. Че на кого друг?

Не че не познаваме неговите позиции. Достатъчно кал хвърли срещу държавата ни почти във всяко изказване вътре в страната си. Неотдавна пред парламента в Скопие той категорично заяви, че докато е премиер на Северна Македония, няма да включи българите в конституцията на страната си. Казвал го е, казва го, сигурен съм, че и ще продължи да го изрича. По-пряко или по-завоалирано, както стана онзи ден в Мюнхен.

Не знам вече кой от новите лица начело на ЕС трябва отново и отново да му каже, че това искане е в основата на консенсусната позиция на всички страни членки на ЕС и че ако иска Северна Македония, начело на изпълнителната власт на която е той, да върви напред към членство, това условие трябва да бъде изпълнено. И това трябва да бъде само първата крачка, защото в Преговорната рамка има и още някои други неща, които трябва да станат реалност. Те са там, записани, подписани и приети. Мърдане няма.

Знаете ли, напоследък все повече се замислям за това откъде иде тази категоричност на Мицкоски да отхвърля така драматично и театрално „условието, без което не може“ за рестартиране на преговорния процес за членство в ЕС. Преди много години, като млад журналист, опитни по-възрастни колеги ме съветваха, когато става дума за Македония, винаги да се опитвам да видя дали зад някое събитие не стои Сърбия. Нещо като това, когато на световната сцена се разиграе поредната драма, винаги да се опитваш да разбереш посоката на движение на парите.

Но все си мисля, че тъкмо Александър Вучич и елитът край Сава имат пряк и непосредствен интерес от отказа българите в Северна Македония да заемат мястото си в основния закон на държавата. Това означава Скопие да тъпче на едно място, да не продължава да върви напред в преговорния процес поне до момента, в който Сърбия не получи шанса да стане член на ЕС. На Белград този казус му трябва, за да се изпълни поръката да не се стигне до ситуация, в която и Северна Македония да изпревари Сърбия и да получи правото на членство преди нея. Ако все пак се случи, това да стане поне едновременно.

Знам, че на доста хора у нас им дойде до гуша от дребните тарикатлъци на Мицкоски. И аз съм един от тях. Знам, че на други пък хич не им се иска да се занимават с него и хората около него. И на мене ми идва в повече арогантността му. Но пък си мисля, че ако сме държава на място, трябва да намерим точен отговор на всичко, което той говори и прави срещу България. Какъв ще бъде той, да решат политиците и дипломатите, толкова инструменти има за отговор на наглостта и безочието на Християн Мицкоски. Освен ако не решим, че и пренебрежението и мълчанието също е начин да го „сложиш на място“.

Във всеки случай, без сантименталности, моля.