Истината за нелегалната съпротива срещу македонизма

Не може да се говори за съвременен българо-македонски конфликт, както се опитва да твърди Скопие, а за дълбок и продължителен вътрешномакедонски конфликт

Да се твърди, че няма доказателства за българската принадлежност на репресираните, е поредната гавра с тяхната памет

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Съдейки по броя на публикациите, една от най-дискутираните теми между София и Скопие, е тази за репресиите край Вардар след 1945 г. Макар че от тези събития ни делят вече 77 години, помирението е далече зад хоризонта. Съпротивата на Скопие има своя актуален мотив. Според мнението на Александар Литовски, публикувано неотдавна в някогашния официоз „Нова Македония“, „ако се приемат великобългарските националистически историографски лъжи, тогава неминуемо това ще означава отваряне на вратите за денационализация и асимилация на македонския народ. Защото, ако се признае, че след 1945 година е имало „масови убийства на българи“ и че това било „начало на процес на дебългаризация“, тогава се признава, че македонците не са съществували до тогава“.

Съпротивата в Скопие срещу разкриването на фактите се проявява още при първото събитие, свързано с новите репресии - кървавата Коледа на 1945 г. Някои очевидно са силно разтревожени от изнесената информация от бившия служебен премиер и настоящ български посланик в Обединеното кралство Марин Райков, поради което разкритите от него факти, чрез използването на фразеология от тоталитарната епоха, са обявени за „измислица“ и „ревизионистични лъжи на великобългарската историография“. В тази кампания се включва и Никола Минов, който в „Слободен печат“ заявява: „бих искал да видя списъка на жертвите на комунизма в Македония, които имали българско самосъзнание, и бих искал да видя доказателствата, че всички тези лица били осъдени, защото имали българско самосъзнание“.

Важен момент в съвременния македонистки поход срещу истината е, че се прави опит събитията след 1945 г. да се представят като спор между България и Северна Македония. За целта се лансира версията, че основата на българските твърдения „е много проблематична, непотвърдена от сериозни изследвания, а е повече публицистична литература, написана в България през 80-те години и публикувана след падането на комунистическия режим. В нея има много непроверени информации, отречени от архивните изследвания“. Тъй като все пак не може да се скрие напълно наличието на жертви, те са наклеветени, че най-големият брой е заради „това, че приели резолюцията на Информбюро, с която се осъждало ръководството на Комунистическата партия на Югославия“.

Тези твърдения на Скопие са напълно неверни и разчитат на това, че след 1989 г. в България не бе направено необходимото за разобличаването на македонизма като сръбска шовинистична доктрина, възприета впоследствие от Коминтерна и наложена насила във Вардарска Македония. Първите публикувани данни за репресии във Вардарска Македония са от юни 1945 г., а резолюцията на Информбюро е три години по-късно, така че опитите на Скопие да представи репресираните лица като сталинисти, е поредната гавра с паметта на жертвите. Много преди в България да се появят каквито и да било публикации за репресирани македонски българи след 1945 г., македонското освободително движение в Америка и Западна Европа изпраща апели до различни правителствени и международни организации, в които изнася данни за нарушенията на основни човешки права на територията на днешна Северна Македония. От тази гледна точка не може да се говори за съвременен българо-македонски конфликт, както се опитва да твърди Скопие, а за дълбок и продължителен вътрешномакедонски конфликт, чието национално помирение все още не е постигнато.

Особено внимание трябва да се обърне на налаганото в Северна Македония твърдение, че нямало данни войнишките бунтове на Скопското кале или последвалата масова съпротива, да са дело на българи. Българското самосъзнание на разбунтувалите се войници официално е потвърдено от члена на Политбюро на комунистическата партия в Македония Цветко Узуновски, който по този повод заявява: „михайловистките елементи... се опитаха да вдигнат бунт в артилерийската бригада в Скопие и в една пехотна бригада в Щип... Органите на ОЗНА (югославската тайна полиция, б. а.) с помощта на другаря Колишевски успяха да открият целокупната съзаклятническа мрежа и в другите единици на народо-освободителната войска в Македония, в които тези великобългарски ванчомихайловистки елементи също така подготвяха бунтове“.

От това признание се разбира, че в никакъв случай не става въпрос за изолирани случаи. През 1946 г. в днешна Северна Македония има мрежа от нелегални групи, поради което ЦК на МКП е принуден през периода май - юни да проведе поредица от съвещания, протоколите от които се съхраняват в Държавния архив в Скопие, но и към момента са трудно и избирателно достъпни, особено за българските изследователи. А в тези документи много ясно е посочено какви са целите на членовете на тези групи: „в последно време имаме по-голяма политическа активност на ВМРО-вските групи“ и че „тяхната работа е засилена, добре организирана“. Според изнесената информация, такива групи има в Скопие, Прилепско, Битолско, Гевгелийско, Неготинско и Кавадарско, но най-добре организирани са в Щипско и Струмишко. За националната принадлежност на членовете им е записано, че са съставени от „български елементи“, които през периода 1941-1944 г. са били „активни българофили“ и продължават да бъдат „ българофилски настроени“. За нелегалната група в района на Неготино е констатирано, че „брани позициите на великобългарите във връзка с азбуката, но не само с азбуката, а и въобще“.

Важен момент в тази нелегална борба е, че участниците в нея се намират под идейното влияние на водача на автентичната ВМРО Иван Михайлов, стремят да установят контакти с него и му подават информация за всичко случващо се. Когато през 1976 г. Иван Михайлов решава да обобщи събраните от него сведения в поредицата от статии „Вълнуваща тридесетгодишнина“, той обръща внимание, че „процесите, особено на младите, оставиха за дълго във Вардарска Македония израза „ванчовисти“; с него изразяваха идеята за българщината на съдените хора“.

Така например Иван Михайлов пише, че „в Скопския затвор са стояли с години, като хора на ВМРО, или като близки на „окупатора“ (значи на България): д-р Илия Чулев, от Кавадарци, прекрасен българин, съден заради подаден с другари мемоар до великите сили в полза на независима Македония и против Титовия режим“. Тези негови думи се потвърждават от полицейското досие на Илия Чулев, един от създателите през 1945 г. на „Демократичен фронт на Македония“. В обвинителния акт е записано, че Илия Чулев е искал „на всяка цена да се влезе във връзка с... Ванчо Михайлов, който е свързан с международната реакция“. Също така е бил разработен план за „освобождение по насилствен начин на затворници - техни съмишленици, които са осъдени от нашите народни съдилища като народни неприятели, като напр. Йордан Чкатров и др.“ А това са най-изявените българи в Македония и Илия Чулев е наясно с това. По време на разпита му е зададен въпрос за Йордан Чкатров и Димитър Гюзелов, за които казва, че те „смятаха, че македонска нация не съществува“.

Илия Чулев умира при неизяснени обстоятелства в затвора Идризово през 1950 г., но тежка е съдбата и на неговите племенници Григор и Христо. Първият лежи в същия затвор и е убит през 1951 г. като е хвърлен от четвъртия етаж. За него югославската полиция е записала в досието му, че е „българофилски разположен“. А какво се крие зад тези думи разбираме от досието на брат му Христо Чулев. Той през 1957 г. за пореден път е следен от УДБА, като в обосновката е записано, че „произхожда от великобългарско семейство, което и по времето на бивша Югославия се е чувствало като такова“.

Архивите на Северна Македония изобилстват с подобни документи. Да се твърди, че няма доказателства за българската принадлежност на репресираните, е поредната гавра с тяхната памет.