Йордан Вълчев в схватка със соцреализма

Атакуваха книгата му “Боеве”, защото не се вмества в канона

Писателят попадна в кръгова обсада. Понесе тежки удари, но оцеля

За Йордан Вълчев Втората световна не приключи на Девети май 1945 година. Войната продължи около неговата книга “Боеве”. Храбреци от обоза я атакуваха, защото не се вмества в канона на социалистическия реализъм. Писателят попадна в кръгова обсада. Понесе тежки удари, но оцеля.

Йордан Вълчев е роден през 1924 г. в Кула. Завършва класическия отдел на Първа софийска мъжка гимназия. През септември 1943 г. е мобилизиран. С пагоните на подпоручик участва в така наречената Отечествена война. Отечествена, не защото защитаваме родината от някого, а защото изкупуваме греховете си като придатък към Тристранния пакт. На Парижката мирна конференция да бъдат по-милостиви към нас.

“Получих назначение за 41 полк, който вече пътува към Унгария. Повериха ми 200 души попълнение и на 4 вагона пристигнахме в Белград”, разказва Вълчев. “Основната ми цел в тая война бе да пазя хладнокръвие и да пазя войниците си, да ги върна живи. Което и стана...”, допълва офицерът. Над 40 000 са убитите, изчезналите и ранените в Отечествената. Ако не беше подпоручик Вълчев щяха да са повече.

На 10 март 1945 г. самият той е ранен, връща се с последния санитарен ешалон. Записва право в Университета и хваща перото да опише какво е преживял на фронта. Негови разкази се появяват в списанията “Балкански преглед” и “Изкуство”, във вестниците “Народно земеделско знаме”, “Лост” и “Стожер”. Печелят ценители и врагове. Людмил Стоянов му иска текст за сп. “Славяни”, а Павел Вежинов пуска злословие във в. “Литературен фронт”.

“От известно време по нашите вестници и списания печати своите военни разкази - или по-точно - разкази из Отечествената война един нов автор на име Йордан Вълчев”, информира Вежинов ония, които са пропуснали публикациите. “Обаче намира ли Отечествената война правдиво или поне що-годе вярно изображение в неговите творби?”, пита той и категорично отговаря: “Безусловно не!”

Аргументите: “С кого воюваме, за какво воюваме - това в разказите не личи. Дори не може да се разбере, освен по унгарските наименования, дали става дума за последната война или за миналата. Сякаш умишлено авторът се старае да изравни двете - да каже, че няма съществена разлика между тях, че войната си е война и че нейният смисъл има толкова отношение към бойците, колкото господарят към кучето, когато му каже - “дръж!”.”

Константин Константинов е от ценителите. Не обръща внимание на Вежиновата хула, вижда разказите, събрани в книга. Като председател на СБП издейства разрешение за печат от Министерството на информацията и изкуствата.

“На 27 ноември 1946 г. - сочи Йордан Вълчев - К. Константинов ми каза да си донеса всички разкази, преписани наново, в 10 часа на 29 ноември, вторник. Донесох разказите, той на бърза ръка отдели 14 парчета, проби и подши в папка, отпред празен лист, на който саморъчно написа “Йордан Вълчев. Хора от окопите, София, 1946”. Това заглавие аз си бях измислил.”

“Хайде сега да вървим в “Хемус”!”, подкарва го Константинов към най-голямото издателство по онова време. Двамата влизат при директора Христо Хаджиев. “Бачо Коста показа папката, представи ме, оня дори не ме погледна, само каза “Щом вие, господин Константинов...” И натиска звънеца да се появи подчинен.

На другия ден редакторът Славчо Чернишев зачерква “Хора от окопите”, предлага “Боеве”. Всички си стискат ръцете под ударното заглавие. Корицата е възложена на художничката Ваня Дечева, тогава още студентка. През декември “Боеве” излиза от печатница “Полиграфия” в 3000 екземпляра. Отива по витрините на книжарниците с офицерския портрет на Йордан Вълчев. На гърдите му свети орден за храброст.

Книгата и авторът бодат очите на ония от вестник “Фронтовак”. Това агитпроп издание крета в обоза на Първа българска армия. Главен редактор отначало е Иван Мартинов, после Павел Вежинов. Двамата, заедно със сътрудниците, никога не са хващали пушка. Викат “Ура!” и “На нож!” от землянките.

Емил Петров, който дори не е в обоза, а в дълбокия тил, кандидатства за активен борец срещу фашизма. Със статията “В плен на реакционните идеи и натурализма”. Тиражирана пак от “Литературен фронт” на 15 февруари 1947 г. В нея е истината къде ги стягат чепиците храбреците. Цивилните обувки, подковани с войнишки цинти. Според Петров образите на помощник-командира и антифашистката войнишка маса са “изчистени” от книгата по един “химически начин”.

Всъщност Павел Вежинов първи протестира в тази посока: “Авторът не е обрисувал и дейността на помощник-командирите и войнишките активи.” Помощник-командирите във войската са политкомисарите. Бивши партизани, които нямат понятие от военно дело. Знаели само как се превзема мандра.

Вежинов има такъв филмов герой в “Тримата от запаса”. Там обаче помощникът демонстрира чудеса от храброст. Изобщо Павел Вежинов приватизира Отечествената война като фронт за творчески изяви. От сорта на “Втора рота” и “За честта на родината”.

До Вежинов и Емил Петров в кръговата обсада на Йордан Вълчев са Симеон Султанов, Стоян Каролев, Богомил Райнов. В пукотевицата участват и други.

Иван Вандов например излиза със заглавието “Против някои вредни и упадъчни прояви в нашия културен живот”. Обвиненията на обозадджиите са абстрактен хуманизъм, зле разбран пацифизъм, натурализъм и дегероизация. Категории, дамгосани от метода на социалистическия реализъм.

Обсадата печели битката. През юни 1947 г. Йордан Вълчев е арестуван, сяда пред следователя. “На масата му имаше хартиена папка - свидетелства задържаният, - показаха се две изрезки от вестник. Това бяха статиите на Павел Вежинов и Емил Петров. Може би същата привечер заминах с голяма върволица такива като мене за “Куциян”. Останал съм с впечатлението, че бях пуснат след две години, но по-вероятно да е станало в началото на март 1948 г.”

През 1952 г. е арестуван отново. Получава три години условно, а през 1958 г. още година ефективно. През 1985 г. пак го тормозят във връзка с атентата на гара Буново. Работи като закупчик и друго каквото намери. Най-престижното му занятие е администратор на списанията “Славейче” и “Пламък”.

Йордан Вълчев си отиде от тоя свят на 14 декември 1998 година. Остави в българската литература две забележителни книги. “Боеве” и “Родихме се змейове”.

“И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...”