Бележити българи с името „Никола“ / „Николай“ през XV-XIX век

Знакови личности в борбата за свобода са капитан Дядо Никола, Никола Войводов, Никола Обретенов, Колю Ганчев, Никола Карев

Сред култовите фигури на просветата и културата срещаме имената на Никола Бенин/Неофит Рилски и „уста“ Колю Фичето

В предишната статия от тази поредица се спряхме на известни, но и на почти забравени личности от Средновековието, чийто патрон е св. Николай Мирликийски (15 март 270-6 декември 343 г.). Името на прочутия чудотворец продължава да е популярно и през следващите столетия. Ще разкажем за някои бележити “Николовци” и “Николаевци” от XV-XIX в., оставили трайна следа в нашата история.

Св. Николай Нови Софийски е роден е през 1510 г. в Янина, центърът на Епир, където през онази епоха има значително българско население. По професия е обущар и след смъртта на родителите се преселва в София. Младият майстор е приет радушно и се жени за девойка от града. По едни или други причини заминава за Влашко, като става придворен обущар на владетеля Мирчо Чобан (1545-1559) в старата столица Търговище. През 1554 г. се завръща в София, но става жертва на свои колеги мюсюлмани. Поканен на угощение, Николай насилствено е “обърнат” в “правата вяра”... Младият българин не се примирява, явява се в съда и в крайна сметка е оправдан. Подобно на своите предшественици Георги Нови (1497-1515) и Георги Най-нови Софийски (1505-1530), Николай е убит от фанатизирана тълпа на 17 май 1555 г. в местността Юч бунар (Три кладенци), тогава извън София. Тялото му е изгорено, а пепелта - разпръсната. Гибелта на Николай е посрещната с негодувание от християнската общност. Софийският митрополит Яков свиква събор, на който обявява младежа за великомъченик, а талантливият Матей Граматик написва неговото житие. На мястото на мъченическата гибел на св. Николай Нови в края на XIX в. е издигнат едноименният софийски храм.

Един от известните хайдушки предводители е Кара Колю (неизв. - 1821 г.) от Омарчево, Новозагорско. Отначало води малка чета, с която се присъединява към легендарния Вълчан войвода. По-късно става “дясна ръка” на знаменития Стоян Индже и е негов байрактар във времето на кърджалийските размирици. Индже и Кара Колю се включват в започната от гръцката организация “Филики еетерия” освободителна борба на гърци и българи против османската власт и загиват в битката при Скулен, Молдова, на 17 юни 1821 г. Един от водачите на голямото Нишко въстание през 1841 г. е Никола Сръндак (прякор, аналогичен на “Караджата”) от Горни Душник, Нишко. Никола командва въстаническа част от над хиляда души, част от които от Видинско, а сред тях е и Пуйо войвода от с. Бойница. След разгрома на въстанието Никола преминава в Сърбия, където е хвърлен в затвора. Смелият българин успява да избяга, а през 1849 г. повежда нова чета. Този път е задържан за кратко, след което се включва в подготовката на масовото въстание в Белоградчишко и Видинско през 1850 г. В едно от сраженията е ранен, но на сръбска територия отново е задържан и, както изглежда, умира от раните си в затвора в Гургусовъц (срб. Княжевац).

Никола Бенин (1793-1881) e светското име Неофит Рилски. Предвид широката му известност само ще маркираме най-главното за родения в Банско монах, учител, автор на учебници, преводач, духовен авторитет... След няколко години учителстване в Самоков и Казанлък Неофит продължава образованието си в Букурещ, след което е привлечен от Васил Априлов за пръв преподавател в новосъздаденото модерно училище в Габрово (1835 г.). По-късно преподава в Копривщица и в богословската школа на остров Халки, след което се прибира в Рилски манастир, дори е негов игумен. Учебниците и методическите пособия на Неофит Рилски са градиво за новобългарското образование, поради което акад. Константин Иречек пределно точно го нарича “патриарх на българските учители”. С не по-малка и заслужена известност се ползва “първомайсторът” и “архитектон” Никола Фичев (1800-1881) - “уста” Колю Фичето - роденият в Дряново емблематичен строител на църкви, обществени сгради, мостове, къщи, на какво ли не... Негов по-млад съвременник е хаджи Николи Минчоолу (1826-1892) - прочут търговец и борец за църковна независимост. Той е собственик и на известния “Хан на хаджи Николи” в Търново, построен през 1858 г. от уста Колю Фичето.

Струва си да припомним и личността на Никола / Николаки Богориди (1820-1863), син на видния османски сановник Стефан Богориди, по-голям брат на Александър/Алеко Богориди, правнук на Софроний Врачански. Роден в Яш, когато баща му е “каймакам” (“княз”) на Молдова, самият Никола става владетел на княжеството през 1857-1858 г. Прави кариера като османски дипломат и молдавски държавник, но продължава да подкрепя българската национална кауза. Именно Никола Богориди, подтикнат и от своя съученик и земляк Георги Раковски, през 1858 г. издава указ за създаването на българското училище в Болград - прочутата Болградска гимназия. Емигрирал във Виена, Богориди оказва финансова подкрепа и на Първата българска легия в Белград през 1862 г.

Никола Образописов (1828-1915) е виден представител на Самоковската художествена школа, потомствен зограф, иконописец, един от най-талантливите наши художници през Възраждането. Негови икони и стенописи украсяват десетки църкви по цялата българска земя, вкл. в Македония, Одринска Тракия, Поморавието...

Емблематични “Николовци” срещаме и в челните редици на националноосвободителното движение. Роденият в Силистра Никола Филиповски (около 1800-1856) остава в народната памет като “капитан дядо Никола”. Емигрира във Влашко и е един от водачите на т. нар. Трети Браилски бунт през 1843 г. Заловен от властите, пет години е на каторга в солните мини в Карпатите при Римнику Вълча. По време на Кримската война (1853-1856) пристига в Търново, където работи като шивач на “европейски дрехи”. Истинската му цел е да подготви въстание, привличайки местните патриоти от града, както и от Лясковец, Трявна, Габрово и околните селища. В края на юли 1856 г. “дядо” Никола потегля с малка чета към Балкана, но под влияние на различни обстоятелства готвеното въстание пропада. Загива на 2 август с. г. при с. Дончовци. Струва си да припомним и вдъхновения врачански патриот Никола Войводов (1842-1867). Представител на богата търговска фамилия, високообразованият младеж (възпитаник на “Робърт колеж” в Цариград) емигрира в Румъния. През 1867 г. в Галац заедно с Цвятко Павлович организира чета, с която да премине в България. Поради предателство двамата водачи загиват в престрелка с османската полиция, когато корабът “Германия”, с който пътуват към Сърбия, акостира на пристанището в Русе.

Никола (Колю) Ганчев (1843-1876) е съратник Васил Левски и председател на революционния комитет в Стара Загора. Той е един от дейните организатори на Старозагорското въстание през 1875 г., чиято 150-та годишнина отбелязахме наскоро. Заловен, хвърлен в затвора, подложен на изтезания, Колю Ганчев е обесен публично в Стара Загора на 19 май 1876 г. Един от видните революционни дейци е Никола Обретенов (1849-1939). Синът на Баба Тонка е съратник на Васил Левски, Ангел Кънчев и Любен Каравелов, апостол във Враца при подготовката на Априлското въстание, организатор и член на щаба на Ботевата чета. След Освобождението е съратник на Стефан Стамболов. Заема различни държавни постове и е автор на “Спомени за българските въстания”. Никола Карев (1877-1905), един от водачите на Илинденско-Преображенското въстание, е начело на т. нар. Крушовска република през драматичното лято на 1903 г. Загива с оръжие в ръка начело на чета при с. Райчани, Кратовско, през март 1905 г. Разбира се, видни личности с името “Никола” (Никола Генадиев, Никола Петков и редица други) има и след Освобождението и през най-новото време, но представянето им надхвърля скромния замисъл на тази непретенциозна статия.