Труд
Автор:
Проф. Пламен Павлов
Три години след битката при Траянови врата византийският поет Йоан Геометър прави алюзия между “Комита” (Самуил) и “Кометата”
След своя «Златен веко» Първото българско царство изпада в сложна геополитическа ситуация и "дни на ратни (военни) беди…" Изразът е на преславския писател Презвитер Козма, който визира двата похода на киевско-руския Светослав и последвалата византийска окупация на източните български земи (968-971 г.). За щастие българското болярство в незавладените от Византия западни земи полага усилия да възстанови тежко поразения държавен организъм. Следвайки старите (пра)български традиции, на събор, проведен вероятно в Средец/София, българските първенци поверяват властта на регентство, което управлява от името на пленения цар Борис II. Хронистът Йоан Скилица съобщава, че управлението е в ръцета на Комитопулите, «синовете на комита» (Никола) – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, братовчеди на пленения цар.
Изненадващата смърт на император Йоан I Цимиски (11 януари 976 г.) поставя началото на гражданска война в империята. Комитопулите веднага започват «апостасия» («въстание»), както се изразяват византийските автори. В същност става дума за война за запазването на българската независимост, продължила повече от четири десетилетия. Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор, а още през 976 г. загиват Давид и Мойсей. Междувременно гражданската война улеснява Борис II и брат му Роман да избягат, но царят е убит по погрешка от български граничар, заблуден от византийското му облекло. Роман, макар да е кастриран от ромеите, е коронясан за български цар (978 г.). Най-вероятно в духа на товагавашната практика той обявява Самуил и Арон за свои съвладетели. Роман се установява в Скопие и така след падането на Велики Преслав (971 г.) този град е столица на България за около две десетилетия. Арабският хронист Яхйя Антиохийски представя Роман и Самуил като «царят-евнух и неговият Комитопул». Близостта между двамата води дотам, че за престолонаследник е обявен Самуиловият син Гаврил Радомир, наричан също и Гаврил Роман.
Известното ни за военната активност през следващите години е свързано отново със Самуил. Той действа в широк периметър към Пловдив и Солун, а през 985 г. превзема Лариса в Тесалия. Българските нападения достигат дори Пелопонес! Дръзките български нападения и вътрешните проблеми мотивират младия в онези години Василий II да организира мощен удар срещу българите. Лъв Дякон твърди, че походът е предизвикан от непрекъснати български набези "... в Македония (Източна Тракия през Средновековието), дишащи убийство…" Цел на похода е Средец / Сердика (дн. София), управляван от Арон, с което да бъде осъществен пробив към земите на днешна Македония и Поморавието. През юли 986 г. Василий настъпва през Филипопол / Пловдив, водейки мощна армия, снабдена със стенобойни машини. Българската съпротива на границата е преодоляна. По същото време Самуил и цар Роман са предприели поредния си поход на юг, но при вестта за византийския пробив потеглят назад.
Обсадата на Средец продължава двадесет дни, съпроводена от тежки загуби от ромейска страна. Под командването на Арон гарнизонът на града оказва твърда съпротива и извършва дръзки набези. Част от бойните коне и обозните животни са отвлечени, обсадните машини са изгорени! Василий II се опасява от българско контранастъпление, както и от слухове за готвен преврат. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от историка Лъв Дякон, който лично участва в събитията като свещеник от свитата на Василий II. Императорската армия се придвижва по посока на Пловдив предпазливо и в пълен боен ред. За да пренощуват, привечер на 16 август ромеите изграждат укрепен лагер близо до Щипон / Ихтиман.
През нощта в него пада «звезда» (метеорит), което е сметнато за „лоша поличба“, а войниците са обзети от страх и паника. На следващия ден византийските колони навлизат в прохода Траянови врата в Ихтиманска Средна гора, където върху тях се стоварва българският удар с цялата си сила. Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи, който кан Крум нанася на император Никифор I през 811 г. Тази победа представя Самуил, Арон и техните приемници като достойни потомци на техния «прародител – българският василевс Кромос» (Крум) по думите на византийската историчка Анна Комнина. Според Михаил Деволски, писал в началото на XII в., българите са командвани от Самуил, Арон и цар Роман. Ролята на Арон е подчертана специално в Битолския надпис на неговия син цар Иван Владислав: „… Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, и бе взето много злато…“ И все пак, днес победата свързваме преди всичко с великия Самуил – личността, която по думите на един византийски писател „… и досега е в устата на българите…”
По време на битката Василий II е спасен като по чудо от арменската си гвардия. Унижението е пълно, тъй като в български ръце попада самата императорска шатра! Авторитетът на младия император е сринат, а един от привържениците на аристократичната опозиция – известният интелектуалец Йоан Геометър,– оплаква ромейския позор в стихове: "Истърът (Дунав, българите) грабна короната на Рим!" Факт е, че българите са отъждествени не с Вардар, Струма или друг географски маркер, а именно с Дунав! Още от времето на Аспарух Първото българско царство заема двата бряга на великата европейска река. През ІХ-Х в. държавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав изключително подходящ символ за страната на българите, както Рим е олицетворението на «ромеите» и тяхната империя.
Разгромът в Траянови врата е «детонатор» на нова гражданска война във Византия. Василий II е об¬ви¬няван в не¬о¬пит¬ност и прес¬тъп¬но не¬хайс¬т¬во. Императорът компенсира военна слабост с интриги. Година по-късно като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица "...бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите – разказва се и едното, и другото ..." Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди, е свидетелство за консервативния дух сред българите в западните земи и напомня безпощадната разправа на княз Борис Михаил с боилските родове при антихристиянския метеж през 865 г.
Начело на държавата остават цар Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. Обратът, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил да освободи старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 989/990 г.). Йоан Геометър отново оплаква участта на империята, правейки алюзия между "Комита" (Самуил) и "Кометата" (Халеевата комета, наблюдавана през 989 г.).
Ярката победа в прохода Траянови врата на 17 август 986 г. е събитие, което следва да придобие още по-голяма известност. Скромен паметник в чест на 1000-годишнината на битката е поставен през 1986 г., а през 2006 г. в чертите на старата римска крепост – още една паметна плоча. Не е ли редно обаче в подножието на планинския превал – там, където започва едноименния тунел на магистрала „Тракия“ откъм София по посока на Пловдив,– да бъде създаден мемориал в чест на знаменитата битка?
