Труд
Автор:
Труд онлайн
ППДБ е един партиен миш-маш - ляво-центристка формация, която щеше с десни мерки да постига леви цели
Забелязва се една отчетлива тенденция – българската политика силно се деидеологизира в последните години. Девалвацията на идеологиите е един от най-дълбоките и съдържателни провали на българската партийна система. Партиите, всичките вкупом, невинни няма, позволиха големият политически разговор за бъдещото на България да се сведе от идеология, идеи и големи каузи до дребнотемие, мишкуване, технологични и повърхностни въпроси.
Това е рецепта за крах. Само политически субекти с кохерентен и ясен идеологически профил са способни да водят държавата напред. С технократски въпроси няма да стане. Не, че не са важни детайлите, но ние позволихме от вглеждане в детайлите да изгубим поглед върху голямата картина. Общо взето сменяме дограма на горяща къща.
ГЕРБ-СДС се пишат десни, но поведението им е по-скоро центристко. В никакъв случай ГЕРБ не е консервативна сила, макар сред членовете ѝ да има много консервативно мислещи хора. Нито програмата им, нито поведението им, нито законодателството, което инициират, би могло да се разглежда като дясно или консервативно.
ППДБ е един партиен миш-маш. ПП са ляво-центристка формация, която щеше с десни мерки да постига леви цели. Както и да става това. ДБ са съставени от „Да, България“, които са класическа модерна либерална левица и от ДСБ, които на книга са консервативна и дясна партия, но на практика са политически опортюнисти, които се вписват и в най-левите управления – справка предходното им участие във властта редом с БСП.
"Възраждане" са се позиционирали като националисти, но нито от програмата им, нито от поведението им може да се види някаква съдържателна защита на българския национален интерес. Напротив, прозират сериозни застъпнически усилия за защита на руския самодържавен интерес, който твърде често се разминава генерално с българския.
БСП са левица на хартия, но какви точно са левите им разбирания е неясно от участието им в последното управление.
ДПС е може би единствената, която е последователно позиционирана в политическия център вече над три десетилетия, така че тя се явява изключение, което потвърждава правилото.
Като огледаме терена, какво виждаме? Множество брандирани като десни, които са леви, множество леви, които са един Бог знае какви. Въобще, изглежда, че в българската политика в момента дали си ляв или десен е просто брошка на ревера. Етикет, който партиите си лепят, защото така е прието, а не защото имат съдържателно идеологическо разбиране за света.
Следователно политиката се е свела от сблъсък на идеи и идеали в сблъсък между личности. Червените линии не са по политики, а по персони. Това е, както виждаме вече над две години, изключително опасно. Първо, защото в краткосрочен план създава дестабилизация. Никой няма съдържателен отговор защо няма да се коалира с този или онзи, както и никой няма съдържателен отговор защо се коалира с този или онзи. Това прави политиката нестабилна и хаотична. Поведението на играчите става непредвидимо, днес говорят едно, утре вършат друго, а това увеличава и без това огромното обществено недоверие към политическата система.
Вторият проблем обаче е по-голям и е дългосрочен. Когато в една държава липсват идеологически репери, тогава държавата излиза извън пътя и се запътва в дерето. Идеологията чертае бъдеще, тя създава хоризонт и насърчава мечтите за едно по-добро утре. Когато няма идеология, съответно няма и посока. А старата максима гласи, че който не знае накъде е тръгнал, обикновено стига там, където не желае да бъде.
Една от преките последици от деидеологизацията на политиката е, че има пропаст между обществените настроения и политиките, които хората искат да виждат и това, което фактически се случва в реалността. Например не е тайна, че огромна част от хората имат консервативни или умереноконсервативни възгледи. Същевременно обаче на терена няма нито една консервативна политическа сила. Това е така, защото всички експлоатират консервативната реторика, когато това им носи дивидент, но понеже не са консервативни принципно, когато дойде време да въвеждат в действие обещанията си, обикновено нищо не се получава. Което допълнително отблъсква избирателите. Отделно от това обаче има и друг проблем – отсъствието на идеологически разговор създава дефицит на знание за идеологиите въобще, а това от своя страна създава вавилонско смешение на понятията и тотално неразбиране на това кое какво означава.
Така например много политици, медийни говорители и експерти у нас говорят за консерватизма като за нещо свързано с Русия. Едва ли не, казват мнозина, консерваторите са фенове на Путин. Това позволява на такива като "Възраждане" или БСП да се самотитуловат консервативни, като зад този термин крият явната си русофилия. Това е дълбоко, дълбоко, дълбоко невярно. Консерватизмът е демократична идеология. Тя е част от свободното пространство, от свободното общество. Няма консерватизъм в една автокрация. Това, че Путин провежда някои политики, които биха могли да се сметнат за консервативни, не го прави консерватор. Те и аятоласите в Иран са срещу джендър идеологията, ама това не ги прави консерватори. Този тип режими – руският, китайският, иранският и други – са точно това – режими. Те не са част от свободното пространство на идеи, което имаме в демократичния свят.
В този смисъл, консерватизмът има един основен външен враг – това е авторитаризмът, който потъпква свободата и мимикрира консервативно поведение. Това е врагът – той не просто отрича всичко, за което консерватизма се бори, но и го прави, докато имитира консерватизъм. Затова мнозина консервативни или умереноконсервативни хора се обявихме ясно и категорично срещу руската агресия в Украйна. Просто няма как да подкрепим поведението на външния си враг, който е отрицание на всичко, за което ние се борим.
От друга страна, консерватизмът има един основен вътрешен опонент. Забележете при горното говорим за „враг“, докато при това говорим за „опонент“. Разликата е съществена. Опонентите на консерватизма са либералните и ляво-либералните формации. Те са демократични формации, които са част от свободното общество. Но с тях имаме различия как това свободно общество да се развива. Ние виждаме бъдещото по един начин, а те по друг. Но сме част от общото пространство на свободата, свободните дискусии и свободните сблъсъци на идеи.
Затова автентичните консервативни или умерени хора застават срещу руската агресия, дори това да означава „спиране на огъня“ с либералите. С тях може и да имаме съществени различия, но те не са враг. Те са опонент. Когато външният враг бъде победен, което неминуемо ще се случи, тогава можем отново вътрешно да спорим и да се разправяме с нашите либерални опоненти. Това е идеологическата рамка на големия разлом на нашето съвремие. Така че не слушайте руските авторитари, мимикриращи консерватизъм. Те са консерватори, колкото аз съм лекоатлет.
