Мицкоски няма нищо общо с истинското ВМРО

Всяко споменаване на премиера на Северна Македония и като лидер на ВМРО-ДПМНЕ е обидно за историята

Как позволихме партията, на която постоянно лепяха етикети „пробългарска“, днес да е най-антибългарската политическа сила край Вардар?

Понеже ми дойде до гуша, затова реших - оттук нататък нито вербално, нито писмено няма да споменавам Християн Мицкоски като председател на партията ВМРО-ДПМНЕ. Или ако го правя, то ще бъде в краен случай и само с обвързването му с втората половина от абревиатурата от името - ДПМНЕ.
За мен той си остава само министър-председател на Република Северна Македония, дошъл на власт след легитимните парламентарни избори на 8 май миналата година и встъпил в длъжност на 24 юни 2024 г. Казвам това с пълното убеждение, че споменаването на Мицкоски като лидер на партия с предзнак ВМРО е най-малкото обидно, да не кажа, че е пример на пълна и сериозна несъвместимост. Стига толкова.

А иначе календарът отново си прави шега - точно една година след като Мицкоски седна в креслото на премиер на Северна Македония, поемайки ключовете за кабинета от служебния или технически премиер Талат Джафери, неговото управление и личното му политическо поведение ще бъдат подложени на сериозен изпит - днес, 24 юни, вторник, в комисията по външна политика на Европейския парламент ще се обсъжда поредният доклад за напредъка на Северна Македония към членството в ЕС. Това е онзи доклад, изготвен от евродепутата от Австрия Томас Вайц, около който се вдигна политическа и дипломатическа пушилка и за който вече писахме. 

Текстът трябваше да бъде гледан на 4 юни, но процедурата бе отложена за 24 юни. Верен на себе си, Мицкоски вече започна пропагандна кампания в местните медии в Северна Македония, за да определи резултата от обсъждането като пореден свой успех. Независимо от това какво ще реши комисията днес. Той лично вече бил успял да разговаря с когото трябва в Европейския парламент, един по един, както каза, но пък все влиятелни фактори. Така бил успял да „амортизира“ натиска на някои държави членки и на техните депутати, които искали да наложат представата за македонската идентичност, език и култура като „сегашни“, а не като многовековни, както самият Мицкоски се похвали преди време.

Както се вижда, премиерът на Северна Македония отрано се готви да осъществи на практика правилото, което очевидно е усвоил от сръбската пропагандна практика и да представя пораженията като победи. 

Християн Мицкоски няма нищо, което да го свързва с митологията на историческото ВМРО. Нито семейно, нито лично, нито идеологически, нито никак. Човек на точните науки, технократ, с преподавателска кариера и впоследствие като човек, заемащ важни постове в управлението на едни от най-важните енергийни предприятия в страната, шансът да се допре до партията дойде, когато премиерът Никола Груевски го взе като свой съветник в правителството. И понеже Груевски бе и лидер на ВМРО-ДПМНЕ, по естествен път Мицкоски му стана дясна ръка в апарата, споделяйки технократските методи на ръководство на партията, но не и познанията за историята й и нейната идеология.

Груевски ръководи ВМРО-ДПМНЕ повече от 14 години - от 2003 до 2017 г, когато партията буквално падна в ръцете на Мицкоски като заместник на Груевски. Бягството на дотогавашния премиер от правосъдието и поемането от негова страна на пътя на политически изгнаник в Унгария бе само един плюс за Мицкоски да овладее по-лесно апарата и членството. И най-важното, да се пребори за наследството, което беглецът остави. Което не беше лесно, трябва да се признае, защото като наследник на овакантеното място непрекъснато чувстваше сянката на своя предшественик, който, както бързо стана ясно, се чувстваше изненадващо много добре в новата си роля на изгнаник, но пък не пропускаше да се опитва да се намесва дистанционно в партийните дела.

Всъщност, всичко наистина започна с избирането на Груевски начело на ВМРО-ДПМНЕ. На 12-ия конгрес на партията на 24 и 25 май 2003 г. в Охрид, след лошите резултати от парламентарните избори през есента на 2002 г. и загубата на властта за сметка на СДСМ на Бранко Цървенковски лидерът Любчо Георгиевски заяви, че подава оставка и се оттегля от политиката. Решението му да премине в „отшелничество“ бе ново за политическите и партийни нрави в републиката, но така или иначе Георгиевски го направи. Естествено, примерът му нямаше други последователи.

Кандидати за поста начело на партията бяха двама негови министри от правителството, което той ръководи от 1998 до есента на 2002 г. - Никола Груевски и Мариян Гьорчев. Гьорчев имаше предимството да бъде познат от апарата и от членовете на ВМРО-ДПМНЕ като неин дългогодишен член и активист, докато Груевски се ползваше със симпатията и подкрепата на Георгиевски. Любчо си бе внушил, че тъкмо технократ от новото поколение, неизкушен от идеологията, като дошлия от банковия и финансов сектор Груевски, може да поведе партията и да я възстанови за битка срещу СДСМ на Цървенковски. Бях на конгреса, знам всички дискретни и не толкова дискретни, но упорити усилия, които Георгиевски и един малък екип от верни негови партийни другари и приятели положиха, за да убедят делегатите, че Груевски е човекът, достоен да го замени  начело на ВМРО-ДПМНЕ. Може би резултатът щеше да бъде друг, ако самият Любчо в последното си обръщение към участниците в конгреса като свое завещание не ги призова да гласуват за Груевски. Което в крайна сметка се случи.

Много скоро самият Георгиевски от дълбината на своето политическо и публично отшелничество разбра, че е сгрешил с избора си. Разбра го, както се казва, по трудния и обиден начин, когато му отнеха правото да го приемат като един от учредителите на ВМРО-ДПМНЕ, какъвто всъщност беше. А аз пък си спомням недоумението и купищата въпроси, които стари членове на партията, обръгнали в битките за запазване на спомена за истинското ВМРО по време на Титовия режим в Югославия, се питаха за това каква е връзката на Груевски с партията? Има ли този човек някакъв актив, познават ли го членовете, освен като министър на търговията, а после и на финансите в кабинетите на Георгиевски? 

Години по-късно, когато Любчо Георгиевски излезе от самоналожената си изолация, припомни, че Никола Груевски е странял от всички разговори, които министрите в кабинета на Георгиевски редовно са водели в неформална обстановка за историята. Да, да, за историята, но не официалната, а тази, до която и днешните поколения в Северна Македония все още нямат достъп в училищата. При всички тези разговори, понякога и доста разпалени, Груевски просто седял някъде встрани и по никакъв начин не взимал участие в разговора...

Какво се учудваме тогава, че години по-късно, вече като премиер и човек, победил на няколко пъти СДСМ на парламентарни избори, бе споделил пред наш общ познат, че така и не може да разбере какво България иска от него и от Република Македония. Друг е въпросът, че никой от нашите политици и управляващи, които са имали контакт с него, не са направили опит да му обяснят. Нали си спомняте онова „С Груевски дори кафе не искам да пия“ на Борисов?

Мицкоски отиде по-далече от своя предшественик. Невинното признание на Груевски е нищо в сравнение с активния антибългаризъм на Мицкоски. Ако има някое от неговите предизборни обещания, които той изпълнява и дори преизпълнява, това е да критикува България за всичко, което се случва в Северна Македония или извън нея. Старата шега, че някой ден може да ни обвини, че и Слънцето изгрява откъм нас, отново е в действие. Цялото му поведение подсказва, че и той, като Груевски, няма нищо общо с истинското, „онова“ ВМРО, а и не знам да са изровили някой роднина, истински ВМРО-вец. Но всичко това  поставя въпроса как така се случи, че от партия, на която по време на Любчо Георгиевски нейните противници от СДСМ лепяха етикети „пробългарска“ над път и под път и при всеки повод, днес при Мицкоски тя е най-антибългарската политическа структура край Вардар?
И как ние у нас позволихме това да се случи?