Народът срещу алгоритмите

Мъск свърши много полезна работа с DOGE, но, съвсем очаквано, не издържа изпитанието на властта

Тръмп притежава дълбок инстинкт за властта – инстинкт, който му позволява да разпознава заплахите навреме

Дойде моментът да напиша по-подробно за един опасен процес, за който предупреждавах още преди време. Включването на Илън Мъск в голямата коалиция, която извоюва историческата победа през ноември миналата година, беше стратегически и изключително важен ход на президента Доналд Тръмп. Още тогава обаче, бяха ясни потенциалните рискове и заплахи за бъдещото управление – а именно, натрапчивите амбиции на Мъск да „командва парада“, при това без мярка и без разбиране къде му е мястото в неписаната, но строга йерархия на политическата власт.

Популярността в социалните мрежи и финансовото могъщество на една корпорация са едно, но политическата власт – съвсем друго. Властта има своя вътрешна подредба. Във висшата политика йерархията е не само правило, тя е условие за легитимност и стабилност. Онзи, който не я зачита, рано или късно катастрофира – не заради личностни конфликти или прекомерно его, а защото нарушава легитимния обществен ред. Някога, когато Джордж Буш-старши – опитен и обигран политик – беше избран за вицепрезидент на Роналд Рейгън, отиде при шивача си, за да поръча костюм за инаугурацията. Поръчката му била: „Достатъчно добър костюм – като за инаугурация – но малко по-лош от този на президента.“ За тази фина настройка става дума.

Тръмп притежава дълбок инстинкт за властта – инстинкт, който му позволява да разпознава заплахите навреме. Затова се опита да канализира в положителна посока амбициите на Мъск: даде му широко поле за действие с DOGE, демонстрира близост, която даде политическа легитимност на Мъск и дори накара цели държави и корпорации да се надпреварват да ласкаят Мъск с тлъсти договори, вярвайки, че така ще спечелят благоволението на президента. Направи повече от достатъчно – а според мен, дори неразумно много. В същото време даде ясен политически сигнал: Мъск трябва да си знае мястото. Така например, незабележимо, но недвусмислено, Тръмп отхвърли искането на Мъск да има собствен офис в Западното крило на Белия дом, отряза претенциите му да определя назначенията в ключовите държавни ведомства.

В крайна сметка, Мъск свърши много полезна работа с DOGE, но, съвсем очаквано, не издържа изпитанието на властта. Провали се като надежден съюзник и политически фактор в конфигурацията около Тръмп. Причината не е само в характеропатии, а и в това, че Мъск е дълбоко невеж за естеството на политиката. Заради тази некомпетентност, той наруши всички основни канони – и то по начин, който го обрича или да се подчини и да се върне с подвита опашка, или да тръгне по пътя на някакъв мимолетен и безперспективен политически иредентизъм.

Защото, колкото и силен да е един бизнес, той винаги е по-слаб от най-слабата държава – а какво остава за Белия дом. Особено когато този бизнес е тежко зависим от държавно финансиране.

Юни 2025 г. беляза повратна точка. Мъск най-сетне осъзна, че не може да диктува политиката на президента Тръмп и на републиканското мнозинство в Конгреса. В отговор, яростно атакува ключовия законопроект “One Big Beautiful Bill” – първия голям законодателен акт от новата програма на Тръмп. Ако беше спрял дотук, можеше и да му се размине. Но той ескалира. Следващата му крачка беше персонална атака, в която оклевети президента, свързвайки името му с аферите на Джефри Епстийн – гнусота, с която надмина дори най-отвратителните измислици на враговете на Тръмп. Малко по-късно Мъск обяви, че обмисля създаването на нова политическа партия. И с това подпечата провала си като важен съюзник. Да атакуваш легитимния лидер, без самият ти да си на политическа, лидерска позиция, и заедно с това да заплашиш единството на народното движение, което го е избрало, са грешки, които не се прощават – те се наказват. А естественият им резултат е ясен: консолидация на движението около своя демократично избран лидер. Републиканската партия днес е такава, каквато е, не заради Мъск, а заради Тръмп. Но Мъск не го разбира – за него тя е просто поредна платформа, като Tesla или SpaceX, която може да бъде прекроена, „оптимизирана“, дисръптната. Истината е, че под претекст за „трети път“, той удари в гръб най-успешното консервативно движение на последния половин век – MAGA.

Но историята не прощава на подобни илюзии. Опитвали са се далеч по-крупни политически фигури от Мъск – например, Теодор Рузвелт, който през 1912 г. разцепи Републиканската партия, но така осигури победата на Удроу Уилсън. Милиардерът Рос Перо през 1992 г. взе почти една пета от вота, но единственият реален ефект беше изборът на Бил Клинтън. През 2000 г. гражданският активист Ралф Нейдър също помогна, макар и непреднамерено, за победата на Джордж Буш срещу Ал Гор. Третите партии в Америка не побеждават. Те разцепват и обезсилват. В поляризирана среда, като днешната, всеки подобен ход е подарък за демократите и за онези, които искат да анихилират всичко, постигнато от Тръмп.

Мъск може да строи ракети и да прави автомобили – с щедро държавно субсидиране. Но политиката и управлението на държава не са иновационен стартъп, нито корпорация. Те изискват институционален разум, историческа отговорност, политически умения. В корпорацията няма народ, няма конституция, няма разделение на властите – има борд, заповеди и алгоритъм. Но държавата е нещо съвсем различно. Тя е национална памет, идентичност, баланс на интереси. Не е просто нова продуктова линия в Tesla.

Точно затова, технократичният елит, олицетворяван от Мъск, е новата заплаха за демокрацията на XXI век. Ако този тип поведение не бъде спряно сега, ще се озовем в свят, в който неизбрани технократи определят кой какво да работи, какво да мисли и как да живее.

Не е случаен и фактът, че в технологичните среди вече се разпространява идеологията на Dark Enlightenment – т.нар. „Тъмно просвещение“. Тя отхвърля демокрацията и равенството в полза на технократична йерархия, подобна на средновековните съсловия. Възникнала в англоезичните онлайн среди преди десетилетие, тази идеология стана популярна сред млади „нърдове“ и техно-гурута, вдъхновени от блоговете на Къртис Ярвин (Mencius Moldbug). Според нея, демокрацията е слаб и корумпиран режим, а държавите трябва да се управляват като корпорации – с изпълнителен директор, а не чрез избори. „Човешките права“ се считат за пречка пред ефективността.

На този фон Доналд Тръмп остава единственият лидер в САЩ, около когото се консолидира реалната политическа енергия на нацията. Той не е продукт на интернет платформа. Избран е от милиони американци, които искат граници – не безконтролни технологии; искат работни места – не метавселени; искат нация – не мрежова империя в интернет. А Мъск, колкото и да се преструва, не разбира политиката като народна воля. За него тя е просто поредна система за „оптимизация“ в съответствие с илюзорното самодоволство на технократичния елит. Само че, един народ не е компютърен алгоритъм. Нито пък Америка, или която и да е демократична държава, е частен стартъп. И затова изборът, който все повече се очертава в бъдещето пред нас, е съдбовен: народът срещу алгоритмите.