Обществото обича да се възмущава след труп, не преди него

Един 15-годишен уби друг.

Няма чудовища. Има провали. Красимир е можел да бъде спасен.

Имал е залата, треньорката, средата, шанс. Но шанс не е стратегия. Детето е попаднало в хаос, в който улицата е по-силна от училището, а институциите и общността около него са в будна кома. 

Обществото обича да се възмущава след труп, не преди него.

15-годишният убиец не се е родил с нож в ръката. Родил се е в безсилие, бедност и липса на смисъл. Празни училища. Пренебрегнати квартали. Хора, от които всички бягат, вместо да работят с тях. Да, той носи лична отговорност. Но тя е родена в среда, която удобно сме оставили да гние.

Всяка махала или краен квартал е реалност, която системата обявява за трудни. Там няма социална работа, има оцеляване. Няма доверие в институции, защото никой не идва. Там улицата възпитава, а законът е слух. Няма шанс дете да стане шампион в държава, която му подава нож вместо път.

Когато едно дете убива друго, не става дума само за двама тийнейджъри. Това е предсказуема диагноза.

И всеки път шокира само онези, които удобно не гледат. Няма превенция без работа с общности. Няма сигурност без реално образование. Няма справедливост без социална грижа, която да е жива, а не на хартия.

Не сме се провалили снощи в мола. Провалът е бил години по-рано, когато тези момчета са пораснали сами. В страна, която уж има равен шанс, но дава нож вместо бъдеще. Социалната политика не е лукс.

Тя е въпрос на живот и смърт.

Ромските деца не се раждат с по-малки шансове. Те просто се раждат в система, която се е отказала от тях преди първия учебен звънец. После удобно ги нарича проблем. Когато едно дете е бедно, неграмотно и невидимо, рискът да бъде жертва или извършител на насилие рязко расте. Това не е съдба, резултат е. Да казваш, че ромските деца не искат да учат, е лесен начин да не правиш нищо.

Истината е, че няма кой да ги задържи в училище. А училището често е враждебно пространство, в което стигмата влиза преди тях. Тези деца не избират маргинализацията. Тя им е единствената опция.

Всеки път, когато кажем „това си е техен проблем“, забиваме още един пирон в бъдещето на цяла общност.

Проблемите на ромските деца не са етнически. Те са структурни - бедност, неравен достъп, дискриминация и липса на смислени политики. Държава, която не инвестира в образованието на децата си, инвестира в бъдещи трагедии. Ромските деца не са виновни, че живеят в система без гръбнак.

Виновно е безразличието. 

Ако искаме по-малко ножове в молове и повече медали от зали, трябва да започнем от класната стая. Не с лозунги, а с реална, упорита, човешка работа.

Никое дете не трябва да избира между улицата и училището.

Училището трябва да е път, не бетонна стена.