“Помогни ми да тя возвися”

С пълно право проф. Константин Иречек нарича Неофит Рилски „патриарх на българските учители и книжовници“

Педагогическата и книжовната дейност на Неофит Бозвели е не по-малко значима от водещата му роля в църковно-националното движение

На 15 септември започва поредната учебна година - светлият ден, в който първолачетата поемат по трудния, но и вълнуващ път на знанието, а по-големите продължават напред и нагоре. Затова няма как да избягаме от темата за мисията на учителя в новата ни история, на която сме се спирали неведнъж в тази поредица. Преди време припомнихме заслугите на бележитите възрожденски „даскали» Емануил Васкидович, Райно Попович и Константин Фотинов („Труд“ от 21 май 2022 г.), а в серия от статии проследихме значението на учителското поприще в живота на Георги Раковски, Васил Левски и Христо Ботев. Този път ще се спрем на други двама знаменити учители - не само на своите ученици, но и на цялата нация. Все пак ще припомним общата рамка на българското възрожденско училище - моторът на радикалните обществени промени, вкл. борбата за независима църква, изграждането на модерната българска култура, не на последно място, и революционното движение.

За нашите предци об­ра­зо­ванието е най-прекият път към на­вак­с­ва­нето на ве­ков­но­то изос­та­ва­не и патриархалната затвореност, моще­н сти­мул за ико­но­ми­чес­ки и кул­ту­рен прос­пе­ри­тет. До на­ча­ло­то на XIX в. по нашите земи съ­щес­т­ву­ват са­мо т. нар. ки­лийни учи­ли­ща, даващи елементарна грамотност, про­пи­ти от закостеняло цър­ковно съдържание. То­ва категорично не се вписва в стремежите и практическите потребности на раждащата се обществена сила от пред­п­ри­е­ма­чи, търговци, представители на интелигенцията. На­чалото е поставено с т. нар. ели­но-бъл­гар­с­ки учи­ли­ща, пър­во­то от ко­и­то е от­к­ри­то през 1815 г. в Сви­щов от Ема­ну­ил Вас­ки­до­вич. През 20-30-те го­ди­ни се налага моделът на об­щог­рад­с­ки­те учи­ли­ща (Русе, Ви­дин, Тър­но­во, Плов­див и др.), къ­де­то окон­ча­телно побеждават нор­ми­те на свет­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние. Важна роля играе една неголяма, но ве­ли­ка за вре­ме­то си кни­га - т. нар. „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон (1824 г.). Мал­ката ен­цик­ло­пе­дия, на­ричана „биб­лия на бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние“, раз­к­ри­ва пред дедите ни све­тов­ни­те на­уч­ни поз­на­ния. Тя пред­с­та­вя и „вза­и­мо­у­чи­тел­на­та ме­то­да“, ком­пен­си­ра­ща на първо време недостига на учи­те­ли.

Една от водещите линии на раждащото се модерно, европейско по тип образование е неговата светска насоченост. В средите на учителското съсловие доминират светските личности. И все пак, дори да изглежда парадоксално, сред „новата вълна» от учители видно място заемат някои от най-напредничавите и образовани представители на духовенството. Така се стига до сравнително безконфликтен преход от традционното килийно „школо», в което учители най-често са свещеници и монаси, и модерното училище с неговите граждански характеристики. Типичен, но и емблематичен представител на тази линия е „патриархът на българските учители и книжовници“ отец Неофит Рилски (1793-1881). Цитираната висока оценка е на видния европейски учен проф. Константин Иречек, който през 1881-1882 г. е и министър на народното просвещение на свободна България.

Роден в Банско, Никола Бенин, каквото е рожденото му име, получава образование в родния си град като ученик на своя баща поп Петър. Така ставаме свидетели на семейна приемственост, каквато може да бъде констатирана и с други примери за учителското съсловие. Никола продължава образованието си в съществуващите по онова време гръцки училища в Мелник и Велес, след което постъпва в Рилския манастир. Приема монашеството около 1808-1809 г., но продължава усилено своето самообразование. Струва си да отбележим, че най-прочутата наша обител, посещавана от хиляди поклонници от цялата българска земя, е не само духовно средище, пазещо безценни книжовни богатства, но се превръща и в просветно огнище.

Неофит работи като учител в манастира и, благодарение на своите знания и качества, придобива известност. През 1827 г. е поканен да преподава в Самоков, където е и секретар на владиката Игнатий, а най-известният от учениците му е Захарий Зограф. През 1833 г. става духовник и учител в метоха на Рилския манастир в Казанлък.

Забелязан от Васил Априлов и габровските първенци, Неофит с подкрепата на известния търновски митрополит Иларион Критски е изпратен да усъвършенства своите педагогически умения в гръцката школа в Букурещ. Целта е да оглави учреденото през 1835 г. Габровско взаимно училище, включително да създаде учебници. Със своята енергия, харизма, новаторски методи и модерна програма Неофит Рилски на практика изгражда първото по рода си модерно просветно средище от национален мащаб. Скоро нововъведенията му са възприети и в други български градове, което прави рилския монах един от пионерите на новобългарската просвета. Изключителна се оказва и ролята на съчиненията и учебниците, написани от Неофит Рилски: „Българска граматика“ (1835 г.), „Славянска христоматия“, „Краснописание“, „Взаимоучителни таблици“ и много други. Наред с всичко останало рилският отец пръв поставя въпроса за изграждането на съвременен български книжовен език. И не е случайно, че именно той е авторът на първият новобългарски превод на Новия завет (1840 г.). Книгата е забранена от фанариотската патриаршия, но ефектът е по-скоро обратен. Поради растящата си популярност тя претърпява второ, а след това още четири издания! Така е до 1871 г., когато е извършен новият превод на Светото Писание. Излишно е да доказваме значението на тази книга и идеите на нейния автор за утвърждаването на определени езикови норми в цялото българско Отечество - Мизия, Добруджа, Тракия, Македония, Поморавието...

Друг емблематичен учител, израснал отново от средата на българското духовенство, безспорно е Неофит Хилендарец (1785-1848), останал в историята с прозвището Бозвели. Според проф. Тодор Събев то не е обидно, както често се твърди, а в свободен превод означава „непокорният духовник“ предвид огнения темперамент и желязната воля на хилендарския монах. В действителност Неофит Бозвели, макар и за кратко, е първият духовен, а и политически водач от общобългарски мащаб! Това се дължи на водещата му роля в борбата за отхвърлянето на фанариотската тирания и самостоятелна българска църква. След мъченическата смърт на Бозвели борбата е оглавена от неговия по-млад съратник Иларион Макариополски.

Роден в Котел, превърнал се в огнище на българските будители, Бозвели учи в родния си град. През 1810 г. приема монашеството в Хилендарския манастир на Света гора, който в онази епоха е не само българска обител, но „излъчва“ личности от ранга на Паисий Хилендарски, Иларион Макариополски, екзарх Антим... Силно впечатление прави „даскалуването“ на Бозвели в елино-българското училище в Свищов. Както отбелязва проф. Райна Гаврилова, педагогическата и книжовната дейност на отец Неофит е не по-малко значима от ролята му в църковно-националното движение, като я развива в идейно-политически план. През 1835 г. образованият монах и учител публикува „Славянобългарско детеводство“ - първото ръководство за възпитание и обучение, използвано от поколения учители. Важно е мястото и на неговата „Кратка свещена история и свещен катехизис“. Заедно с Емануил Васкидович издава учебник по география „за обучение на болгарското младенчество“, развиващо представите на дедите ни за света и мястото на България в него. Забележителна роля играят литературните и публицистични текстове на Бозвели, най-известният от които е „Плач бедния Мати Болгария“ (1846) - ярка творба на българския патриотизъм, иначе казано, просветен национализъм.

Избрахме за заглавие на тази непретенциозна статия девиза на възрожденското училище в Котел, който в наши дни беше припомнен артистично, но и точно от Милен Русков с неговия роман „Възвишение“. В същност този добронамерен и толкова човешки призив има дълбок смисъл - не просто към „наливане“ на знания от страна на учителя, но и за осъзнато, волево усилие на самия ученик към интелектуално и духовно извисяване... Ако се замислим, нима посланието в тази „вехта“ мисъл не е актуално и днес?!