Преходът от неолиберализъм към демокрация

Идеологиите, които претендират за монопол, по правило са обречени

Свободният пазар стана инструмент за господство на транснационалния елит над държави и народи

2025 г. бележи повратен момент – началото на прехода от неолиберализъм към възстановяване на реалната демокрация. Както всяка идеология, която се е опитвала да наложи монопол и да подмени естествения ход на живота, така и неолиберализмът стигна до своя неизбежен провал.

В периода 2014 г.–2020 г., в дълга поредица от статии в "Труд" и в две книги, разгледах обстойно тези злокачествени процеси и прогнозирах надигането на мощна демократична вълна, която ще демонтира това статукво. Така и стана.

В своята класическа форма либерализмът на XIX и XX век беше доктрина на свободата. Той освобождаваше човека от феодалните окови, от хербаризираните обществени отношения на миналото, рушеше архаични предразсъдъци, обуздаваше религиозния фанатизъм, отваряше нови хоризонти пред личността и обществото. Но в края на XX век мутира в неолиберализъм – идеология, която не освобождаваше, а подчиняваше. Свободният пазар стана инструмент за господство на транснационалния елит над държави и народи. Националният суверенитет беше подменен от безконтролни наднационални структури.

В началото на новото хилядолетие демокрацията беше ерозирана в дълбочина от неолибералния модел. Апогеят настъпи при "ерата" на Барак Обама и Хилъри Клинтън след световната финансова криза през 2008 г., когато блюстителите на дискредитирания неолиберален ред търсеха как да отклонят обществената енергия за промяна. Тогава неолиберализмът се превърна в уродливо идеологическо ГМО, влизайки в симбиоза с радикалната прогресистка политика на идентичностите, която раздра социалната тъкан, причинявайки тежки разделения и конфликти. Започна истински постмодерен идеологически джихад срещу свободата и плурализма. Социалният контрол стана другото име на неолибералната идеология.

За да владееш една общност, трябва да контролираш три неща – мисълта, движението и продоволствието. Затова неолиберализмът започна мащабно социално инженерство в тази посока. Установи една нова "полиция на мисълта", която да унищожава всяко инакомислие.

Както якобинците във Франция събаряха църкви и премахнаха календара, неолибералите се опитаха да пренапишат историята. Кенсъл-културата се превърна в постмодерна форма на остракизъм, при която хора, книги и идеи биваха изключвани от обществото, ако не се вписват в неолибералните догми.

После започнаха да ограничават мобилността, облагайки евтините горива с огромни акцизи и екотакси, и въвеждайки принудително скъпи и непрактични електрички. Накрая посегнаха на продоволствената независимост – нарочиха за унищожаване, например, животновъдството, защото било вредно, за сметка на изкуствено "месо", патентовано от няколко корпорации-икони на неолибералния елит.

В този джихад неолибералните елити се нуждаеха от своите щурмоваци. Затова ги създадоха и обгърнаха във фалшив социален престиж – „борци за социална справедливост", „правозащитници", джендър-разтревожени, климатични паникьори, наемни убийци на свободното слово, наричани на неолибералния новговор „фактчекъри". Всички те бяха „стражите", хунвейбините на неолибералния ред.

Имплантираха ги в медии, международни организации, университетски катедри, управленски структури и във висшия политически ешелон. Захраниха ги с милиардни грантове и корпоративни спонсорства. Обединени в агресивни тълпи в социалните мрежи, новите хунвейбини заливаха с омраза, линчуваха, остракираха, забраняваха, обиждаха, уволняваха, дискредитираха, клеветяха, осмиваха, тормозеха всеки, който не е зомбиран в неолибералните догми. От пиедестала на собствената си функционална неграмотност, често дегизирана с престижно звучащи, но кухи дипломи от завладените университети, се опитваха да оценяват отминали епохи с днешни мерки, да префасонират исторически образи с ценностите и разбиранията на днешния свят. Редактираха стара литература, за да се изличат „неправилни“ думи, чувства, персонажи. Премахваха класически филми от стрийминг платформи. Бутаха паметници. Уринираха върху националните флагове. Воюваха с хетеросексуалността, с белите, с нормалността. Издигаха в култ извращения. Искаха свят, в който да ни диктуват какво да мислим, в какво да вярваме и как да живеем. Не разговаряха - крещяха. Не водеха диалог - разпореждаха. Най-екстремните мародерстваха, вандализираха, насилваха. Сякаш искаха да настане „Година Нула“ по календара на червените кхмери. И всичко това – опаковано в лицемерна и високопарна „хелзинкска" фразеология за „равенство“, „социална справедливост“, „борба с расизма“, „права на човека", „върховенство на народа", „толерантност"... Е, не стигнаха до оруеловския парадокс на комунизма, който твърдеше, че е „най-хуманният обществен строй", докато изтребваше милиони в „Гулаг". Но и неолибералното лицемерие, лъжа и фанатизъм бяха подобни.

Историята обаче учи, че подобни опити за социално инженерство, диктувано от радикални малцинства, винаги пораждат съпротива, която рано или късно прераства в революционен прелом.

Вълната беше отприщена с историческата победа на Доналд Тръмп през 2016 г. После неолибералното статукво взе временен реванш през 2020 г. и, макар разклатено, изживя своя якобински момент с опитите да устрои „царство на терора" срещу инакомислието и най-вече – срещу консервативните флагмани на надигналата се демократична вълна. Тези събития, естествено, имаха и своята локална версия у нас. Но всичко това само ускори назряването на обществените условия за демонтаж на неолибералния модел и за възстановяване на реалната демокрация. Триумфалното завръщане на Тръмп в Белия дом след изборите през 2024 г. – твърдя и тогава, и сега – не е просто рутинна изборна победа, а израз на тектонични културни и политически размествания в американското общество с глобален ефект.

Политическата промяна във Вашингтон, която наблюдаваме днес, е именно събарянето на неолибералното статукво. Става дума за връщането на политиката към естествената ѝ функция – да представлява народа, а не само радикалните малцинства, технократичните елити и контролираните от тях „граждански активисти".

В Европа също започват сходни процеси.

Идеологиите, които претендират за монопол, по правило са обречени. Комунизмът рухна под тежестта на противоестествената си и потисническа природа. Чудовищният националсоциализъм загина в пламъците на войната, която сам предизвика. Днес същото се случва с неолиберализма, разяден от своите екстремизми и неадекватност на социалната реалност. Преходът вече е факт. Подобно на Вестфалския мир, който възстанови баланса между държавите след религиозните войни, днес преходът от неолиберализъм към демокрация търси и възстановява баланса между свобода и ред, индивидуално и общностно, национално и глобално.

Светът след неолиберализма – ако бъде опазен световният мир – ще бъде свят на възстановената национална държава, основана на народния суверенитет, а не на „стандарти" и „добри практики", спускани от неолибералните елити през завладените от тях „независими" наднационални органи и институции. И на политиката като израз на волята на мнозинството, формирана чрез свободни избори, а не на подчинението пред крясъците и маниакалните обсесии на радикалните малцинства.