Фасадният президент

Радев обяви война на легитимните парламентарни партии

Деструктивната политическа реторика не е лишена от геополитическо съдържание

През последните няколко години след 2020 г., България преживя най-дълготрайната и дълбока политическа криза и дестабилизация от премахването на тоталитарния комунистически режим. Криза, на която настоящето широко коалиционно управление получи исторически шанс да сложи край, ако прояви достатъчно политическа воля за управление в рамките на четиригодишния мандат на Народното събрание. Причините за тази криза са много – писали сме за тях нееднократно. Но една от тях има централно място от конституционно гледище – превръщането на президента от неутрална власт в квазиполитическа партия, която воюва с легитимните парламентарни партии.

Конституцията и установената от нея система на баланс и равновесие на властите е като часовников механизъм - работи устойчиво и хармонично, когато всеки неин основен компонент изпълнява своите функции. Когато един от тези компоненти – в случая президентската институция – дефектира, това неминуемо води до повече или по-малко опасни девиации. И то не само юридически, а и ценностни, политически и социо-културни. Защото цялата история на България от Освобождението насам е пронизана от един фундаментален обществен конфликт – между демократичните и авторитарните сили в обществото. И когато една еднолична институция, каквато е президентът, напусне отредената от Конституцията властова територия на неутрална власт, която следва да осъществява политически арбитраж при кризи, и бъде обзета от мания за доминация и пряко управление, това неизменно подхранва именно този конфликт. Нещо повече, започва да ерозира демократичния ред на парламентарната република и да тласка страната от полицентричен към едноличен, от парламентарен към президенциалистки или с други думи – от европейски към евразийски модел на управление.

Поведението на Румен Радев през неговия втори мандат го превърна в инструмент и катализатор именно на такива злокачествени процеси – на ерозия на крехката демократична култура и подмяна на институционалния език с риториката на безогледната улична конфронтация. Поведение, което волно или неволно е насочено към събуждане на дълбоки авторитарни рефлекси, насадени в българската социална реалност от авторитарните и тоталитарни режими на ХХ век.

Настоящият президент изостави функцията и институционалната роля, отредена му от Конституцията - на равноотдалечен, надпартиен и балансиращ фактор, който следва да съдейства за интегрирането на нацията около общонационалните цели. На неутрална власт, която стои над текущите партийно-политически борби и има задачата да стабилизира системата, особено в моменти на криза. В парламентарната република президентът не е титуляр на изпълнителната власт, нито партиен лидер или народен трибун. Той няма право да води война срещу Парламента. Няма право да се меси в партийните борби. Няма право да използва своята комуникационна власт, за да насажда вражда и конфронтация в обществото. Неговото право на политически изявления е рамкирано от конституционния статус на институцията, а не от каквото му хрумне. Но Радев обяви война на легитимните парламентарни партии. Превърна институцията в бастион на конфронтацията, в трибуна за безогледни политически обвинения и внушения, в инструмент за разчистване на лични и котерийни сметки. От институционален механизъм за стабилизация на политическата система, президентската институция беше превърната в деструктивен фактор за системна дестабилизация и подкопаване на доверието в парламентарната демокрация.

Служебните кабинети, които назначи, бяха инструмент за пряко президентско управление, каквото Конституцията не допуска. Те послужиха и за налагане на определен кръг от личности и интереси, като тези на Кирил Петков и задкулисието, което го излъчи. Всички те - без реална обществена легитимация в началото, но с протекцията на президентството. Служебните правителства на Радев извършиха мащабна чистка в апарата на властта и инсталираха на всички нива свои кадри – в администрацията, в службите за сигурност, в държавния стопански сектор. И всичко това - на тъмно, без контрол, без отчетност, без публични дебати.

Изказванията му са лишени от държавническа перспектива. Звучат като кухи партийни лозунги: „фасадна демокрация“, „завладяна държава“, „преучредяване на държавата“ - това не е езика на националното единение, а банални до глупост клишета от арсенала на деструктивния уличен радикализъм. Вместо да гради институционален авторитет, той го подкопава. Вместо да консолидира нацията около стратегически цели - я разделя по емоционални и идеологически оси. Всеки, който не припява на посланията му, е „олигархия“ и „задкулисие“.

И тази деструктивна политическа реторика не е лишена от геополитическо съдържание. Радев нееднократно демонстрира отклонения от европейската солидарност. Под претекст за „национален интерес“, често повтаря мантри, съзвучни с руските пропагандни тези. Не с думи, понякога - с премълчаване. Не с категорични позиции, а с удобен “неутралитет”, който обслужва статуквото на зависимости и исторически комплекси. Президентската институцията трябва да бъде представителното европейско лице на България. Днес обаче тази институция все по-често гледа на Запад с подозрение, а на Изток – с нескрита носталгия.

Трябва да е ясно - прекият избор на президента не му дава политическа легитимност извън парламентарния модел на управление, нито пък е мандат за намеса в делата на правителството, което е излъчено от представителите на народа в парламента. Нито го прави "алтернативен център на власт" или "опозиция на правителството". Прекият избор на президента в парламентарната република е предназначен да уплътни арбитражната роля на институцията, да й даде допълнителна тежест, за да може, бидейки равноотдалечена от парламентарните партии, да съдейства при необходимост за преодоляване на тяхната конфронтация в името на националните интереси. Вместо това, настоящият обитател на „Дондуков“ 2, явно приема, че този пряк вот е своеобразно упълномощаване на неговите бонапартистки нагони да упражнява правителствена власт без да носи отговорност.

Всичко това неминуемо има и своите геополитически конотации. Опасният бонапартизъм на Румен Радев се вписва в един по-широк и опасен сценарий за превръщане на България в тестова площадка на прокремълските мрежи за установяване на силово еднолично управление в държава от ЕС и НАТО. Стилистиката на неговите и на тясното му обкръжение изказвания, агресивната антипарламентарна реторика, системните атаки срещу „партиите“, „политическата класа“, „западните интереси“, както и очевидните заигравания с теми като „силна ръка“, „президентска република“, „преучредяване на държавата“ - всичко това следва вече познатите модели от Евразия: използване на демократични легитимности за изграждане на авторитарна реалност. Необузданата и парадоксална атака срещу въвеждането на еврото в последната секунда, извади на показ всичко това още по-релефно.

В този смисъл, „моделът Радев“ носи всички белези на евразийски хибриден проект: използване на формални институции с неформални цели; насаждане на масово недоверие към представителната демокрация; демонизиране на ЕС и евроатлантическата принадлежност на България; експлоатация на социалното разочарование чрез реториката на кръчмарския патриотизъм и махленския антиелитаризъм. Това е теренът, върху който кремълските лаборанти се опитват да изграждат новите форми на авторитаризъм, който да бъде удобен европейски плацдарм на путинското самодържание. Привидно облечен в познати символи, но изпълнен със съдържание, което подменя самата същност на демокрацията. Фасадата на този проект е президентът Румен Радев.