12 дни, които и до днес тровят връзките между София и Скопие

В периода между 13 и 25 април 1994 г. в българо-македонските отношения се случиха събития, които тежат и досега

Всичко тръгна от така наречения „езиков спор“, който най-малкото бе лингвистичен

Неотдавна трябваше да представям една книга, посветена на отношенията между София и Скопие в първите години на раждането на Република Македония. Сериозно научно изследване, подготвено от доктор Красимира Тодорова от Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт.

Изданието е силно с това, че изнася за пръв път на бял свят неизвестни или непубликувани досега документи, които очертават сложната ситуация в началото на 90-те години на миналия век, в която се роди новата държава на югозапад от нас. Дори човек да не е експерт или задълбочен изследовател на този период, книгата си заслужава вниманието.

Признавам си, че дори и на мен, който съм непосредствен свидетел на повечето от описаните в изданието събития, ми беше крайно интересно да чета. Дадох си сметка, че тъкмо тогава, в онези първи години на живота на суверенна и независима Република Македония бяха положени „основите“ на всички противоречия и недоразумения, които и до днес тровят отношенията ни.

Джон Рид навремето бе обобщил впечатленията си от Октомврийската революция като „Десет дни, които разтърсиха света“. Сега аз казвам, че едни дванадесет дни през април 1994 г., от 13-ти до 25-и, бяха тези, в които събитията се случваха сякаш предварително подредени и обвързани едно с друго.

Избрал съм три от тях. Може би тогава не осъзнавахме тяхната „перспективност“ и „стратегическа дълбочина“ за отношенията ни със Скопие, но пък от днешната ни камбанария всичко е повече от ясно. Някой е имал интереса да смразява задълго връзките ни, да охлади първоначалния ентусиазъм и надежда, че след оттеглянето от отиващата си в историята СФРЮ границата с България наистина ще се отвори и хората от двете ѝ страни ще започнат да си общуват така, както се полага.

Преди години първият министър на външните работа на Република Македония, професорът по международно право Денко Малески ми беше казал, че като представител на страната си в ООН в Ню Йорк семейно си е общувал с българския посланик там - дипломатът Слави Пашовски. „Ще бутнем границата помежду ни с духова музика, а не с танкове“, му бил казал Пашовски. Било е някъде в началото на 90-те на миналия век. Някъде по времената, когато се беше родила надеждата, че след толкова десетилетия на раздяла и контролирани и дозирани отношения най-после нещата ще се променят.

В началото бе словото, гласи библейската мъдрост. При нас със Скопие в началото бе спорът за езика. На 13 април 1994 г. министърът на просветата ни Марко Тодоров бе на посещение в Скопие. Всичко вървеше добре, докато в един момент домакините го оставиха сам в разходката му из града, само защото бе отказал да подпише двустранния договор за сътрудничество в образованието със споменаването на македонския език. Просто човекът нямаше такъв мандат да го стори.

Така се роди така нареченият „езиков спор“, който в крайна сметка се оказа най-малко лингвистичен. Политиците го създадоха, политиците се опитаха да го решат. Но възникването му не бе случайност, а инструмент да се блокира създаването на договорно-правната база на отношенията ни със Скопие. Предстоеше активна фаза на приватизацията в Република Македония и това означаваше, че българският бизнес няма да може да участва в нея. Така до 22 февруари 1999 г., когато след смяна на властта край Вардар нещата се промениха. Но лошото вече бе сторено, а както гледаме, то надига глава изпод камъка и като змия хапва тук и там връзките ни.

Да, това никак не бе случайно. Само дванадесет дни по-късно предстоеше първата визата на Киро Глигоров като президент в София. Тя си остана и последната му като държавен глава у нас. Спомням си колко надежди възлагахме на това посещение да отвори още повече вратите на добросъседството и да даде тласък на инерцията, получена с признаването на Република Македония. Първа в света, не Турция, както дълго време в Скопие искаха да бъде. В България президент и колега на Глигоров бе Желю Желев, с когото си имаха приказката. Особено след като и двамата вече бяха извън властта и участваха активно в така наречения Балкански политически клуб заедно с Емил Константинеску от Румъния и Сюлейман Демирел от Турция. Същият Демирел, когото Желев убеди да признае новата държава, както и Борис Елцин, да не забравяме. За това Желев получи най-високата държавна награда на Република Македония, която се полага на чуждестранни политици - ордена „8 септември“.

Глигоров отиде в София, видя се с когото трябва, в това число и с роднините си, но не подписа нищо от подготвените документи. „Попречи“ му тъкмо „езиковият спор“, роден точно когато трябва. Но тогава Глигоров „даде линията“. Щяха да минат години и от трибуната на парламента в Скопие един от малкото живи останали участници в заседанието на АСНОМ на 2 август 1944 г. и дългогодишен белградски апаратчик Киро Глигоров да оповести своето лично и политическо завещание, според което „дебългаризацията на Република Македония на държавно и институционално ниво е завършена“.

Обикновено преди подобни визити като тази на Глигоров в София и двете страни се въздържат от прояви, които биха хвърлили сянка върху тях. Особено ако се таи надеждата, че могат да се очакват позитивни резултати. Два дни преди Глигоров да отпътува за София, се случиха онези скандали с намерението на новосъздадената ОМО „Илинден“ да организира митинг на гроба на Яне Сандански край Роженския манастир. Главният прокурор Иван Татарчев бе го забранил, а полицията изпълняваше нареждането му. Всички пътища, в това число и „козите пътеки“ към манастира бяха завардени, но така или иначе скандалът стана.

Медиите и политиците в Скопие, чиято роля в създаването и нахъсването на ОМО-вци е вън от всякакво съмнение, се постараха да направят така, че да остане убедителното впечатление за инструментализирането на въпросната организация със задача да трови отношенията между двете държави. Така беше и тогава, в онзи април на 1994 г., така е и до днес.

Няколко месеца по-късно, на 12 октомври край село Гиновци близо до Крива паланка бе направена първата копка на жп линията към България. За нея и нейните вътрешнополитически, електорални и пропагандни задачи към предстоящите тогава едновременни парламентарни и президентски избори съм писал и говорил толкова много, че сега ще се огранича само с една друга гледна точка.

Тогава Република Македония все още живееше в условията на ембарго на север към остатъчна Югославия и едностранна блокада на юг от Гърция. Глигоров вече бе оповестил своето виждане за „еквидистанцията“, тоест за еднаквата отдалеченост на страната от четирите нейни непосредствени съседи. Но единствената открита възможност в онзи момент за снабдяване на Република Македония бе откъм България. Ставаше дума за оцеляването на новата държава, в прекия и преносен смисъл. И България, въпреки вътрешните си проблеми, свързани с прехода, помогна. Това си беше една епопея, която тепърва ще трябва да се осветлява с нови книги и докторантури. Но когато първата копка на жп линията бе направена, това бе ясен и звучен сигнал към съседите и към международната общност, че и в най-тежката геополитическа ситуация, в която Република Македония може да попадне, има изход и той е откъм България.

Друг е въпросът, че когато ембаргото падна и блокадата бе вдигната, всичко това се забрави. И жп линия все още нямаме. Но само това да беше.