Бездомниците хора ли са или градска фауна

 За институциите и гражданите скитниците са напаст като бездомните кучета

В началото на 90-те прочут германски архитект развежда свой български колега из Дюселдорф и му показва последния сътворен от него пасаж в града на банките и модата. Обяснява подробно тънкостите по фасадата, профирната козирка над входа, фаянсовите цокли, обрамчени с месинг. Стига до стъпалата в специални пропорции и се препъва в полуизлегнат бездомник, прегърнал торба с вехтории. "А това е социално явление" - вметва професорът и продължава беседата си. Човешката дрипа се явява недоразумение в безупречната урбанистика. А явлението се пръква от утробата на самата урбанизация.

У нас по същото време в големите градове вече са плъпнали просяци, но бездомните като социална категория са рядкост. С незабележима и неумолима постъпателност тяхната численост толкова нараства, че явлението започва да тества хуманните устои на обществото.

Най-първо бездомните влязоха в полезрението на медиите. Те бяха представяни повече като частен проблем на отделни отломки на обществото, захвърлени на улицата от пороя на живота. В процеса на размножението си бездомните фокусираха вниманието като вид градска фауна на хранилка от контейнерите за смет. А с поголовното осиромашаване на населението в преклонна възраст те станаха обект на гротески като героите от телевизионното шоу НЛО - изпаднали на социалното дъно професор и о.з. полковник, които бистрят политиката, заврели глави в казана за боклук. Самите те отпадъци на либерално благоустройващото се общество.

За разлика от тези нравоучителни за управниците сатирични типажи, в ранното бездомничество проблясва и мрачна романтика в реални образи. Например Гелето от столичния пл. "Славейков". Той не навлезе в изкуството като персонаж. Но макар и безславен, се оказа предтеча на тенденциите в тази насока. Понеже по-късно на градските скитници бяха посветени фотосесии, художници ги увековечаваха като живи графити върху фасадата на града, а според една скорошна мълва - Народният театър, академичното светилище на сценичното изкуство щяло да им посвети спектакъл. (След като вече дебютираха в малкия документален театър "Вокс попули".) Темата си струва - актуална, драматична и многопластова. Гелето я въплъщаваше.

През драматичната 1997-а той е постоянно пребиваващ в един безистен на пл. "Славейков". Бездомничеството е вече в подем, а бохемата - в упадък. Остатъците й приютява малко кафене с охлузени маси и евтини питиета без мезета. Събират се журналисти от съседни редакции, писатели, артисти, продавачи на антикварни книги отскачат да се сгреят. Въобще колорит... Тук потъват безследно жалките хонорари, като първият почерпен неизменно е Гелето. Той има свое място в ъгъла и с долепен на ухото транзистор, овързан в ластик, все слуша радио. "Гелето е най в час със събитията" - поднася го компанията, която го възприема като даденост и никога не го пита как се е докарал до този хал. Забавлява се и с навика му внезапно да скача от стола, да изтичва навън и да размахва ръце пред трамвая като стрелочник. Ватманите го псуват, минувачите го гледат изумени, а зад сергиите му подвикват окуражително. Гелето е част от обществото. Не рови по кофите. Хранят го и обличат добри хора от околните кооперации, прибират го да спи по входовете. Даже и баня му осигуряват чат-пат. Докато един ден трамваят го блъска, потрошава го, изнамират се негови близки и излиза наяве историята му. Бивш пилот на военен вертолет, оцелял след катастрофа, в която спътникът му загива. Депресия, съкращение от работа и скитничество. Гелето изчезна. Както и бохемата.

Сегашният бездомник е абсолютен аутсайдер. Той е улично псе, за което през зимния студ се правят хайки (мобилни екипи), за да бъде прибрано в Кризисния център към общината. След кратко въдворяване то отново е пуснато на улицата. Е, без кастрация и маркер на ухото. Граждани подават сигнали за скитниците, както за безстопанствените кучета, макар че не хапят. Но от тях гражданството с покрив над главата страни гнусливо като от паразити...

Впрочем неуместно наричаните клошари, далече не са хайлазите на града. Те в буквалния смисъл на думата си изкарват прехраната с честен труд. Не клечат край дуварите да чакат благоволението "На ти, глъмчо комат!". Обратното - по цял ден, екипирани като за поход, си издирват насъщния. Дейност, достойна за уважение. Ако разполагаха със своя идеология подобно фриганистите*, щяха да срещат концептуален интерес откъмто медиите, а не спорадично снизходително внимание. Наскоро една национална телевизия им посвети цяло предаване. Беше се постарала да излъчи репортажи за прокудени на улицата хора с покъртителни съдби. И докато зрителите подсмърчаха пред екраните, водещите, които напоследък избягват да дават думата на събеседниците си, недоизслушаха поканения от тях пастор, популярен сред бездомниците с постоянно поддържаната от него кухня. Човекът беше особено сведущ в проблематиката, при това с принос към решаването й. Ала в студиото се оказа в положението на питомците си - излишен. Затова пък, популярен от тв сериалите актьор бе оставен да коментира на воля печалното социално явление, към което прояви нетърпимост. Даже най-авторитетно заподозря някои от героите на репортажите в "тежка хероинова зависимост". Макар да личеше, че тези клетници надали изобщо бяха чували за такава дрога.

Така ситите направиха поредния си лицемерен реверанс към гладните. Между другото средното интелектуално ниво и професионален ценз на бездомните все повече нараства. Все по-често сред тях попадат жертви на банкрут, кредити, корупция. Нищо чудно сред тях да се оформи мозъчен тръст, който да ги превърне от явление в социална сила. Има такива признаци.

На стоянката за таксита шофьори пушат и разговарят. Към тях пристъпва мъж под средна възраст, с прилична външност. "Клиент!", зарадва се един от таксиджиите. "Стой! - възпира го друг. - Този е към кофите..."

Човекът ги подминава и с изследователски интерес надниква в близкия контейнер.

------------

*Привърженици на модерно движение, които проповядват живот без пари, чрез оползотворяване излишъците на консумативното общество.