Окото на директора Динко Христов 35 години бди над училището в с. Сейдол
Динко Христов е живата забележителност на община "Лозница", Разградска област. Як, набит, с гъста прошарена брада и остър поглед наподобява възрожденски поборник. И заслугите му към този район от Лудогорието са от подобен "исторически" порядък. Той е директорът-легенда на училище "Виделина" в с. Сейдол.
През 60-те години на миналия век урбанизацията обезлюдява селището. Местните се отправят към околните градчета, но наскоро след тях започват да прииждат заселници от Родопите. И постепенно от едно пусто село Сейдол се превръща в неформален център на родопчаните в Лознишко. През 80-те тук вече кипи живот - младо население и много деца. Това налага да се открие училище. Но имуществена база няма и никой не се наема да му стане директор. Един Динко Христов набира кураж да опита.
"Започнах от една гола сграда, строена за община, незавършена, в която нямаше един тебешир. Селото беше полуумряло. - спомня си той началото на своята професионална авантюра. - Постъпих на 1 юли 1980 г. в гола сграда. Бях с половин година учителски стаж. На 22 години станах директор. И още през 1985 г. станах национален първенец в България. В същото време започнах да правя музейни сбирки. През 1987 г. сбирката ми взе първо място и лично министърът ми връчи награда... Оттогава до ден днешен се доказвам всеки божи ден. Смятайте - половин човешки живот. "
Наричат го "лудия Динко". На лудешка енергия и несломим дух се дължали просветните му подвизи. Динамичните си делници описва сам: "Днес отделям време за вас, утре вечер посрещам общината да обсъждаме разни въпроси, вдруги ден организирам ученически турнир "Виделина - 2015" с момичета и момчета от цялата област. В събота съм на благотворителен бал, там ще бъде елитът на града. Човек трябва и да се представя пред обществото, това също го прави силен, не само трудът. И самочувствието те прави силен. Неделя - ден за размисъл и почивка. В понеделник връчваме свидетелства и награди на начален курс. Още да изброявам ли? Изпращам с автобус родители и ученици на двудневна екскурзия. Това е част от политиката за сближаване на родители, учители и ученици. Участваме и в конкурс за толерантността в училищата, за равенството между половете. Закупил съм сега и естествена кожа 20 м. и ще направя наесен и сарашка работилница. Моите деца работят в тъкачница, грънчарница, ковачница."
Освен че е най-представителната сграда в Сейдол, училището на Динко разполага с музеен комплекс, разположен в етнографски пристройки в обширния двор. В различните помещения са изложени носии, накити, земеделски сечива, минерали, монети, препарирани екземпляри от тукашната фауна. Неприкрита гордост на директора е и училищната зоологическа градина с десетки видове птици и бозайници - глигани, елени, кози. Кучета на синджири вардят живото имущество от посегателства, макар че сейдолци се славят в лознишко като честни, хрисими хорица. Въпреки че и тях ги гони сиромашлъка. Земи-бащиния нямат, понеже са преселници. Реституираните ниви наоколо се обработват от арендатори. Гледат предимно животни, но и за тях пашата е оскъдна. Та освен за обучението и възпитанието на учениците си г-н Христов, както почтително го наричат, се грижи и за изхранването им.
"Знаете ли какви писма мога да ви изкарам: "Моля ви се, господине, хранете го, защото днеска това му е единственото ядене. И такива едни работи, дето отгоре никой няма да ги разбере и да повярва, че са истина. Ето, 84 деца храня без пари. Много деца обличам - чанти, обувки, химикалки. Всяко лято водя безплатно 35 деца на море. Намерил съм спонсор" - разказва Христов. А спонсори не се намирали лесно. Оня с многото пари няма да се бръкне, сочел опитът му на "просител". По-малко заможните били по-отзивчиви.
Питам го трудно ли се работи в среда на българомохамедани. Обяснява, че хората тук са такива, каквито са. Че всеки има възможност за собствено развитие и той дава възможност на тези хлапета да се доказват.
Следващият въпрос видимо го ядосва. Дали има възпитаници, вече издигнати професионално, социално. Това предизвиква нравоучителната тирада:
"Да са станали министри, да лъжат, така ли? Какво значи издигане? Тук хората се женят млади, вече уча внуците на първите ми випуски. След като тези хора са оцелели, създали са поколения, значи съм възпитал нормални хора. Може да работят на полето, да са най-обикновени хора, но са такива, каквито съм искал да станат - нормални! Не да крадат, да лъжат, да мамят. Знаете ли какво е да чувам като вървя из село "Добър ден, господине!", "Добър ден, господине". Има уважение. А и моето оцеляване за 35 години не е шега. Ако аз не създавах кадърни хора, оцеляващи, обществото щеше да ме изхвърли. Възпитавал съм, обучавал съм нормални деца. Изградил съм много добър колектив и разчитам на него. А иначе дали ще е човекът професор, дали ще е овчар, важното е да е нормален човек и да може да оцелява. Казаха по телевизията, че младите ги мързяло да работят, че седели по барчетата. Че не аз съм ги учил да седят по барчетата. Такава е системата. Променете системата!"
Училищният директор на Сейдол следва своя собствена система. Чрез нея е постигнал ред, отлична дисциплина, завидна хигиена в създадения от него дом за подрастващите, уют за тях. Дължи се на него и на добре сработения преподавателски екип, у когото поддържа съзнанието за мисия. Вратата на кабинета му не се затваря. Уединение за него няма. Непрестанно влизат и излизат учители, ученици, всякакви помощници за многообразните му дейности. Питат, докладват, получават нареждания и тичат да ги изпълняват. На стената до зеещата врата виси голямо пано - някаква загадъчна абстракция, която г-н Христов лично е озаглавил "Окото на директора". Да се знае, че то непрестанно бди.
Да се беше посветила на политиката, такава личност навярно чудеса би постигнала.
"Аз ако съм искал да ходя в политиката, щял съм да отида. - категоричен е Динко Христов. - Знаете ли колко партии са ме викали. Аз съм апетитна хапка за много. Но никога не съм тръгвал, не съм залитал. Мойта партия е Сейдол, човещината е моят идеал. И давам всичко на Сейдол, тук ми харесва, не искам да излизам извън рамките на Сейдол, на общността, извън рамките на местния патриотизъм. И не ме интересуват проблемите на партиите, интересите им сред местните хора. Моят проблем са децата, те са моят интерес. А задълженията ми са да ги възпитавам, да се грижа за хората си и да пазя създаденото от мен. А съм създал уникална база, дето я няма в България. Ако бях на Запад щяха да ме носят на ръце. Може да няма злато и мрамор в моето училище, но като идея друга такава няма. Защото тук има всичко, което е под земята - минерали, руди, всичко, което е на земята - занаяти, изкуства, поминък, образование и каквото ви мине през главата. Птици, животни. И всичко, което е на небето. Имам обсерватория. И всичко това съм го създал като база и съм го вкарал в учебния процес заради най-важното в този свят - децата! Кажете ми тази идея къде я има по света? За наградите, дипломите, плакетите за децата ми - за техните постижения, които са моята цел заради тяхното самочувствие, няма да споменавам. Понеже не мога да ги изброя."
"Машина за идеи" - определя директора си учителят Севджан Ахмедов, който ни изпровожда насред училищния двор, огласян от детските смехове, подвиквания и гълчава от близката менажерия.