В историята България губи една единствена битка със Сърбия

Сръбският крал вижда своя главен враг в лицето на българския цар и тръгва срещу него

В суматохата на сблъсъка е тежко ранен и пленен самия Михаил Шишман

Още сутринта на събота, 28 юли, лето Господне 6838 от Сътворението на света или година 1330 от Рождество Христово предвещава, че това ще е един от най-горещите дни на лятото. Въпреки жегата невисоките възвишения и равнината на североизток от средновековния Велбъжд или днешния Кюстендил са почернели от конници. Според легендата именно затова народът по-късно ще нарече тази ниска планина Конявска. А в юлското утро преди 695 години една срещу друга там са се изправили две облечени в желязо армии – на българите и сърбите. Изминал е цял век от великите победи на царете Калоян и Иван Асен ІІ, превърнали България отново в империя и най-мощна сила в европейския Югоизток. Преживени са периоди на възход и тежък упадък. Най-сетне се появява амбициозен владетел, решил да върне славата на Българското царство. Това е цар Михаил ІІІ от рода на Шишмановци, тясно свързан с великата династия на Асеневци.

Сребърна монета на цар Михаил ІІІ Шишман Асен

Той идва на престола в 1323 г. и веднага започва да крои планове за разширяване на царството си. Година по-късно разтрогва дългогодишния си брак с Анна-Неда, сестра на сръбския крал Стефан Урош ІІІ Дечански и се жени за сестрата на византийския император Андроник ІІІ Палеолог. С това е нанесена сериозна обида на нашите честолюбиви западни съседи и тя ще личи през следващите години.

Като зет на императора, Михаил активно се меси в неговата семейна схватка за ромейския престол с дядо му Андроник ІІ, с когото управляват заедно. Подкрепяйки младия император, българският цар се стреми да извлече сериозни териториални изгоди, като в сънищата му се явява дори цар Симеоновата мечта – Константинопол. Разбира се сърбите вземат страната на възрастния император Андроник ІІ Палеолог.

Така през 1327 г. Михаил ІІІ Шишман Асен и Андроник ІІІ Палеолог сключват важен договор за съвместни действия срещу Андроник ІІ Палеолог и сръбския крал Стефан Урош ІІІ Дечански. Само няколко месеца по-късно Андроник ІІІ влиза в Константинопол, сваля от трона дядо си и става едноличен император. След кратко влошаване на отношенията между българина и византиеца, през 1329 г. между двамата отново е сключен вечен мир и споразумение за обща война срещу Сърбия.

Така драмата наближава към своята кулминация. Отношенията между България и Сърбия рязко се влошават. Между българи и ромеи е изготвена обща стратегия, според която първите трябва да нападнат Сръбското кралство от изток, а византийците – от юг. В началото на юли войските на Андроник ІІІ навлизат в земите на днешна Вардарска Македония, намиращи се тогава в ръцете на сърбите. Той взема няколко крепости и се установява край Железнец (Сидерокастрон), където спира, за да изчака българските части.

Сръбският крал правилно вижда своя главен враг в лицето на българския цар и тръгва срещу него. С цялата си войска Стефан Дечански поема по теченията на реките Българска Морава и Пчиня. После се моли за победа в издигнатия от баща му манастир „Св. Георги” при с. Старо Нагоричино и по Крива река излиза в полето край Велбъжд. Сърбите се установяват в Каменишката котловина на десетина километра от града.

Българската армия излиза от портите на столицата Царевград Търнов на 19 юли под тържествения звън на църковните камбани. В науката има разногласия за пътя, по който войските достигат до района на Велбъжд. Някои смятат, че първо те преминават през родовото имение на Шишмановци във Видин. По-вероятно е българите да са следвали естествения път през Средец и Земенския проход, както говорят и изворите. Така или иначе към 24 юли двете армии се изправят една срещу друга.

Единствено изображение на битката при Велбъжд в икона манастира Дечани (XV-XVI в.) Михаил Шишман е паднал на земята, а над него е сръбският крал.

Много спорове има и около тяхната численост. Според сравнително обективните данни на византийските историци Йоан Кантакузин и Никифор Григора, армиите са били приблизително изравнени –по около 15 000 души. Наред с основните сили на двете страни, към тях са привлечени и допълнителни съюзни части – западни наемници от сърбите, и татари и власи в редиците на българите. 
Това прави предстоящата битка една от най-големите за ХІV в. на Стария континент. По брой на участниците битката при Велбъжд е напълно сравнима с трите най-мащабни сражения във водещата се по същото време  Стогодишна война между Англия и Франция – при Креси, Поатие и Азенкур. Така например, армиите в легендарната битка при Креси на 26 август 1346 г. са формирани от по 15-20 000 бойци. Разбира се, цифрите на великите средновековни сражения често са преувеличавани от победителите и победените. Френският хронист на битката при Креси Жан Фруасар отбелязва 100 000 французи при много по-малко англичани. По същия начин в написания по-късно „Законник” на сръбския цар Стефан Душан се споменават невероятните 80 000 българи и четири пъти по-малко сърби.

При несъвършените комуникации на Средновековието рядко в битките успявали да вземат участие всички войски. Така в сражението при Креси по време на Стогодишната война по една или друга причина не се включват хиляди френски рицари и сержанти. При Велбъжд и сърби и българи трескаво очакват своите подкрепления.

Именно затова на 24 юли крал Стефан Дечански предлага примирие на българския цар. Целта му е да пристигне резервът, който закъснява с дни. Такова споразумение не е много изгодно за цар Михаил ІІІ Шишман Асен, но и той няма избор. В лагера му не са още дошли чаканите от Видин отряди, командвани от чичо му Белаур. Освен това войниците страдат от липса на храна и техните командири са принудени да търсят провизии из района. Ето защо примирието е сключено, а по-голямата част от българските войски се пръска из околните села.

Според по-късния български автор Григорий Цамблак, по време на сключването на споразумението царят заплашил краля: „Ако той не дойде (Стефан Дечански – Н. О.) до сутринта, когато слънцето от изток се появи, и не падне пред мене, та да стъпя на врата му с краката на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно вързан и след много други и големи мъки на най-жестока смърт ще го предам“.

На тази закана обаче не е съдено да се случи, защото към обяд сърбите нарушават примирието и вероломно нападат. Възползвайки се от това, че в лагера на българите са останали малцина около царя, Стефан Дечански нарежда атака. Командният щаб на сръбския крал се намира на възвишението Спасовица, но атаката се води от сина му, бъдещия велик цар Стефан Урош ІV Душан. Подсилените със западни наемници войски се насочват по долината на река Драговищица и в местността Божурище край днешното с. Шишковци се разиграва основната битка.

Всъщност е трудно да се говори за истинско сражение. Край царя е останала само гвардията и малка част от армията. В суматохата на сблъсъка е тежко ранен и пленен самия Михаил Шишман, който умира от раните си след няколко дни. Мнозина от българите са избити, а останалите попадат в плен. По думите на сръбските летописци, водите на близката Струма почервенели от българската кръв.

Според същия „Законник“ на Стефан Душан, в битката при Велбъжд взел участие ловешкият деспот Иван Александър. И това е много важно, защото историята е отредила, след кратки размирици в Българското царство, този болярин да седне на престола му за цели четири десетилетия. За управлението на великия български цар  и за неговия „Златен век“ ще разкажа в следващите няколко статии.