Георги Пеячевич (1655-1725) – един национален герой отпреди три столетия

Навършиха се 300 години от смъртта на най-известният от водачите на Чипровското въстание и 370 години от неговото рождение

Българският чипровски род Пеячевичи излъчва редица видни представители на хърватския политически, научен и културен елит

Георги Пеячевич е най-известният от водачите на Чипровското въстание през 1688 г. Роден в Чипровци през 1655 г., той е братовчед на софийския католически архиепископ Стефан Кнежевич (1623/1625-1691), помощник и наследник на известния духовник и интелектуалец Петър Богдан Бакшев. Фамилията Пеячевичи е в близкородствени връзки с онези на Кнежевичи и Парчевичи. Семейното предание свързва тези бележити чипровски родове със средновековното болярство, а град Кнежа е сочен като “техен замък”. За общ прародител е приеман босненският аристократ Парчия Добиаш-Кнежевич, озовал се в България през 60-те години на ХІV в.

Звездата на Георги Пеячевич изгрява по време на т.нар. „Велика турска война“ (1683-1699). След разгрома на османската армия при Виена (11-12 септември 1683 г.) войските на Хабсбургската империя преминават в настъпление, достигайки балканските владения на султана. През пролетта на 1688 г. Георги Пеячевич, действащ с подкрепата на архиепископ Стефан Кнежевич, се включва на австрийска страна с конен отряд от български доброволци и участва в превземането на силната крепост Оршова.

Герб на Пеячевичи

Към австрийците се присъединява с хората си и Богдан Маринов, родственик на католическия епископ Илия Маринов (1577/1588-1641). Вестите за случващото се в непосредствена близост до българските предели отекват в Чипровци и северозападните земи. Надеждата, че с победите на християнското оръжие бленуваната свобода наближава възпламенява духовете. По онова време Чипровци си е спечелил славата на „цветето на България” със своите рудари, занаятчии и търговци. Господстващ в града е католицизмът, проникнал в този български край през ХІV в. със саксонските рудари и в резултат на католическите мисии в завладяното през 1365-1369 г. от Унгария Видинско царство. В началото на ХVІІ в. в Чипровци има францискански манастир, катедрален храм и две училища. Католическата църква изпраща по-будните деца да продължат образованието си в Италия. Високообразованите духовници Петър Богдан, Франческо Соимирович, Филип Станиславов, Петър Парчевич убеждават своите сънародници, че „великото царство България“ ще възкръсне с помощта на християнска Европа. 

В началото на 1688 г. жителите на Чипровци, Копиловци, Клисура и Железна се заемат с подготовката на замисленото от години въстание. Искрата, запалила бунта, е падането на Белград в ръцете на австрийците на 6 септември с.г. През 1938 г. банатският български историк Яку (Яков) Ронков пише: “На един празник се извършвало обикаляне, на което извадили от Чипровския манастир и иконата на Света Богородица. При обикалянето забелязали, че иконата проплакала. По лицето и текли сълзи… Старите смятали чудото за лошо знамение, но по-младите казвали, че Майка Божия плаче, защото е под турско робство…. Когато австрийската войска превзела Белград и започнала да напредва, чипровчани решили, че това е часът да се отърват от мъките. В това въстание, без разлика на вярата, взели участие католиците, както и българи от старата (православната) вяра, които можели да носят оръжие. Гюка (Георги) Пеячевич с български момци завзел от турците Оршова. Това накарало цар (император) Леополд да даде помощ на българите. Когато австрийската войска се приближила, цяла Западна България се вдигнала...”  

Четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов са включени в корпуса на генерал Йохан Хайслер, който напредва в населеното с българи Поморавие (днес в Сърбия). В избухналото Чипровско въстание от града, Копиловци и околните села излизат осем чети, водени от братята Иван и Михаил Станиславови, Лука Андренин, Кръстьо Кислин, Мито Попов и други войводи. Командването на въстаниците в Чипровци е поето от Матея Пеячевич, бащата на Георги Пеячевич, а Иван Станиславов е техен знаменосец.  При започналите военни действия водеща е ролята на Георги Пеячевич, който вече е придобил военен опит и известност. 

Въстаниците изграждат укрепен лагер в местността Жеравица. Нещо повече, под командването на Пеячевич нанасят поражение на турско-унгарските сили, водени от османския съюзник и водач на унгарските протестанти граф Имре Тьокьоли. Въстаниците превземат Кутловица (дн. Монтана), но Видин, където има силен гарнизон, остава в ръцете на османците. Информацията за организацията на въстанието е оскъдна. Следва да се запитаме защо въстаниците не излъчват общ предводител в лицето на Георги Пеячевич? Явно си казва думата политическата незрелост, но “заслуга” вероятно има и австрийската страна, която отбягва да се ангажира с българските планове. През есента армията спира настъплението си и оставя българите на собствената им съдба.

Както през 1725 г. пише самият Георги Пеячевич, „… българският народ, като се надигна от четирите споменати града Чипровец, Копиловец, Желязна и Клисура, нападна града Кутловица, откъдето прогони неприятелите и изби мнозина от тях... Те (въстаниците) завързаха ожесточено сражение, без да имат подкрепа отникъде. Няколкото хиляди не можаха да издържат напора на неприятелите. Поради това бяха избити заедно със своите семейства, а други бяха отведени в робство…” В разгара на сраженията Имре Тьокьоли предлага на българските първенци почести и имения в Трансилвания, но те решително отказват. Тьокьоли получава подкрепления, а съпротивата е сломена. Част от защитниците успяват да се спасят в Балкана и да потеглят към Влашко, хиляди са избити или отведени в робство, цветущият градец е превърнат в пепелище. Победителите тръгват назад с повече от 100 коли, натоварени с плячка. Останалите селища също са опустошени. Десетина години след събитията – отбелязва един съвременник,– в тях „… нямаше нито един човек…” 

След погрома на въстанието с отряд от 600 души Георги Пеячевич охранява бежанците при преселението им на север отвъд Дунав. Войводата продължава участието си във войната, подкрепяйки австрийското настъпление към Ниш, Пирот и Драгоман, достигайки почти до София, като за кратко отново влиза в Чипровци. Повече от вероятно е, когато през 1689 г. е в Ниш, Пеячевич да влиза във връзка с друг български водач – войводата Страхил от Ветрен, Пазарджишко, който заедно с хората си също е в Ниш, отново на страната на австрийците. Както е известно, Страхил действа заедно с въстаническия „крал“ Карпош, укрепил се в Куманово, Северна Македония – косвено указание, че е възможно българските водачи да са имали общи замисли. Да се надяваме, че ще бъдат открити данни, че въстаническите движения в България, вкл. т.нар. Второ Търновско въстание, са имали по-мащабни планове. Така или иначе, австрийската кампания е безуспешна, а Пеячевич поема пътя на изгнанието…  

През следващите години Георги Пеячевич е на австрийска служба, но не спира да мисли за освобождението на България. Придворният военен съвет на Хабсбургската империя възлага на смелия българин важни задачи, в които вземат участие и неговите братя Никола, Иван и Марко. През 1708 г. пътува тайно до Цариград като императорски пратеник, същевременно има възможността да разузнае обстановката в българските земи. Заради своите заслуги през 1712 г. братята Пеячевичи са удостоени с баронски титли от император Карл VI, а самият Георги Пеячевич е назначен за заместник-губернатор на Бачкия комитат. Умира на 18 март 1725 г. в Бач (днес във Воеводина, Сърбия). Фамилията е продължено по линия на Никола, споменатият по-горе брат на Георги. През 1772 г. императрица Мария Терезия включва Пеячевичи в състава на хърватската висша аристокрация с наследствената титла „граф“. Видни представители на рода са историкът Франц Ксавер де Пеячевич (1707-1781), граф Антун Пеячевич (1749-1802), двама банове на Хърватия – Ладислав (1824-1901) и Теодор Пеячевич (1855-1928), композиторката Дора Пеячевич (1885-1923), други значими личности от хърватския политически, академичен и културен елит.