Насилието няма идеология. Но идеологиите, които го оправдават, губят своята

За пореден път се събуждам с дълбоко вътрешно облекчение, че не живея в САЩ. 

Тази мисъл ме навестява циклично. Понякога заради апоретичната им здравна система, която превръща обикновена настинка в инвестиционно решение. Друг път заради образователната система, в която дипломата струва колкото ипотека, а студентският заем е по-верен от брака и трае по-дълго от живота. А понякога просто защото животът в общество, разкъсвано от културна война със сектантска интензивност, изглежда не само изтощителен, но и непоносим.

Следя Чарли Кърк от години. Макар и определян за “краен” през призмата на американската политическа оптика, изключая фундаменталистката му позиция за абортите, всички останали негови тези (миграция, “джендъри” и т.н.), звучат почти тривиално на българска почва и по нищо не се различават от това, което ще чуете в средностатистически разговор между двама пенсионери/тийнейджъри в софийското метро, пътуващи към Красно село. 

В тази война има жертви от всички страни. През последното десетилетие обаче дясното живее в перманентна позиция на оправдание и защита. Поради естеството на либералния мейнстрийм, то е принудено непрестанно да доказва, че не е расистко, хомофобско, сексистко, че не подкрепя Ку Клукс Клан.

За да избегнат тези обвинения, които в САЩ и Западна Европа носят реални социални последствия (уволнение, изолация, обществено заклеймяване), хората от дясно-консервативното поле са принудени да се дистанцират от най-крайните си фрагменти и да заклеймяват собствените си радикали.

Докато дясното системно маргинализира и заклеймява собствените си крайности, левицата възнаграждава своите.

Радикалните ѝ проявления се превръщат в сакрализирани икони на “системно потиснатите“, чиято агресия не се третира като престъпление, а като политическо средство. Независимо дали говорим за “mostly peaceful“ BLM протестите от 2020, оставили след себе си изгорени квартали и щети за над 2 милиарда долара, или за нападения върху сенатори и студенти с консервативни възгледи - всяка форма на насилие бива вписвана в рамката на историческата справедливост и легитимирана като автентичен израз на потиснатия. 

И може би именно затова, колкото и парадоксално да изглежда спрямо миролюбивата реторика на лявата идеология, през последното десетилетие именно от този фланг наблюдаваме експлозия на политическо насилие.

Насилието няма идеология. Но идеологиите, които го оправдават, губят своята.