Музиката издига, но и съсипва държави
От баща ми съм наследил обичта към България
Българинът не смята, че трябва да плаща за музика
Баща ми беше целунат, а аз съм само докоснат от Господ
- Г-н Димитров, преди седмица бе открит паметник на баща ви – легендарния певец и композитор Емил Димитров - в родния му град Плевен. Ходихте ли?
-Не съм присъствал, но се радвам, че има такъв паметник и се надявам да се хареса на плевенчани. Участвах в набирането на средства за паметника и моят стремеж беше той да е максимално близо до Емил. За съжаление не бях поканен в журито въпреки всичките ни разговори с общината, но явно така са преценили. Това е втори паметник на Емил в Плевен, който не е консултиран с мен. Не мога да кажа дали го одобрявам, защото не съм го виждал, а на снимка понякога някои неща изглеждат различно. В крайна сметка това е решение на Общинския съвет и след като те го харесват и не са преценили за необходимо да се допитат до мен - няма какво повече да коментирам.
- Приживе Емил не е удостояван със званието “народен артист” и не е бил приет за член на Съюза на българските композитори. Как си го обяснявате?
- Той вече е член на Съюза на българските композитори - посмъртно, от преди около две години. Надявам се, че това го радва! Емил винаги е бил над тези неща. Когато трябваше да стане народен артист, защото имаше такова решение и тогава една известна културна деятелка - певица, близка до сърцата на хората, беше казала, че трябва първо тя да стане народна артистка... Това са минали неща, може би му завиждаха, защото композиторите изтъкваха факта, че Емил няма музикално образование, но това не му попречи неговите песни все още да се пеят не само у нас, но и в чужбина. Но той пък беше член на Съюза на френските композитори. Във Франция Емил дори беше по-познат като композитор, отколкото като изпълнител.
- Баща ви имаше ли много приятели и колко му останаха верни?
- Имаше хиляди, хиляди познати, но приятелите му бяха малко. Тези, които бяха истински, се броят на пръстите на едната ръка, другите са имали шанса да се докоснат до него само в даден момент. Със Стефан Димитров и Богдана Карадочева приятелството им беше от много години, а Богдана, също така беше най-добрата приятелка на майка ми. Тя и Стефан са едни от малкото хора, които са ми “оставени в наследство” от баща ми и до днес с тях сме в много добри отношения.
- Кои черти на Емил сте наследил?
-Тук е смешно, защото обикновено, когато ме срещнат хора, които помнят баща ми, като млад и ми казват, колко е бил хубав и колко е хубав внука му. За мен не се е говорило, обикновено се говори за него и внука му, тоест - за сина ми, но аз се радвам, че поне съм преносител на неговия ген! (Смее се.) Иначе много неща съм наследил от Емил, примерно това, че още много обичам България и съм тук. Това, че ме боли, когато виждам някаква неправда, също съм го наследил от него, а и гледам къщата, която съм наследил от него. Таланта също съм взел донякъде, когато имам време да се занимавам с музика, а не с насъщния. За разлика от него, аз нямах възможността да се занимавам само с музика и да бъда целунат, но може би не съм целунат, а само докоснат от Господ, защото на мен винаги ми се налагаше да работя различни неща, за да издържам семейството си.
- Пеете ли?
- Не, въпреки че имам подобен на неговия тембър, но не пея, защото си забраних още като малък. Причината е, че не смятах, че някога ще мога да бъда по-добър от него и затова си забраних да пея.
- Песента на Емил “Арлекино” е визитна картичка на Алла Пугачова. Той получавал ли е авторски права за нея приживе, а днес?
- Допреди години Русия не беше подписала международната конвенция за защита на авторските права, така че нямаше как да има такива. В момента, вече се получават някакви авторски права от Русия, които обаче са доста смешни. Примерно - годишно сумата е от 30 долара, което няма смисъл да го коментираме даже...(смее се)
- Знаете ли, че съпругът на Алла – Максим Галкин също призна, че “Арлекино” е сред любимите му песни и я изпълнява на концерти?
- Не го знаех. За съжаление казусът с авторските права е много сериозен, просто в тази част на света - Източна Европа и Русия, някак си сме свикнали да приемаме, че това, което слушаме, то си върви като фон. Тук казваме - О, аз да плащам за музика – абсурд, глупости, аз така си я слушам! Като съм водил такива спорове, защото съм чувал наистина невероятни доводи и им казвам – два часа да живеете без музика, да има тишина и ще видите какво е.
- Известните изпълнители от времето на социализма в Русия и съседните ни страни и днес още са супер звезди, докато у нас се опитаха едва ли не да ги изключат изобщо от ефира – Емил страдаше ли от това?
- Не, Емил в Русия беше посрещан с такива овации и пълнеше стадионите. Това, което ми направи впечатление в България през миналата година, когато се запознах с много млади хора – между 17 и 20-годишни, е, че те знаеха неговите песни много добре, но повечето не знаят нищо за Емил Димитров. Тук идва ролята на обществото... В Русия, хората на изкуството са много уважавани, те уважават културата си, а и не само тяхната. У нас, някак си след промените загърбихме всичко и отрекохме много неща, които са хубави, но се надявам един ден да се върнем към истинските неща в живота.
- От какво имаше най-голяма нужда Емил, в края на кариерата си – в емоционален и човешки план?
- Най-голямата му нужда беше да продължи да твори и да пее, но за съжаление поради инсулта не можеше нито да пее, нито да свири и това е нещо, което го отказа от живота. Иначе много трудно понасяше ширещата се пошлост и липса на култура във всичко – във взаимоотношенията, в музиката, в публиката… Тези неща го караха да се чувства зле.
- Какво беше отношението на Емил Димитров към попфолка?
- Не трябва да забравяме, че все пак Емил е първият,който написа т.нар. попфолк песни у нас. Двете обработки в негово изпълнение на народните песни “Дилмано-дилберо” и на “Грозде не набрах”, точно това е истински попфолк, защото в тях има и популярна музика, и фолк. Той не се дразнеше от попфолка, защото и там има доста стойностни неща, естествено, като говорим за чисто български песни, защото иначе там нещата за съжаление са доста - копи пейст от чужди хитове и се краде безогледно, но има и някои много хубави от наши композитори. Емил харесваше всякаква музика, независимо в какъв стил е, но тя трябваше да отговаря на определени критерии и да не бъда пошла, да бъде искрена и да носи някакво послание – позитивно и морално, защото реално погледнато музиката е в състояние да промени и да издигне, или да съсипе цяла държава. Така че ние накъде вървим, не знам...
- Излязоха няколко книги за баща ви. Коя от тях описва най-точно истината?
- Няма такава книга все още.
- Ще се появи ли и игрален филм за Емил Димитров и кой актьор бихте искали да изиграе неговата роля?
- Проектът за филм е готов отдавна, но засега си седи така. За актьор - не съм мислил, но предпочитам да не е българин, може дори и да е чернокож, важното е да си изиграе добре ролята. Иначе сега има готовност за един нов диск с негови песни на френски език, който не е излизал у нас. Каквото мога, правя за него, за да не се забравя...
- Емил е бил приет актьорско майсторство във ВИТИЗ. Какви филми обичахте да гледате у вас и с кои популярни актьори беше най-близък баща ви?
- Един от най-близките му приятели актьори беше Стефан Данаилов. На двамата много им отиваше да са заедно – двама от най-хубавите мъже на България. Със Стоянка Мутафова също бяха много близки, както и с Парцалев. Филмите, които гледахме у нас бяха от класическото кино – евпропейско, италианско, руско, докато от американското кино гледахме само някои редки образци. Любими актьори му бяха София Лорен и Марчело Мастрояни. Емил ми е казвал иначе, че би искал да напише музика за филм, така и не написа, но той всяка песен и всяка емоция така я изиграваше, като актьор.
- Вие сте член на управителния съвет на “Профон”. Какво прави това дружество за творците у нас?
- Ролята на “Профон” е изключително важна, защото се бори за защита на правата на изпълнители и продуценти. Собствениците на всяко обществено място, където звучи музика – пералня, фурна, ресторант, магазин, хотел - трябва да знаят, че за да имат те един музикален фон, то зад това стои трудът на много хора. Доказано е с много изследвания, че музиката може да накара хората да консумират или да купуват повече и че въздейства на техните емоции. Много малка част от тези публични заведения плащат за музиката и то смешни суми, а създаването на една песен е скъпо начинание, може да варира от три до над десет хиляди евро. Лошото е, че в България се събират най-малко пари за права, отколкото при нашите съседи. Румъния например събира над 40 милиона евро, Сърбия - 36 млн., а у нас - само 6 милиона, което е убийствена разлика.
-Трудно ли е да убедите хората, от които зависи това, да си плащат за правата на музиката, която ползват?
-Трудно е, рядко се среща разбиране и всеки мисли, че музиката е даденост. Общо взето, българинът не смята, че трябва да плаща за музика – това е най-лошото нещо. Ние, от “Профон” всеки път правим предложения за изменение на закона, но в повечето случаи срещаме отпор. Искам да се обърна и към стотиците хиляди изпълнители и продуценти у нас:- нищо не ви коства да си регистрирате произведението, ако не е регистрирано, защото ако не го направите “Профон”, няма какво да направи, за да го защити.
- Композиторът Стефан Димитров споделя, че Тончо Русев и баща ви са единствените хора без капка завист, които познава. Към Емил, обаче често е имало завист и интриги, а към вас, като негов син?
-Винаги съм го отнасял покрай него, в лошия смисъл на думата. Хора, които не ме познават лично, говорят какви ли не неща и на мен винаги ми е било по-трудно в живота, защото съм негов син, а не е било обратното, но това е част от емоцията да си жив. Това, което е казал Стефан е уникално, защото в тази гилдия, както и в много други - завистта и интригите вървят ръка за ръка, но нашата фамилия е над тези неща. Ние, гадните неща не ги помним. Баща ми имаше един лаф – карай, карай, всичко минава. Той не обичаше дори да слуша клюки, камо ли да участва в някакви интриги, беше над нещата. Имало е дори опити да се направят магии, намирали сме разни неща, но Бог си знае работата. Ние идваме на белия свят, когато има нужда от нас и си отиваме, когато Бог реши. Когато вярваш в себе си, в святата духовна искра, като не си завистлив и отмъстителен и имаш чисти помисли - не може да те докопа нищо лошо.
- Сънувате ли баща ви и усещате ли присъствието му около вас?
-Да, от време на време го сънувам. В съня ми е усмихнат, значи е доволен!
Нашият гост
Емил Димитров-син е роден през 1970 г. в семейството на Мариета Димитрова и легендарния ни естраден изпълнител, чието име носи. Голямо влияние над него оказват неговите баба и дядо – илюзионисткият тандем Факира Мити и Мадам Сизи. Израствайки в такава арт среда, той решава да се отдаде на изкуството и е приет да следва “ударни инструменти” в Консерваторията, като и до днес не спира да се занимава с музика. Завършил е и “Публична администрация” в Югозападния университет. От десет години е член на управителния съвет на “Профон”. Емил Димитров-син се радва на стабилно семейство с красивата си съпруга Жаклин и сина им Мартин.