Паметник лее спомени за майки в берковско село
В селото са корените на Йордан Радичков, Иван Давидков, Анастас Стоянов и Радослав Михайлов
Докато мама беше жива, у дома живееха четири поколения. И беше много красиво
По света има безброй паметници на герои – прославяни от едни и отричани от други…Но може би най-много и обградени единствено с преклонение и благодарност са монументите, посветени на майките – на жените, които дават живот и любов и без които светът не би съществувал.
Красиви паметници на майчината преданост се издигат в Русия, САЩ, Италия, Чехия, Украйна, Гърция…Символ на женското величие и духовна сила у нас са каменните майки пред къщите на Васил Левски и Димчо Дебелянов.
Скромен, но впечатляващ паметник на майките са вдигнали и жителите на берковското село Бистрилица - на двадесетина километра между Берковица и Монтана. На площада му лее струи чешма, посветена на четири местни жени – бедни и измъчени, но изпълнени с мъдрост и доброта селянки, които са дали живот на четирима талантливи български писатели.
“Бистрилица е село с будни, трудолюбиви и родолюбиви хора. В българската история то е записано с едно от най-героичните и успешни въстания срещу турските поробители през 1836 г, известно като Манчовата буна. В него е създадена една от първите кооперации, а многобройните легенди, предания и песни, съхранявани от местните хора, говорят за богат духовен живот. Малцина обаче знаят, че корените на четирима от най-известните български писатели – Йордан Радичков, Иван Давидков, Анастас Стоянов и Радослав Михайлов, са от Бистрилица,откъдето са техните майки!”, разказва дългогодишната учителка и бивш директор на гимназията в Монтана Надежда Анастасова.
За да популяризира този факт и да потърси отговор на въпроса случайно ли едни от най-талантливите наши разказвачи и поети са свързани с малкото северозападно село, любимата на поколения ученици педагожка е написала книга “Четирите майки от Бистрилица”. “Интересно е не само обстоятелството, че четири жени, родени в първото десетилетие на 20 век в предбалканско селце, дават живот на момчета, които се превръщат в известни писатели и заемат значително място в българската и европейската култура. В техните истории има още поредица тъжни и съдбовни съвпадения, които при всички случаи са оказали влияние и върху израстването и душевността на синовете им!”, разказва Анастасова.
Писателските майки се женят в близки села, от рано остават вдовици, отглеждат децата си с много лишения и труд, но ги възпитават в доброта и отзивчивост към хора и ги даряват с широк светоглед и богата култура. Селата , където и четирите майки живеят, в годините на социализма са сринати заради строежа на язовир “Огоста”, но преданията, легендите и хората от изчезналите къщи са населили книгите на превърналите се вече в писатели момчета.
Йорданка Томина - майката на Иван Давидков /1926-1990 г./, израснала в бедно многодетно семейство в Бистрилица и се омъжила в близкото село Живовци. Няколко години по-късно обаче бащата Давидко починал и тя сама поела грижите за детето си. След няколко години живот в неволи, Йорданка се омъжила отново, но и вторият й съпруг си отишъл и жената безропотно понесла тежкия кръст на вдовица със син и доведена дъщеря, които отгледала и образовала сама.
Заради лошото здраве на сина си Иван майката го следва неотлъчно до края на живота и му помага, разказва Надежда Анастасова. Иван Давидков става един от най-нежните лирици и разказвачи в съвременната българска литература, превежда от украински и белоруски, рисува картини. В творчеството си благодарният син отделя много място и на любовта към майка си.
Посвещава й романа си “Рифовете на далечните звезди”, в който пресъздава апокалипсиса на разрушаването и потъването на родното си село в язовир “Огоста”. Образът на майка му се откроява, осветен от обич и тъга и във вдъхновените му стихове. “Мълчаливо се отдалечават майките, забравяни от нас,/ стават скреж върху стъклата, стават ехо на тревожния ни глас.” Образът на жената дала му живот Иван Давидков запечатва и една от картините си. “Мама с куче”. Йорданка Томина надживява даровития си син и изпращането му е най-черният ден в живота й.
В залятото по-късно от язовир “Огоста” село Живовци създава семейство и друга от бистрилишките майки - Верка Георгиева. Съпругът й Стоян – строител на мостове и черкви, съсипан от тежък труд и недоимък, обаче издъхнал през 1932 г. – година след раждането на сина им Анастас /1931 – 2004 г./. Верка се оженила за втори път, родила и втори син, но пак останала вдовица. Но не се отчаяла и предала и въпреки беднотията с денонощния труд успяла да отгледа децата си и да помогне на Анастас да завърши гимназия и университет. Анастас Стоянов издава над 40 книги с поезия и проза, става главен редактор на списание “Пламък” и секретар на Съюза на българските писатели. Но не забравя мястото откъдето е тръгнал и жената, на която дължи живота, характера и таланта си.
Майка му се превръща в негов нравствен ориентир и мерило за значимостта на изпитанията, сривовете и успехите по пътя му. В поезията си той поставя един до друг образите на майка и Родина. “ От всичките най-хубави земи избрах една със планина преметната като кобилица на рамо. От всичките най-хубави моми избрах една и я нарекох с най-светата дума: мамо.”, пише поетът.
Млада вдовица с три деца на ръце, останала и задомилата се в село Калиманица Младенка Еленкова. В чуждо село, без близки хора край себе си, в борба с бедност, мъка и болести тя обаче отгледала и образовала и трите си деца. Радослав Михайлов /1928 – 2011/ станал автор на над 30 повести, новели, романи и драми, част от тях издадени на английски, испански, немски, руски и арабски. За отдадеността на децата си и несломимия си дух Младенка Еленкова получила ордена “Майчина слава”, но най-голямата й награда останала радостта от успехите на рожбите и внуците й. Писател и журналист станал и внукът й Радослав Игнатов.
Четвъртата бистрилишка майка Младена Василева също се омъжила в несъществуващото вече днес, останало под язовир “Огоста” село Калиманица. Създала семейство със кроткия и работлив Димитър Радичков. През 1927 г. се родил първият им син Трайчо, а две години по-късно и Йордан – бъдещият голям български разказвач. Семейството било задружно, но преживявало с много труд, защото били бедни и малоимотни, разказват местните хора. Животът на майката и децата станал още по-тежък, когато Димитър се разболял тежко и починал едва 39 годишен. Йордан Радичков за цял живот запомнил този ден, защото видял как очите на майка му останали празни, пише Надежда Анастасова.
Младена обаче не се предала пред мъката, не се примирила с несгодите, работила от сутрин до мрак, но отгледала и изучила децата си. Дала им не само хляб и закрила, но и пример и сили да преодоляват трудностите. А редените от нея приказки, легенди и предания за тенци и самодиви, за тайнствени местности и вълшебства от родния край се превърнали в неизчерпаем извор на вдъхновение за наследилия сладкодумието й разказвач Йордан Радичков. Неговите книги отдавна са се превърнали в събитие от национална, европейска и световна величина, превеждани са на 37 езика, а авторът им е носител на редица големи родни и международни отличия.
Номиниран е два пъти за Нобелова награда. До края на живота й Йордан Радичков обгражда майка си с обич и признателност и я нарича “покрив на дома му”. “Докато мама беше жива, у дома живееха четири поколения. И беше много красиво. Децата обичаха мама да им разказва най-различни истории - мама беше виждала жива самодива, правеше магии и караше дявола да върши черна работа. Това особено много се харесваше на децата, а мисля, че и на нас – по-възрастните, ни харесваше!”, споделя писателят.
В памет на тези обикновени, но изпълнени с мъдрост и благородство жени, дарили с големи и самобитни творци българската култура, жителите на Бистрилица издигнали майчината чешма – всеки, които мине край нея да се поклони и да отпие.