Дякона е най-безспорната личност в нашето политическо и национално наследство

Денят на обесването на Васил Левски е повод за преклонение и размишление. Обесването, а не рождението, защото величието на Левски като наша национална икона се свързва с бесилка. Дякона непрекъснато присъства в нашата лексика, в нашите кабинети - като портрет, в нашите представи за вечност, като признателност и като поколенна реализация.

Левски става идол на българите в контраст с всичко онова, което става веднага след Освобождението. Имаме опиянението, че е създадена държава, опиянението, че имаме свое Народно събрание, армия, учители, железници и прочие. Но в същото време имаме и покруса, и огорчение не само заради териториалните ампутации, но и заради това, че настъпва една дебелашка атмосфера, един особен политически климат се създава, при който малко от светлите идеали на Левски, свързани със социалната и битовата обстановка в страната, са реализирани. Именно поради тези причини той става идол на българската младеж. Изразът е на Захарий Стоянов. Апостола е поставен като контраст със своето безкористие срещу онези, които повече или по-малко се стремят да инкасират своето поборническо минало в служби, имоти, назначения и комбинации.

Икона става Левски, а не Ботев, Каблешков или Бенковски, защото Ботев например е по-екзотичен. Той е по-нетърпим, той е бунтар. Затова в парламента дори е назоваван "онзи вагабонтин". При Ботев доминира поетичният гений. Докато Левски е образец на себежертва, което става дефицит в нашата културно-политическа панорама след Освобождението. Левски е знаел какво прави, знаел е какво го очаква, знаел е какво безразличие може да срещне. Той среща това безразличие още в началото на местното комитетско движение. Затова и досега в психологията на нашето възприемане на миналото има усещане, че си е отишъл самотен и мърцина.

И днес портретът на Левски краси най-много кабинети, защото никой не дръзна да иронизира или демитологизира неговата дейност, защото стана най-безспорната личност в нашето политическо и национално наследство. Той единствено е безукорната фигура и често хора, които са на хиляди светлинни години от него като поведение, като манталитет, като принос в нашата история, като застраховка лепят кабинетите си с неговото име, произнасят негова фразеология и го дават като героичен пример. Искат да си го сложат на реверчето като патриотизъм, какъвто обикновено не проявяват. Това вече става дразнещо. Същото е и със Стамболов. Хора, които не са прочели един ред от Стамболов, го цитират наляво и надясно като застраховка, като индулгенция.

Като всяка универсална личност Левски е константна величина в нашето себеусещане за минало. Разбира се, конкретиката се променя. Сега например няма нужда да се облягаме на неговия републиканизъм, защото България е стабилна републиканска държава. Това, че Левски не търси облаги, контрастира силно не само с обстановката в следосвобожденска България, но и сега, когато всяка патриотична изява обикновено е мотивирана с искане на субсидии, с хонорар на каса и с удобствата на платения героизъм.

Левски е на всички българи. Да кажеш колко е велик Левски не е достатъчно да се смяташ за негов наследник. Имам предвид изявите на хора, които, като кажат, че са патриоти, това автоматично ги прави такива. Същото важи и за демокрацията.