Да не се самозалъгваме, че сме по-стока от предците си, които не са прозрели бъдещия гений

Атеист няма как да напише: “Доброто, което струвам на ближниятъ си, струвам го на Бога.”

Някога им издигаха паметници. Сега им създават профили във фейсбук - като на живи хора. Похвално. Модерно опазваме паметта за онези, поради които и ние сме нация, и ние си имаме история, че нещичко и на света сме дали, само дето светът не го знае. Ама нейсе...

Наскоро в един такъв профил прочетох: „Ако се вслушаме и огледаме в думите на Ботев, ще осъзнаем много за народа си.” Похвално. И опасно. Знае ли човек от толкова ровичкане в народопсихологията ни дали вместо катарзис, няма да достигнем до масова суицидна наклонност. Та това, което се е случило на Христо Ботев, това, което е прозрял и написал през своя кратък живот (загива едва на 28 години), е една безмилостна дисекция на националния ни характер...

Съвременниците му казват, че е можел да се подвизава като сладкодумец из салоните на заможната българска емиграция в Румъния - да благоденства с чара и таланта си. Пропускат, че не е бил като онези пишещи „високоблагородия”, които сам иронизира: „Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията.”

Няколко търговски кантори в Букурещ са го канели за писар. Навсякъде отказва. А и едва ли биха го търпели дълго на работа заради болезнената му чувствителност към всяка социална несправедливост: “В коя държава силните не държат слабите в ръцете си, богатите - бедните... и под покровителството на законите упражняват приципите на лъжата и кражбата!” Не е бил консенсусна фигура. Не понасял компромиса с еснафския рахат, който нехае за националната революция. Затова никога не намира и благодетел, т.е. спонсор - всички вестници, които списва, имат кратък живот. Човекът, който се е решил да защитава поробения и презрения - сам трябвало да бъде презрян, пише за него Захарий Стоянов.

Когато припечелва нещо, храни и събратята си хъшове - когато няма, гладува заедно с тях. Нали носи името на Христос. Нищо че го обявиха за “безбожник”. И Българската църква, и атеистичният режим - всеки от камбанарията си. Едните го заклеймиха, другите го прославиха като атеист. Безпощаден е към “православните скотове”, но няма и една хула срещу Бог, както би сторил всеки истински безбожник. Атеист няма как да напише онова, което четем в черновата на писмото, което изпраща до приятелите си от кораба “Радецки”: “Доброто, което струвам на ближниятъ си, струвам го на Бога.”

Пламенният му нрав е стихия, която помита всичко. Вкарва го в конфликт дори с най-близките му съратници като Любен Каравелов. Ботев отхвърля умерената му идея за революция единствено чрез просвещение. На 12 август 1875 г. е избран в ръководството на БРЦК, но след по-малко от два месеца подава оставка “поради неискреност между нази”. Полезно е за съвременните ни господа държавници и депутати издълбоко да вникнат във философията на тези думи. Искреността в политиката може да прилича на детска наивност, но никога не е късно да проверят полезността й.

Поради тази “неискреност между нази” Ботев никога повече няма членува в революционната организация. И въпреки това превъзмогва огорчението си - сам търси контакт с апостолите от новосформирания Гюргевски комитет. През февруари 1876 г. им изпраща прочутото си писмо: “Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите...”

Отхвърля тактиката българските чети да отиват в Сърбия и оттам “да действуват за своето отечество”. Не е имал никакъв боен опит - двадесетгодишен се записва в четата на Дядо Желю, но поради болест не заминава. Осем години по-късно обаче подготвя своя чета. Така на дело доказва своето верую, че трябва всяко “действие за България да започва от средата на самата България”. (Защо ли личностите, които пазят българските интереси от външни вмешателства, рядко имат щастлива участ?!)

В началото на Априлската епопея започва да издава и вестник “Нова България”. От неговите страници Ботев съобщава на Европа и света, че българската революция е започнала. Това е само началото на един прецизно замислен план за популяризиране на българската кауза, макар и с цената на саможертвата, смятат съвременните изследователи. Повежда четата си, въпреки да е научил за разгрома на въстанието. Налудничав артистизъм? Самонадеяност? Авантюра? Всъщност четническата акция е втората стъпка от големия му замисъл. Както и плана за превземането на „Радецки” - някои доморасли историци с хъшлашки модернизъм обявиха Ботев за „похитител” и „терорист”. Уви, тероризмът никога не е изповядвал онова, което Ботев носи - благородството на личността, която се е посветила на идеала за свобода, равенство и всемирно братство.

Преди да се качи на парахода, изпраща предварително телеграма до френски и швейцарски вестник с която информира, че 200 български юнаци са завладели “Радецки”, за да се притекат на помощ на своите сънародници, които се борят с петвековната тирания за своята свобода, и очаква европейските просветени народи приятелски да им подадат ръка. Така аферата Радецки” намира място в пресата по цял свят и драматичната новина за българското въстание за първи път излиза извън границите на Османската империя. Сетне трагичният край на Ботевата чета е първият вопъл, с който българските страдания започват да намират отзвук в цивилизована Европа. Едва след това идват анкетите и разследванията за кланетата в Батак, Перущица, Панагюрище...

Когато всичко това се случва, Ботев вече не е жив. Загива, разочарован от българското безразличие, по пътя от Дунав до Врачанския Балкан - селищата, които сега поднасят венци пред паметниците му, тогава са „посрещали” четата със затворени порти, а в най-добрия случай - с псувни. Имал е злощастието да изпита последствията от националната ни черта с която дефинира провала ни като общество - “свестните у нас считат ги луди”.

Умира все така неразбран, както е живял. В тийнейджърските години си спечелва прозвището “скандалиста”. Бил е ученик с най-слаби бележки по поведение, десетина пъти арестуван за волности и накрая изключен от Одеската класическа гимназия, където баща му го изпраща с големи надежди. Българският елит в Одеса, който му давал мизерна стипендия, отсъжда: “От сина на даскал Ботя няма да стане човек.” Такива са били времената - за тогавашния еснаф той е бил истински непрокопсаник и пройдоха. Само да не се самозалъгваме, че сме по-стока от предците си, които не са прозрели бъдещия гений. Защото и ние, колкото и да се „вслушваме и оглеждаме в думите на Ботев”, не ще да сме прозрели онова, което продължава да ни говори въпреки дистанцията на времето...