Харалан Александров: Властта остава стабилна, БСП е в упадък

Харалан Александров е роден през 1967 г. в София. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, след това специализира социална антропология. Има защитена докторска степен по антропология в България и по организационни изследвания във Великобритания. Преподавател в НБУ.

Много по-лесно е да се договориш с местната олигархия, отколкото да се бориш с нея

- Г-н Александров, как ще коментирате  високата подкрепа, която ГЕРБ получава в най-големите градове - София, Бургас, Варна, Стара Загора?

- Действително ГЕРБ получава много силна подкрепа в градове с висок ръст на развитие - Бургас е на първо място, следва София и т.н. Бих си позволил да заключа, че ГЕРБ е не просто партията на стабилността, а на развитието. Изглежда българската градска средна класа, която иска да има развитие продължава да инвестира надежди и очаквания в ГЕРБ. Приятно изненадан съм от доброто представяне на Реформаторския блок. Забележете, че силните кандидатури на реформаторите на тези избори не са силните кметове, които са управлявали дълго. Случаят с Хасково показва, че реформаторите имат високо ниво на морално изискване, каквото зададоха с политическата си риторика. Те ще трябва да преразгледат представянето на кметове - противоречиви фигури, които са с дълга история и спорна репутация, какъвто е извън съмнения хасковският кмет, който не получава подкрепата, която имат много по-нови и неизвестни кандидатури в други градове.

- Мина ли времето на червената и синята карта на България след местните избори? Остана ли в историята простото политическо деление?

- Простото деление на синьо и червено отдавна не отговаря на реалността. Зад един политически етикет често се крият напълно различни стилове на управление. Като видите на място как функционира управлението например в Хасково, Монтана, Кюстендил и Свищов, разбирате колко малко общо имат помежду си т.нар. сини, или седесарски кметове, сега подкрепени от Реформаторския блок. Кметовете на ГЕРБ също са много различни - има очевидно успешни, има и очевидно провалени. Положението в “червените” общини е още по-обръкващо - все по-често там гласуват за общинска листа от една партия, а за кмет от друга, или подкрепят странни местни коалиции. Дори вотът за ДПС вече не е монолитен и хомогенен, както сме свикнали да мислим. При тези избори в знакови за ДПС общини имаше силно вътрешно съревнование. В Кърджали например имаше над десет номинации за кандидат-кмет и едва след намесата на центъра благоразумно беше издигната кандидатурата на ветерана Хасан Азис, който се радва на одобрение и сред българското, и сред турското население.

- Резултатът от местните избори как ще рефлектира върху правителството? Ще има ли промени във властта?

- Може да се очаква известно пренаместване в отношенията между ключовите актьори на политическата сцена, което да отрази актуализираното съотношение на силите в национален план. Не очаквам особени сътресения във властта, доколкото превъзходството на ГЕРБ е безспорно, а управляващата коалиция е достатъчно включваща, стабилна и сплотена около фигурата на премиера. Ако има нещо, което ме притеснява, това е упадъкът на БСП, който в съчетание с електоралната експанзия на ДПС може да доведе до дисбаланс в представителството и до изостряне на националистическите тревоги, особено в контекста на глобална несигурност и разместване на пластовете. В такъв контекст вътрешната стабилност се превръща в императив.

- ГЕРБ и реформаторите ще успеят ли да преодолеят противопоставянето си около изборите?

- Атестацията за политическа зрялост ще е способността на ГЕРБ и РБ да продължат да сътрудничат по националните приоритети след напрегнатото изборно противопоставяне на много места в страната. При ниската култура на отношения в България политическата борба често завършва с изгорени мостове, а това не е от полза за никого, защото трябва да продължим да живеем заедно. Слава Богу, в това отношение националните лидери Борисов, Местан, Радан Кънев и др. демонстрират напредък, съумявайки да функционират в няколко паралелни режима: на едно ниво се конкурират, на друго си сътрудничат. Тази нараснала диференцираност в отношенията дава някаква надежда за българските политици, особено ако се научат да взаимодействат по по-прозрачен и публичен начин.

- Според социолози активността на гласоподавателите в по-големите градове е по-ниска от тази в по-малките. На какво се дължи това различие?

- Дължи се на усещането, че нещата са предрешени и че изборът вече е направен някъде другаде. Все повече хора са убедени, че изборите са фарс, който просто легитимира договорките между големите играчи: „Мачът е решен, те в София са се разбрали.“ Тази пораженческа нагласа е доста тревожна - хората са обезкуражени и не вярват, че управлението зависи от тях, че могат да променят нещо по пътя на демократичната политика. Още по-тревожно е, че от тези нагласи се опитват да се възползват силните на деня - както несменяеми кметове, така и местни активисти на управляващите партии. Чух например привърженици на ГЕРБ убедено да твърдят: “Така и така ние сме на власт, нормално е и кметът да е наш.” Всъщност това дори не е вярно, тъй като страната се управлява от коалиционно правителство. Това все още е само тревожна тенденция, но ако се превърне в норма, би означавало задълбочаване на апатията и пасивността, оттегляне и дезангажиране от политическо участие и в крайна сметка отказ от самоуправление в полза на централизирано администриране.

- Къде са корените на този процес?

- Корените са в културата на зависимост, която постоянно се възпроизвежда със средствата на централизираното управление. Общините продължават да са финансово зависими от София, въпреки че формално разполагат с големи правомощия. Истинското самоуправление преминава през фискална децентрализация - общините разполагат с по-голяма част от приходите и могат да формират собствени политики. Така функционират развитите общества. Но в България съпротивата на политическия център е много силна и напълно разбираема - далеч по-удобно е да контролираш и разпределяш голям ресурс и да държиш периферията в подчинение. Затова всеки, който е на власт, гледа да отлага децентрализацията. В интерес на истината това правителство направи няколко плахи стъпки в правилната посока и се надявам да продължи.

- Към това не се ли прибавя и опасността от феодализиране чрез възникване на мощни местни олигархии, които съчетават икономически и политически ресурс?

- Да, това е основният аргумент срещу радикална децентрализация и той има своите основания. Но и при сегашния централизиран модел на доста места се наблюдава феодализиране, или по-скоро картелиране на местни интереси. Като не допуска външни инвестиции, общината негласно подкрепя големите местни работодатели и им позволява да държат ниски нива на заплащане. Подобни картели потискат конкуренцията, блокират развитието и обясняват феномена на “работещите бедни”. Така че, ако политическият център иска да осигури развитие и благополучие, не би трябвало да допуска сливане на икономическа, политическа, медийна и друга власт на местно ниво. Разбира се, много по-лесно е да се договориш с местната олигархия, отколкото да се бориш с нея - тя винаги е склонна към отстъпки, защото е зависима от центъра.

- Може ли да се каже, че тенденцията към увеличаване на пропастта между големите градове и малките населени места е нормален процес, какъвто наблюдаваме във всички европейски страни?

- Напротив, в развитите европейски страни тенденцията е в обратна посока - към изравняване качеството на живот в големите градове и малките населени места. Пропастта се увеличава в латиноамериканските страни, където хората се спасяват от бедстващата провинция само за да се окажат натъпкани в гетата на пренаселените градове. В Европа това не се случва, защото има целенасочена политика, която балансира стихийно възникващите регионални и социални неравенства. Ключова роля в тази политика играе местното самоуправление.

- И България ли върви към този латиноамерикански модел?

В годините на прехода страната решително пое в тази посока и инерцията е много силна, но все още може да бъде овладяна. България отскоро прилага европейските политики за регионално развитие и развитие на селските райони и първите резултати са налице главно във вид на инфраструктурни инвестиции. Основателно е допускането, че обновената пътна мрежа ще ускори развитието и неслучайно премиерът се гордее със строежа на магистрали. На едно ниво пътищата правят възможно развитието, но на друго правят възможно бягството. Наличието на големи магистрали позволява животът да тече на няколко скорости. Едни летят по скоростното платно със скъпите си коли, други изостават в локалното платно, а трети - които стават все-повече - са заседнали безнадеждно по черните пътища на прехода. Материалната инфраструктура сама по себе си не гарантира развитие, необходими са масивни инвестиции и в социалната инфаструктура, а това е много по-сложна задача.

Коментари

Задължително поле