Нашият гост

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи в сферата на съвременния танц. Правила е повече от 50 телевизионни и театрални постановки, мюзикъли и авторски спектакли. Мила е специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център - Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск”, чийто хореограф е от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. През 1997 г. печели „Кристална лира” за изключителни творчески постижения. Автор е на две книги: „Радостта на тялото” и „Вкусът на Твоето тяло” и на пиесата „Меломимик”.

Днес ни гостува като хореограф на предстоящата балетна премиера на 13 ноември в Софийската опера и балет - “Българска токата”.

- Поводът да разговаряме с вас е премиерата на балета на Софийската опера - "Българска токата". Как ви поканиха да го осъществите?

- В края на миналия сезон получих покана от директора на балета Сара Нора Кръстева. Бях изненадана. Аз все пак съм съвременен хореограф и не се занимавам с класически балет. Г-жа Кръстева каза, че харесва работата ми и смята, че ще се получи добре, така че в крайна сметка приех. За щастие в трупата се оказаха не само талантлви и професионални, но и чувствителни, интелигентни и бързо възприемащи, което е важно, защото срокът ни беше кратък.

- Обяснете заглавието. Ваше ли е?

- Доста се консултирах и накрая се спрях на това заглавие - "Българска токата". "Токата" идва от глагола "токаре", докосвам, и е музикален термин. Означава бравурни виртуозни изпълнения предимно за клавирни инструменти и орган.

- Концепцията ваша ли беше или на Софийската опера?

- Васил Казанджиев беше поканен да избере музиката за танцов спектакъл. Той има много голям опит в това отношение - и като диригент, и като композитор. Срещнахме се с него, той ми даде на диск произведения - негови и на Димитър Ненов. Димитър Ненов е един почти забравен и доста пренебрегнат, но уникален български композитор, роден 1901 и починал 1951 г. - много млад, изтормозен от комунистическата власт, тъй като е завършил архитектура в Дрезден и в Италия - музика. Невероятно е талантлив, музиката му е рядко явление. В началото бях леко изплашена, защото е много сложна и за съвременния зрител. Васил Казанджиев не се нуждае от представяне, но Димитър Ненов, освен в музикантските среди, е почти неизвестен. Много голям ум, абсолютно европейска мисъл.

Оттам нататък лятото се занимавах с това да мисля върху концепцията - как да се обединят тези разнородни музикални парчета в една обща идея. И това, до което стигнах, беше, че подобно на "Картини от една изложба" на Мусоргски може да се получи една поредица от танцови и визуални платна, в които да се интерпретира българското - във всякакви смисли. Моята цел с този спектакъл е да събудя паметта на кръвта. Колкото и да се чувстваме дистанцирани и нихилистични спрямо това, че сме българи, ние сме такива. На едно определено ниво на съзнанието това силно ни вълнува.

- От "Арабеск", където работите, имаха ли нещо против, че ще поставяте в Софийската опера?

- Аз обичам да работя с различни хора и за щастие от "Арабеск" срещам разбиране, че мога да имам и други ангажименти, което ме обогатява. Сега ще дам много неочакван пример, но както ако живееш дълго с един човек и временно се влюбиш в друг - ако имаш мъдростта и куража и силата да разрешиш нещата правилно, постоянният ти партньор може само да спечели от това. Защото го виждаш в друга светлина.

- Разбрахме, че в момента се снима филм за вас. Кой е авторът?

- Марио Кръстев прави един филм за мен, в който ще има кадри от "Дневникът на Дракула" и "Българска токата".

- Макар че сте хореограф, имате издадени две книги. Нещо ново на писателския фронт?

- Всъщност, да. Имам новина за вас. Съвсем скоро ще излезе и трета моя книга. Роман от 134 страници, казва се "Анна и алената глутница". Действието се развива в средата на 80-те години в София. Писах я преди 17 г., докато бях в Италия. Тогава много драматично преживях това да видя нещата в страната си отстрани, като наблюдател.

- Как се разви животът ви на професионалист?

- Доста разнообразно. Още по време на обучението в балетното училище започнах да се интересувам от съвременен танц. Завърших, кандидатствах в "Арабеск", но не ме приеха. Записах балетна педагогика. Междувременно се появи възможността да танцувам в студиото за съвременен танц "Ек" на Маргарита Градечлиева. След това още на 25-26 г. започнаха първите ми хореографски опити. Първо работех за театъра, а след няколко години ме поканиха и в "Арабеск". Някак съвсем естествено се получи.

- Хората, с които сте работили - в театъра и телевизията, са много. Има ли някой, който е оставил специална следа в съзнанието ви?

- В България съм работила почти с всички. Първият, който ме покани в София, беше Азарян. По това време той имаше клас във ВИТИЗ - класът на Чочо Попйорданов, Албена Колева, Теодора Цонева. Правеше "Мъжът си е мъж" на Брехт, а аз трябваше да направя танците към песните на композитора Асен Аврамов. Азарян идваше от време на време да види как се развиват нещата и един път много се впечатли. "Ама ти си направила един поетичен образ с този танц!" Това никога няма да го забравя - за първи път чух режисьорска оценка за работата си. Тогава съм била на 27 г.

- Как ви откри Крикор Азарян?

- Поканата му дойде вследствие на моята работа в Кърджали. Малко след Възродителния процес с режисьора Борис Панкин правихме "Любовни булеварди". Постановката беше много крайна, до такава степен, че него го извикаха в градския комитет на партията да дава обяснение какво точно става на сцената. От друга страна явно се е получило добре, защото ме поканиха в София.

- Ще гласувате ли днес?

- Винаги съм гласувала, независимо че съвсем не с пълно убеждение и вяра. И сега ще гласувам за кмет на София. Аз си обичам града и не ми е безразлично какво става с него. Същевременно си давам сметка, че който и да е кмет, игрите, които се играят пред, зад и встрани от него, ще продължат. Иначе той няма да остане там. Но по цял свят е така. Това поне разбрах в Италия, където корупцията е жестока. След толкова години демокрация те просто са вдигнали ръце от себе си.

- Работили сте доста време в Италия, защо се върнахте?

- Ами защото идеалистично вярвах през 2000 г., че страната категорично е поела по пътя на демократичното развитие.

- Отказахте ли се от тази вяра?

- Не, сега също вярвам в това. Демократичният процес не може да се върне на обратно. Най-малкото защото хората, които са израсли през последните 15 г., вече имат различен манталитет. Да ограничиш тяхната свобода би означавало да се самоубиеш.