През 90-те години на ХХ век те бягаха от България „немили-недраги“ и малцина от тях погледнаха назад. 15 години по-късно терминал 2 не е единствено изход. За наследниците на „немили-недраги“ пътят обратно е възможен и осъзнат. Въпросът вече не е „Защо България?“, а „Защо не България?“. През очите на модерните номади животът тук е различен - предизвикателен и пълен с възможности, видими отвън, но не и отвътре. Успехът им е възможен, защото мислят глобално, но действат локално - със стартъп компании, работа по арт или иновативни проекти, като учители или доброволци. В тази поредица ви срещаме с българските граждани на света, които преоткриват възможностите, които страната ни има, за да постигнат световен пробив с логото Made in България.

През 2010 г. Петър Бояджиев създава рекламната агенция gobox в София заедно с бизнес партньора си Георги Първанов, още докато учи във Великобритания, „защото знаех, че каквото и да правя, ще го развивам в България“. Вероятно за него това е било естествено. Брат му Христо Бояджиев е един от съоснователите на сдружение „Тук-там“, събиращо българи, които намират път назад към родината. Пояснява, че е разглеждал и други възможности, но не усетил Великобритания като мястото, където ще разгърне целия си потенциал и ще даде своя принос за някаква социална промяна. „Във Великобритания усетих, също както някои наши сънародници, които бяха там отпреди 2007 г., че никога няма да се почувствам добре, наистина добре. За мен като свободолюбив човек това е най-важното“, пояснява той.

Чувства се гражданин на Европа, защото има време да завладее и света. Според него границите между тук и там вече са много размити - ако в София е на една ръка разстояние от близките си, то в Лондон или Берлин ще бъде на няколко. Затова и пътят му нанякъде винаги е открит, което не е проблем за него. „Българинът, който е излязъл навън, е също толкова устремен, колкото и този, който е тук.

Обстоятелствата в ежедневието са го притиснали толкова, че той е направил избора да замине. Всички ние носим българското у себе си, въпросът е къде средата ще е подходяща за теб“, разсъждава той.

Неговата България и тази на родителите му, разбира се, е различна. Отличава ги скоростта на промяната. Петър отбелязва, че заради прехода по-възрастните поколения преживяват „дългосрочна и често трудна промяна“. Той и поколението му се движат бързо. „България не е същата като тази отпреди пет години, няма да е такава и след още толкова години. Затова трябва да си много адаптивен или/и много кадърен, за да направиш ти самият някаква промяна“, казва той.

Като най-българска черта Петър определя топлотата към другите. Докато учи и стажува в чужбина, се стреми да е по-широко скроен, да мисли отвъд хоризонта на ежедневието. Затова и у нас като че ли му липсва „полъхът“ на глобалността. „Да, има осезателна разлика отпреди 5 години, днес можеш да се обградиш с интересни хора от различни националности, но като цяло те са малко“, пояснява той.

Петър не се определя като патриот, а като човек, свързан силно с родното. Разбира се, когато е бил във Великобритания и Германия, носталгията надделявала, но сега осмислено вярва, че където е роден, там трябва да „посади“ своето дърво, да създаде семейство и да постигне промяна. Твърди, че не е изживял културен шок, след като трайно се прибира у дома, но и не е свикнал с неуредиците на всекидневието ни, затова се гневи на неравните плочки по улицата. Вижда положителна, макар и бавна, промяна към по-добро и това го мотивира и да се развива в България. Затова и неговият план „Б“ би бил отново начинание тук.
Рекламистът определя успеха като комбинация от добра идея и подходящо място. „Както е видно, в България някои идеи виреят добре, други - не, но качеството на идеята е първостепенно.“ Също като други предприемачи той забелязва възможностите за успешен бизнес, докато учи навън. Опитът на брат му с „Тук-там“ подсилва усещането му, че България има голям потенциал за развитие. Започва от нулата и вече има усещане агенцията му да е набрала скорост. Шест години след създаването си тя разгръща възможностите си в провокативни и смели рекламни кампании - като например социалната инициатива за един час активен спорт, обединяваща всички в една обща кауза, закачките с популярни анимационни герои по спирките в подкрепа на ненасилието в училище и не на последно място - греховните монахини, които обичат сладко.

Определя бизнес средата у нас като „по-съпричастна“ спрямо тази, която е познавал навън - с повече протегнати ръце и страст към работата. „В чужбина всеки може да създаде бизнес, но не всеки ще ти помогне. В България лесно можеш да намериш съмишленици - хора, които искат да направят нещо различно и добро“, пояснява той.

Рекламистът определя бизнеса като път към осъществяването на успешни социални идеи. Личната кауза, която го вълнува, е разрешаването на проблема с бездомниците и тяхното социално интегриране. Още преди години прави кратък документален филм по темата, в който проследява съдбата на клошари и несретници с прекършени съдби, които често са високообразовани и интелигентни хора. „100 лица на София“ остава в личните му архиви, но подклажда желанието му да търси съмишленици - „интересни и контрастни на времето“, за да реализира устойчива платформа, която да подкрепя бездомниците и да им позволи да излязат от несретната ситуация.

Петър е оптимист и за него въпросът „Защо не в България?“ е реторичен. „Вярвам, че ако всеки от нас погледне в себе си и види доброто у нас, българите, а после разбере, че вървим в правилната посока, това ще ни обедини като нация, където и да сме по света. Да, милиони сънародници са в чужбина, повече от работната сила тук. Но независимо че хората са все по-разединени, вярвам, че ако осъзнаем, че България се развива, това ще ни обедини. Да се върнеш е лично решение, което зависи от много фактори, но през XXI век българският дух може да е навсякъде,“ завършва той.