Папа Франциск замина за посещение в Тайланд

Чуждите инвестиции нараснаха със 152% Задгранични компании изтеглят капитали от страната

Цената на „Гражданска” нараства до 400% за шофьори с нарушения По-скъпа застраховка за 21 км/ч превишение на скоростта

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 20 ноември 2019

Двама души загинаха, падайки в дупка с вряла вода на пътя в Русия

Застреляха в гръб бургазлия до езерото Вая (обзор) Убитият бил криминално проявен

Украйна ще строи град на Луната

5G мрежата е опасна колкото кафето

Разменяме изложби с Ермитажа 5 години напред Министерство на културата на визита в Москва

Режим на водата в 6 области в страната

БСП София: Демонстрираните намерения на ГЕРБ и на кмета Фандъкова за промяна в стила и начина на работа, остават само предизборни обещания

Оправдаха прокурор, бил невменяем

Кмет и фолк певец връщат парите за къщи за гости 158 проекта възстановяват пълната сума

Наводнението във Венеция е повредило мозайки и колони в катедралата Сан Марко

Ловци от Норвегия и Гърция отстреляха 100 фазана

Испанският журналист Алфонсо Армада пред „Труд”: Журналистите нямат родина, тяхната родина е истината

– „Когато войната започне, истината става първата жертва”. Думи, казани от древногръцкия драматург Есхил, които днес се превръщат все повече в своеобразно журналистическо правило.

– Днес това е една от основните теми в журналистиката. Опитите за подмяна на истината са част от историята на човечеството. Такива примери има още от Пелопонеската война. Като журналист аз много се вълнувам от тази тема. Но трябва да ви кажа, че в Испания отношението към истината е метафизичен въпрос. Мнозина считат, че е невъзможно да се стигне до истината. В повечето случаи търсенето на истината е свързана с честност, с полагане на много усилия, с упорита работа. Историците, когато разказват за едно събитие, разполагат с определени източници, с очевидци, боравят с налични документи. Така е и с журналистиката. Но вярвам, че когато се работи честно, на читателя може да се предложи една картина, максимално близка до реалността. Но за това трябва да се отделят много време и усилия, с каквито мнозина журналисти не разполагат. Често може да чуете, че обективната журналистика не съществува, че всички сме подвластни на своите предразсъдъци. Но бих искал да напомня думите на един испански журналист, Аркадий Еспада, който казва: „Обективността – това е умението да бъдеш верен на фактите въпреки собствените ти убеждения”.

– Увеличава се тенденцията, при която журналистите стават зависими от политиката, провеждана от тяхната страна или от медията, която те представляват. На репортера се гледа като на част от един военен и пропагандистки арсенал. Да си спомним как през 2003 година, по време на войната в Ирак, се появи даже понятието „патриотична журналистика”.

– Мисля, че журналистите не би трябвало да имат родина, истината би трябвало да е тяхната родина. Инструментът, с който боравят, е езикът. Ако тръгнем да слагаме определение за журналистиката – било то патриотична или ангажирана, сензационна или жълта, започваме да я корумпираме, да я извращаваме.

Когато започнах да отразявам събитията в Сараево, аз не разбирах от военни дела, от оръжия, не познавах в дълбочина историята на Балканите. Информацията, която получавах и от босненците, и от сърбите, беше често напълно противоречива. Какво трябва да направи в този случай един журналист – да разкаже това, което вижда, да се вгледа добре. Да сподели всички елементи от една картина, за да може читателят по-добре да разбере реалността.

– Но доверието в журналистиката девалвира. Особено когато се отразяват геополитически сблъсъци, конфликти, зад които прозират интересите на големи сили. Как може да се избегне тази зависимост – между журналиста и политиката на онези големи медии, които реално влияят на общественото мнение?

– Това, което винаги съм казвал и на своите ученици – не си налагай автоцензура, не се страхувай. Разбирам, че това е много трудно, защото ситуацията в медиите е много деликатна. Журналистите са по-малко защитени, все по-зле платени и са обзети от повече страхове. Но трябва да се борим срещу страха. Вярно е, че мнозина медии имат своите политически симпатии. Но да не забравяме, че от нас зависи как ще напишем един материал. Ще ви разкажа за една журналистическа битка, която проведе вестник „Бостън глоуб”. Става въпрос за журналистическо разследване относно насилието над деца от страна на католически свещеници в САЩ. Президентът на вестника предупреждава, че Бостън е католически град, 65 процента от аудиторията на вестника са католици и не се знае как подобна информация ще бъде приета. Новият главен редактор обаче довежда докрай разследването и наяве излизат ужасни истории. Една група журналисти успяват да си свършат работата. Ето това е пътят.

– Кои са големите журналистически лъжи при отразяване на конфликтите през последните години – тези в Ирак, Либия, Сирия, Украйна?

– Да си спомним Ирак. Водещият репортер на вестник „Ню Йорк таймс” – един вестник, който аз много уважавам, повярва на официалните правителствени източници относно наличието в Ирак на оръжията за масово унищожение. Или по отношение на Сирия. Смятам, че информацията оттам е много оскъдна. Това е един конфликт, който на практика не се отразява. Няма информация от тези райони, които днес са окупирани от „Ислямска държава” и от фронта Ан Нусра. Журналистите, които се осмеляват да отидат там, са или задържани, или убивани. Често ги превръщат в разменна монета за пари. Да не забравяме, че и в самата „Ислямска държава” работят техни „журналисти” и оператори, които много добре знаят как функционира световната информационна система. Те правят видеоматериали и ги разпространяват по свои канали. Тези хора не се нуждаят от посредници, от журналисти.

– Европейската преса дълго време игнорираше наличието в Сирия на различни ислямистки групировки. Когато бях в източната част на Алепо, наблюдавах как така наречената умерена опозиция, Свободната сирийска армия, си взаимодействаше с Ан Нусра и Ахрар ал Шам. Именно това мълчание на журналистите доведе до „изненадващата” поява на „Ислямска държава”.

– Така е, мисля, че докато журналистите не обръщаме внимание на явленията, на процесите около нас, ние на практика дезинформираме хората. Последствията са много ужасяващи. Кризата с бежанците разкъсва Европейския съюз. Днес наблюдавам една ситуация в Европа, която ни напомня тъжна картина от нейното минало. Няма политически лидери, няма силна гражданска позиция. Ние не си даваме сметка за опасностите, пред които сме изправени. Разпространяват се ксенофобски идеи. Нито стените са решението на проблема, нито страхът.

– Днес все повече се говори за реалната опасност от нов световен конфликт. Защо го няма това антивоенно движение, което е съществувало по времето на войната във Виетнам? Хората сякаш вече приемат, че нищо не зависи от тях.

– Вижте, има едно ООН, което е наследство от Втората световна война. Петте постоянни членки на Съвета за сигурност имат право на вето и с тяхната мощ могат да се направят необходимите реформи. Но да не забравяме, че тези страни са и най-големите производители на оръжие. Парадоксално е това, че тези, които са основните продавачи на оръжие, трябва да се грижат за сигурността и мира по света. Това е форма на международно лицемерие. А защо няма силни антивоенни движения – може би защото ние, журналистите, не си вършим добре работата.

– За вас какво представляват военните журналисти – инструменти на пропаганда, герои или създатели на митове?

– Има го от всичко, има журналисти пропагандисти, които са зависими от определени интереси, и такива, които се борят, за да излезе истината наяве, винаги е било така. Имало е честни и такива, които нямат скрупули, които вървят след определени икономически и политически интереси.

– Има ли вина журналистиката за това, че започваме да живеем с усещането за настъпването на нова студена война?

– Не, но понякога сме съучастници с политиците – особено ако медията изпитва икономически трудности, тогава сме по-уязвими и по-лесни за купуване. Затова е важно да има независими издания, в които читателят да вижда съмишленици.

Нашият гост

Алфонсо Армада е испански журналист, писател, есеист, драматург. Работи 14 години за вестник El Pais, от които пет като кореспондент в Африка. Отразява обсадата на Сараево и конфликта в Руанда през 90-те години. От 15 години работи за вестник ABC, шест от тях като кореспондент в Ню Йорк. В продължение на шест години ръководи магистърската програма по журналистика, разработена между в. ABC и университета „Комплутенсе” в Мадрид. От септември 2015-а завежда културния отдел на ABC. Издава електронното списание FronteraD. Автор е на книгите „Африкански тетрадки” (1998), „Мълва на границата” (2006), „Речник на Ню Йорк” (2010), „Крахът на Танжер”, „Сараево. Дневници на войната в Босна” (2015).

Алфонсо Армада е в България по покана на Институт Сервантес – София и посолството на Испания.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.