Александър Петров, рок-поет, пред „Труд news“: Беше нелепо да обявиш, че “Времето е наше”, защото то е на всички

На 26 март т. г. в кино „Люмиер“ бе представен документалният музикален филм „Оловният войник“ на режисьора Костадин Бонев. В него главният герой - рок-поетът Александър Петров разказва как е създал едни от най-хубавите български песни като първата му „Нашият град“, „Любовта, без която не можем“, „Бъди какъвто си“, „Жулиета“ и т. н. Час и половина звучаха любими рок парчета, с безкрайно интересни архивни кадри и разкази на много от звездите на нашата сцена. За песните на Александър Петров, които са изпели, разказваха музикантите от настоящия състав на „Тангра“ начело с Дани Ганчев, Стенли, членове на „Сигнал“, „Щурците“, „Фактор“, D2 и Б. Т. Р.

А сред зрителите бе и заклетият почитател на рока президентът Петър Стоянов.

На 25 октомври, сряда, в зала 1 на НДК отново феновете на рока ще имат среща с Александър Петров и групите от „висшата лига“ на българската рок музика. Мотото е „Песните, без които не можем“. Това е поводът за срещата ни с рок-поета.

- Сашо, какво е това рок поезия? А рок-поет? Смяташ ли се за откривател на този нов жанр в българската поезия?
- Рок поезията - това са стихотворения, популяризирани с рок музика. Явно това работи, защото билетите за концерта в зала 1 на НДК, който организирам на 25 октомври, вече са разпродадени. Колкото до откривателството - под това име излезе мой авторски диск преди повече от двайсет години и продължих - стихосбирка, концерт...

- Какво е рокът за теб?
- Рокът е жанр в популярната музика, който обаче за разлика от други жанрове не съдържа захаросани клишета, а търси социалните послания, животът такъв какъвто е. Лично на мен това много ми допада, чувствам се в свои води и може би затова песните, за които съм написал думите, звучат толкова години.

- Разкажи за концерта на 25-ти. През 2019 г., когато представи стихосбирката си, зала 1 на НДК бе препълнена, всички пееха прави твоите хитове. Има ли разлика между тогава и сега?
- Тази година беше много успешна за мен. Бях главен герой във документалният филм на режисьора Костадин Бонев „Оловният войник“, главен герой в документалната книга на Иван Гарелов „Рокендрол, шпионаж и последен валс“, получих едно много ценно отличие за мен „БГ Вдъхновение“ от БГ Радио и още... Затова реших да отново да събера приятели и колеги, които ще изпълнят емблематични песни от своя репертоар - „Тангра“, „Сигнал“, „Б. Т. Р.“ Кирил Маричков, Стенли, „Фактор“ -както Ники Кънчев ги нарече „висшата лига“ на българската рок музика. Гарантирам, че няма да бъде детска планета. Събитието е с надслов „Песните, без които не можем“. Ще има и някои нови, по-скоро непознати песни, но като цяло ще звучат емблематични песни за всяка рок група и изпълнител.

- Как и кога започна да пишеш текстове? Доколкото си спомням, „Нашият град“ на „Тангра“ май че беше първата, с която стана известен като поет? Как се роди този текст?
- Станах известен, но не поет. Това „звание“ се даваше на членове на Съюза на българските писатели, а за да те приемат в него, беше „мисия невъзможна“ за мен. Трябваше да обикалям редакции с надежда да публикуват нещо в периодичния печат, след петилетка или две можеше да излезе стихосбирка, след година-две втора стихосбирка и чак тогава да кандидатстваш за прием в Съюза. Аз избрах друг път - да публикувам това, което пишех, чрез музиката. Наричаха ни „текстописци“ и в това имаше някакво пренебрежително отношение. Текстописци, въпреки, че всички текстове на песни бяха стихотворения, които като Паисий разнасях и предлагах на композитори и музиканти за да напишат музика към тях. Така започнах. Подаде ми ръка Борис Карадимчев. Ако не беше той, днес може би щях да бъда пенсиониран гимназиален учител.

- Последваха „Любовта, без която не можем“, „Оловният войник“, вече със Стенли... да не ги изброяваме. С какво те привлече „Тангра“?
- С „Тангра започнах и това е едно дълго приятелство. Вторият им период със Стенли беше много вълнуващ, защото усещахме, че правим нещо ново. Бяхме в някаква степен като цветни петна в черно-бяла снимка.

- Твои текстове са сред хитовете на групите от златните години на българския рок - Сигнал, Фактор, Щурците... Пропускам ли някого? Работиш ли с някои от новите ВГ състави и какво ти е мнението за тях?
- Да, пропускаш Вили Кавалджиев и Чочо Владовски. Те имат запазено място в рок музиката и съм работил с тях много успешно. Работил съм с Б. Т. Р., Д2. Но в днешно време повечето групи пишат сами текстовете на песните си. И в това няма нищо лошо, разбира се. Рок групата е един малък, затворен свят. 

- Как върви творческия процес при теб - първо слушаш музиката и после пишеш текста, или първо правиш текст и го предлагаш на някой композитор?
- В последните години почти изчезна това поколение композитори, които можеха да създадат музика от стихотворение. Днес най-вече ти предлагат демо запис на някоя бъдеща песен. Това е по трудно за автора, защото си ограничен метрично от музикалните фрази. Но от друга страна емоционално ти подсказва историята, която можеш да напишеш. Да ти кажа нещо интересно - попитали един много известен американски автор на текстове кое е първото - музиката или текста. Той се замислил за миг и отговорил: „О, първо звъни телефона...“.

- Как се раждат сюжетите на твоите стихове?
- Живота ги предлага ежедневно. Стига да имаш сетивото да ги срещнеш.

- Дай пример. Как се роди да кажем „Бъди какъвто си“?
- Тя е от новата ню уейв програма на група „Тангра“. Просто ми се искаше да разкажа по някакъв начин биографията на едно младо момче, което постепенно навлиза в живота. В тази история се преплитат много неща - част от моя живот, част от живота на мои връстници, всъщност образ на поколението от 80-те години, което живееше в един черно-бял свят без много цветни петна. Но фактът, че слоганът „Бъди какъвто си“ се превърна в нещо като мото на хиляди младежи, а БГ радио стартира в началото с голям концерт с този слоган, има и програма с това име в националното радио, явно се оказа една находка, която и днес е актуална.

- Вместо Менделсон да чуем „Ролинг Стоунс“... А каква е историята на „Приятели“?
- Винаги ме е вълнувала темата за отчуждението. Не веднъж съм я засягал по някакъв начин, защото има нещо много тъжно в това да си бил близък с някой, в един момент да го видиш отново и да си дадеш сметка, че няма какво да си кажете. Да си обещаете, че ще се чуете, но и двете страни да знаят, че това няма да се случи. Това се е случвало и вчера, случва се и днес и затова тази песен звучи вече 40 години в ефира.

- В ,,Богатство“ с хазяйката с каничка кафе сигурно имаш нещо автобиографично?
- Не само в песента „Богатство“, но в повечето ми песни и днес всеки може да открие нещо лично за себе си. Но има и такива почитатели на текстовете ми, които изпитват носталгия по времето, когато са били млади и всичко в живота им е било в бъдеще време. А историята с „най-прочутата“ хазяйка в България е част от моя живот, част от романтиката на моето поколение. Не ми стигна бала в Софийския университет и ме приеха във Великотърновския, и то предпоследен отзад напред. Там живеех на квартира в едно таванче...

- ... С безброй звезди?
- С безброй звезди, с капандурата... Всичко е абсолютно автентично. Действително имаше хазяйка и бях много щастлив, защото ме търсеше, само когато трябваше да платя наема. Това много ме устройваше, живеех си прекрасно благодарение на тази хазяйка, която нямаше интерес към нищо друго освен към наема.

- Идването на демокрацията е неразривно свързано с твои текстове на песни, отдавна станали класика. Подари ръкописния текст на „Вдигни очи“ на президента Петър Стоянов, виждал съм го в рамка в офиса му. Песента стана химн на СДС. Разкажи как стана това, как се раждаха текстовете в онези славни години?
- Нямаше поръчки, нямаше договори, нямаше хонорари. Просто музикантите се включиха много активно. Тогавашните лидери на СДС бяха в началото анонимни и с присъствието на публични личности на митинг-концертите действаха успокояващо на хората, че няма да дойдат танковете. Колкото до текстовете „Развод“ и „Последен валс“ - те бяха един елегантен начин без омраза и с чувство за хумор да се разделим с миналото.

- Виждаш ли се с някои от сините лидери от това време? Какво е мнението ти за тях?
- Виждаме се понякога с президента Стоянов. Говорим си за нещата от живота. Удоволствие е общуването с него.

- Жива ли е днес според теб синята идея?
- Не. Тя беше една метафора събрала в себе си надеждата за промяна и демокрация. И естествено избледня във времето, когато тези неща макар и по не най-добрия начин се случиха.

- Време ли е още веднъж за „Вдигни очи“? Песимист или оптимист си за България?
- Всеки вдига очи да види хоризонта колкото може. Тези песни дойдоха в точния момент и отшумяха като летен хит. Но те са една малка част от най-новата история на България и от едно време, в което всичко беше бъдеще.

- Преди 34 години времето бе наше. На кого е времето сега?
- Ние сгрешихме още тогава. Казвам „ние“, защото този слоган е на Жак Сегела (той бе консултант на СДС за първите демократични избори през юни 1990 г., б. р.). и бе монтиран в песента „45 години стигат“, която направихме с Борис Карадимчев. Сега вече от дистанцията на годините си давам сметка колко нелепо е да обявиш времето за свое. Времето е на всички. Може би чувството за драматургия и на поглед от високо и надалече е попречило на тези, които са го одобрили, да си дадат сметка за това, което казвам. Времето е на всички, то никога не е било наше. Всички трябва да се съобразяваме, че живеем в един общ свят, на една обща територия, макар и в ъгъла на континента. Времето е общо, природата е обща и светът е много по-широко скроен, отколкото някои хора го виждат и си мислят, че го познават.

Нашият гост
Александър Петров е роден в София през 1953 г. в семейството на строителен инженер и художничка. Завършил е българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на песни като “Бъди какъвто си”, “Нашият град”, “Богатство”, “Любовта, без която не можем” - на “Тангра”, “Жулиета”, “Оловният войник”, “Хазяйка”, “Дъвка-балон” на Стенли, “Черно-бяла снимка”, “Безсъние” - на Чочо Владовски, “Приятели”, “Близо до мен” - на Вили Кавалджиев, “Главната улица” - на “Фактор”, “В друго време, в друг свят” - на “Сигнал”, “Оставаме” от филма “Оркестър без име”, “Тук и сега” - на D2, “Животът”, “Присъда”, “Скитница”, “Маската”, “На сцената”, “От любов да умра”, “Равносметка”, “Частен случай”, “Ще се намерим” - на Лили Иванова, “Неделя”, “На случайна гара” (в съавторство с Иван Тенев) - на Васил Найденов, “Времето е наше”, “Последен валс”, “Развод ми дай”.
През 2018 г. Александър Петров издава стихосбирката “Бъди какъвто си”, а година по-късно осъществява първия концерт, озаглавен “Рок поезия”.