Не е за учудване, че вандалски прояви се използват в предизборната кампания. И вместо извършителите им да бъдат осъдени по бързата процедура, те се героизират и се размахват като знамена за партийна употреба. Ако онзи човек с чука, който въпреки камерите, подозрително бе допуснат да счупи яка плоча от надпис на паметника на съветската армия, а преди това лицето Морфов, след първите си драски, не бе оставен да продължи да безчинства, вместо двамата да бъдат наказани най-малко с изправителен труд, то всичко щеше да приключи много бързо. 

Но явно беше изгодно за всички устремили се да се докопат до пленарната зала на Народното събрание, да се хванат гуша за гуша и да прокарат поредните разделителни линии. Забравяйки онзи надпис на фасадата, на който пише, че “съединението прави силата”.

Директорът на Народният театър остави скандалът без решение прекалено дълго време, надявайки се друг да извади горещия картоф. Беше на път да успее, защото един министър “изгоря”, а президентът привика група актьори по повод на тяхно писмо до него и се опита за изпълни ролята на умиротворител. Чак, когато опиянилият се от “недосегаемостта” си режисьор, реши да драска и по директорската врата, на стоящия зад нея му припари и реши да се самозащити като уволни драскача. 

По отношение на разразилите се умилително батални сцени с белокоси спасители около паметника и замерянето с яйца и червена боя на столичното кметство, вината не е само на общинарите или на държавата, заради тридесетгодишното бездействие. А и на всички, които уж се изявяваха като борци за демокрация.

Всъщност, пушилката не е ли заради страха, че след като две години едни и същи политици ни разкарват като маймуни да ходим до урните, за да си начешат егото, а не да работят за ползу роду, тези избори могат да изхвърлят някои от тях извън политическия борд. Но вместо да започнат наистина да ни измъкват от кризата, те подклаждат скандали, от които никой няма полза, но внушават поне на техните хардлайнери, че “има как” да се докопат отново до властта. Надяваме се този път все пак да не се стигне до разнасяне на бутафорни ковчези по жълтите павета. Макар че и това не би ни учудило. 

Каквито и изцепки обаче да организират, няма как да привлекат нови избиратели. Само за две години, желаещите да гласуват намаляха с близо милион. Има и още нещо, което трябва да отбележим. Ако едните бранят последните символи на младостта си, то другите демонстрират повратливост за завиждане в политическото си нагаждачество от един “голям брат” към друг, каквато не за първи път сме срещали не само в нашата най-нова история. 

За “пребоядисалите” и за новите “революционери”, които се канят да “изчегъртват”, но целта им е да докопат властта, за се облагодетелстват, ще припомним забележителните думи на Дочо Христов, царски министър на вътрешните работи, с изпълнена смъртна присъда след 9 септември: “Аз знам, че един и същ е народът, който с песни и гайди замина да участва в Балканската война за освобождението на Македония и Тракия; който викаше „Ура” при поемането на властта от Александър Стамболийски; който с облекчение посрещна на 19 май 1934 година преврата срещу Мушановото правителство и който „си отдъхна”, когато през същата година К. Георгиевото правителство разтури партийно-политическите организации и обяви безпартийния режим; който изпадна в делириум при присъединяването на Добруджа, а впоследствие на Македония и Беломорието към България; който посрещна като освободители минаващите през България немски войски, който масово и непринудено проливаше сълзи през 1943 г. за починалия цар Борис; който масово се стичаше на митинг, за да ме чуе като министър и изразяваше одобрението си от изложението на моята вътрешна политика; който по села и градове се надпреварваше да създава групи на Народния съюз; който малко по-късно адмирираше правителството на Багрянов и на Муравиев; който вика и днес „Ура” на всяка дума, казана от правителството на Отечествения фронт, а това правителство отрича всичко, за което до вчера неговият народ викаше „Ура”. 

Този кратък, но поучителен исторически преглед е за всички политици, които каквито и магарии да вършат, в крайна сметка ще бъдат наказани от много по-повратливия от тях български народ, който знае как да оцелява и да праща на политическото бунище излъгалите го политици.