Измамниците в градския транспорт са откакто го има

Столичните трамваи тръгват на 1 януари 1901 г. Линиите са пет с обща дължина на релсите 21 километра. Движат се 25 мотриси и 10 ремаркета

Този път думата не е за големите, а за малките измамници. Хитреците на дребно, които се возят безплатно в градския транспорт. Всъщност шмекерията съвсем не е маломерна. Ако се сумира откраднатото, излиза наяве фантастична сума. Като при обир на банка.

Гратисчиите ги има откакто съществува платеното пътуване. У нас първото нарушение е регистрирано от народния поет Иван Вазов.

Столичните трамваи тръгват на 1 януари 1901 г. Линиите са пет с обща дължина на релсите 21 километра. Движат се 25 мотриси и 10 ремаркета. Билетите са първа, втора и трета класа.

“Когато цяла София се извози и насити на трамвая, вредих се и аз да му се порадвам и се качих при Банката на вагона с надпис “Гарата-Игнатиев”, пише Вазов на 7 февруари. Тогавашната БНБ е на улица “Александър Батенберг”, сградата е оцеляла до днес.

От следващата спирка в първа класа влиза живописен пасажер. “Той е дрипав човек, сух, бърчав, с книги под мишница. Проницателният чиновник му веднага забеляза, че той е сбъркал, и го кани да мине в евтиния клас”, хроникира поетът.

Дрипльото отказва, натиска се в кадифената седалка. “Вземете билет!”, нарежда кондукторът и отрязва хартийката. Пътникът усърдно почва да търси стотинки. “Господинът бърка дълго време в джобовете си, но като не намери нищо там, подава му една зелена книжка”, отбелязва Вазов.

“Какво е това?”, пита униформеният. “Календарче “Вардар” с образа на Крали Марка”, отвръща онзи и добавя: “Двайсет стотинки.” Толкова струва луксът в първа класа. Втора е 10, а трета 5 стотинки. “Той иска да заплати с календарчето стойността на билета”, констатира патриархът на българската литература.

“Книги не ща!”, отсича трамвайният служител. “Има песен тук към македонците, от мене е съчинена”, пали любопитството му безсребърникът. “Песни не ща, пари!”, повишава глас кондукторът. “Нямам”, признава нередовният. “Слез!”, командва чиновникът.

“Произлазя скарване”, свидетелства Вазов. “Господинът с книгите под мишницата - продължава той - се оказва честолюбив човек и сочи юмрука си на чиновника, укорявайки го в лош патриотизъм. Аз се намесмам в полза на събрата си по Аполона и заплащам билета му. Тогава той ме съзира и ми благодари, като ме назовава с името ми - познава ме.”

“После сяда до мене приятелски и ми се оплаква, че по причина на кризата литературата не върви... Той поверително прибавя, че има един ръкопис от деветстотин и девет листа, в който е описал превземането на Гюмюрджина от русите, в което събитие и той играл роля, и че е готов да ми отстъпи произведението си за четиристотин лева. Позволява ми след поправянето “правописанието и запетаите” да го напечатам под мое име и да печеля колкото ща от него.”

“Па и славата нека е ваша!”, великодушно маха с ръка Вазовият събрат по перо.

Този труженик на литературната нива е Атанас Раздолов, известен като Раздолчо Поета. Син на страдаща Македония, Раздолчо вгражда златни страници в съкровищницата на словото.

Автор е на “Баба Гюргя”, която е нещо като “Баба Илийца”. Неговите “Бунтовни песни на революционера-емигрант” и “Кървавият Изток и бездушна Европа” се разграбват от читателите. Само безкнижният трамваен служител не проявява интерес!

Изобщо трамвайният транспорт е заченат със скандали. Той е част от електрификацията на столицата. През 1898 г. Общината праща покани на 26 иностранни фирми да се явят на конкурс за концесия. Документи подават само три.

Най-изгодни са условията на Шарл Бертолюс. Французинът предлага електроформат от 18 стотинки на киловат час за улично осветление. Ако лампите светят цяла нощ, го намалява на 15 стотинки. 70 стотинки е цената за частното осветление и 20 стотинки за двигателна сила. С протокол №59 от 16 юли 1898 г. Общинският съвет казва едно “Бравос!” и му харизва концесията.

Скоро става ясно, че Шарл е майстор на електрически фокуси. Пуска искане до Общината неговата концесия да се прехвърли на други две компании. Осветлението да поеме френското “Дружество на големите предприятия в Марсилия”, а трамваите да отидат в белгийското “Анонимно дружество за електрически трамваи в София”. Всяко от тях му брои по 175 000 лева.

Това са първите ЕРП-та на територията на страната. В договорите пише, че за нуждите на осветлението трябва да се изгради ВЕЦ на река Искър при село Панчарево. За трамваите пък да се построи термоелектрическа централа, там където е сега депото “Банишора”.

Първо са хванати водите на Искъра. Историкът на българската енергетика Мире Спиров описва строително-монтажната дейност:

“Реката е преградена с бент от каменна зидария, на който има две стоманени клапи, които нормално са легнали, а при маловодие се изправят и така се създава възможност за дневно изравняване. От десния бряг на реката има савак с два вертикални затвора и утаечна камера. Оттук започва отклонителният покрит бетонен канал с дължина 149 m, а после тунел с дължина 1167 m.”

Междувременно в София се изгражда електропреносната мрежа, срещу която въстават гражданите. Пак Иван Вазов свидетелства:

“Какво ахкане и негодувание у всички софиянци, когато гледаха запречкването със стълпове софийските мегдани и улици за нуждите на електрическото осветление и на електрическия трамвай и замрежването въздуха с тая паяжина от медни жици! Никога столицата не е знаела, че е имала толкова любители на красотата си!”

Осветлението е пуснато на 1 ноември 1900 г. Първоначално само с 17 частни абонати, но скоро стават 249. Трамвайната мрежа също се развива, извънградска линия отива до село Княжево. Дотогава там е ходил трамвай с конска тяга. Само осем места без първа, втора и трета класа.