НАШИЯТ ГОСТ

Неджати Сьонмез е известен турски журналист, кинокритик и режисьор. Преди да се отдаде на документалното кино, Сьонмез завършва аеронавтика. Той е един от създателите на Международния фестивал за документално кино в Истанбул „Документарист”, който през 2018 г. ще отбележи 10-годишнината си. Фестивалът е концентриран върху филми от арабския свят, спазването на човешките права в Турция и върху посткомунистическата действителност в Източна Европа. Сьонмез дебютира като режисьор през 2003 г. с филма „Взорът на Тео“, посветен на творчеството на прочутия гръцки режисьор Тео Ангелопулос. „За назидание“ (2007) анализира причините за смъртта на стотици хора след основаването на Република Турция и печели много награди.

- Как се поражда идеята за създаването на фестивала „Документарист“?

- Ходейки на разни документални фестивали по света, с мои приятели документалисти решихме да подберем най-добрите филми от тези, които не се показват в Турция и на другите международни фестивали, за да ги представим на турската публика и на всички любители на документалното кино. Нашият фестивал се провежда всяка година в края на май и началото на юни в рамките на една седмица. Отличава се с това, че при нас не се кандидатства за участие, а ние сами селектираме филмите. Също така не показваме документални филми, правени за излъчване по телевизията, а такива, които повече са кино и се представят в киносалоните. Солунският фестивал за документално кино, който се провежда от 19 години насам, е един от нашите модели. Подбираме и повечето филми от този фестивал.

- Гледат ли хората документални филми, какъв е интересът според вас?

- Документалното кино все повече заема своето заслужено място и сред програмите на международните филмови фестивали. Направи пробив и на Истанбулския филмов фестивал миналата година, на който успях да преброя поне 50 документални филма. Вече има и конкурсна програма. А при нас, на „Документарист”, се представят към 100 заглавия.

- А интересът на медиите какъв е?

- През последните години нарасна качеството както на продукциите, така и на културата на публиката, защото тя също се образова през тези години и доби навика да гледа документални филми. Нашата първа мисия, идеята, с която бяхме тръгнали в началото, може да се каже, че бе постигната. А именно да покажем и да докажем на всички, че документалният филм е творчески продукт на киното като изкуство. А създаването на трайна публика не се дължи толкова на медиите, колкото на фестивалите. Мейнстрийм медиите обръщат повече внимание на големите кинофестивали, но подминават малките като нашия, който е специализиран само за документално кино. Но слава богу това се компенсира чрез интереса на алтернативни медии, специализирани списания за кино, както и на много нови новинарски електронни сайтове, включително и социалните медии, които отразяват достатъчно и пишат за нашия фестивал.

- Натъквате ли се на цензура или как се справяте с нея? Преди две години на Истанбулския филмов фестивал имаше скандален случай с опит за цензуриране на предварително селектирани филми от страна на турското Министерство на културата.

- Все още цензурата в Турция продължава под формата на задължителното искане за сертификат от министерството, за да може да бъде показан на фестивал. Нещо като търговски лиценз, все едно е задължително филмът да бъде разпространен по кината. В началото този документ беше измислен уж за да защитава авторските права, но постепенно се превърна в работещ инструмент за цензуриране на документалните филма, които не са угодни на властта. Когато се кандидатства за този сертификат, комисия гледа филма и ако прецени, може да даде или откаже издаването на документа и даже да го спре, ако не им се понрави по политически причини, както се случи тогава с един филм на кюрдска тематика. Също така се плаща определена сума на министерството за този лиценз, но го изискват само за местните кино- и документални продукции за разлика от чуждестранните филми, за които това условие не се поставя. Лошото е, че този контролен механизъм постепенно започна да се прилага и да важи за всички кинофестивали в Турция. Нашият фестивал е един от малкото, да не кажа единствен, който не изисква представянето на такъв документ от министерството, и в този смисъл ние сме нещо като остров за свободни автори, защото смятаме, че това изискване не е справедливо. Преди, въпреки че съществуваше от години, този закон не се прилагаше, но изведнъж турските власти се сетиха за него, за да имат правна база да цензурират филми, които според тях не трябва да се срещнат с турската публика.

- А българско участие на вашия фестивал има ли?

- Да, обикновено от Балканския документален център BDC, с който създадохме общо филмово ателие и показахме много филми. Работим много добре с българските колеги от гилдията. България е много благодатна почва за много добри документални филми, повечето от които ние се стремим да покажем.

- Вашето мнение за другите регионални фестивали?

- Следя от 20 години насам Солунския, всяка година. Обикалям почти всички международни фестивали в света, но Солунският продължава да бъде мой фаворит и досега. Много фестивали имат своя възход и падение, добри и лоши години, променят концепцията си, но Солунският, откакто е създаден, следва една постоянна и много смислена линия на развитие нагоре и се превърна в традиционен. Преди всичко ми харесва, защото е балкански и спазва тази концепция изначално, успявайки да я доразвие. Мога спокойно да кажа, че с течение на времето се превърна в един от най-добрите европейски фестивали. Не виждам смисъл вече да ходя в Кан, Венеция, даже в Берлин, защото филмите, които показват там, така или иначе всички ги гледаме и тук. Освен това се радваме и на една много добра и интелигентна публика, навици за гледане на качествени филми, изградени тъкмо благодарение на Солунския фестивал, който съществува от 57 г. и е успял за това време да възпита собствена публика. С радост откривам, че има и много млади хора, които идват и от съседните балкански страни, това ни обнадеждава. Това се дължи до голяма степен на следваната правилна фестивална политика. В началото допускаха грешки, но бързо се отказаха от тях. Водеха например кинозвезди от Холивуд, после разбраха, че това не привлича повече интерес, и спряха да го правят. Форматът за срещи на професионалистите „Агора” и докмаркет са места за размяна на най-добрите идеи. В Солун можете да дойдете само с голата си идея и само след две години да я облечете в филм, който вече да участва на фестивали. Това означава, че Солунският фестивал уважава хвърчащите в космоса идеи и дава шанс тези проекти да бъдат материализирани, така да се каже.

- Как според вас се развива балканското кино?

- През последните години румънското кино е сред фаворитите на много международни кинофестивали, както и турското съвременно кино. Според мен може да се направи паралел между тенденциите в двете киноиндустрии. По някакъв начин те поставят акцента върху личността, тоест от успехите на отделни кинорежисьори последователно се изгражда успехът на едно кинопоколение, което се възприема като успех на националното кино. В някои западноевропейски страни например, в които държавата следва една определена културна политика за развитие на киното като изкуството, подпомагайки тяхното финансиране, техническо оборудване и най-вече образованието (създавайки специализирани киноучилища и киноуниверситети ) като Дания, Холандия, Финландия, документалното кино е стъпило здраво и има много сериозни корени и свои институции, които са създадени, за да го разширяват и поощряват. Независимо че в Румъния и Турция системата работи много лошо поради липсата на конкретна и далновидна политика и въпреки инертността и даже порочността на системата, защото държавата не проявява интерес към това изкуство, напротив, тя се бои от него… Въпреки това се появяват някои смели режисьори, които правят невероятни филми при изключително трудни условия, дори при извънредни условия, както е у нас. Но въпреки всички тези препятствия и спънки те печелят международни награди. За съжаление дори и след световно признание шансът им да пробият в собствената си родина е сведен до минимум, защото трудно се намират дръзки разпространители, тъй като те не искат да се конфронтират със системата, която се налага на изкуството отгоре.