Винаги сме впечатлявали света не със сервилност и послушание, а с достойнство, воля, смели решения

Съединението на България, чиято 132-годишнина отбелязваме днес, е поредната блестяща илюстрация на националното единство – на онова единение, на онзи идеал за “целокупна България”, от който ние, уви, непростимо сме се отдалечили през последните години, твърди проф. Пламен Павлов. Тогавашният национален елит заставя света да признае правотата на българската кауза. Да покаже, че себичните геополитически сметки на Великите сили не могат да бъдат закон за нас, когато противоречат на жизнените ни интереси.

- Покрай знаменателните събития в българската история, чествани като национални празници, се противопоставят патетичното им възвеличаване с нихилистичното им принизяване. Прави ли изключение 6 септември, денят на Съединението, проф. Павлов?

- За щастие този голям български празник е по-малко засегнат от разнопосочни емоции, спорове и т.н. в сравнение с други, особено с Трети март… Политици, журналисти, най-различни хора, независимо дали са леви, десни, центристи и т.н. са единодушни. Всички поставят акцент на факта, че става дума за самостоятелно българско действие, политическа воля, завидна степен на съгласие в обществото. Среща се обаче и една честа проява на несъобразяване с политическото мислене на онази епоха. Става дума за приравняването на „съединение“ и „обединение“. Нашите предци през 1885 г. са принудени от обстоятелствата да се ограничат само със Съединението (териториално, политическо, стопанско, културно и т.н.) на Княжество България и Източна Румелия, но главната цел си остава националното обединение. Тази мащабна и съкровена цел визира освобождението на поробените сънародници в Македония, Беломорието и Източна Тракия. Тогавашният политически и културен елит гледа на Съединението като първа фаза на бъдещото Обединение, а не като на „самодостатъчна“ кауза, макар да е увенчана с триумф… В плановете на „съединисткия“ БТРЦК с председател Захарий Стоянов влиза както съединението на Княжеството и Източна Румелия, така и освободително въстание, т.е. на още едно Съединение, този път с Македония…

- На този ден честваме преломен подвиг на българската дипломация. В нея няма зрелищен героизъм. Не са ли заради това заслугите й подценявани от масовите възприятия?

– Да, права сте. И на добрата вътрешна политика на тогавашния премиер Петко Каравелов, на румелийските водачи Захарий Стоянов, д-р Георги Странски, Иван Андонов, Димитър Ризов и редица други, на румелийската войска, оглавявана от бесарабския българин майор Данаил Николаев, не на последно място на младия княз Александър. Ако сме максимално обективни, дори и на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Именно опитният администратор Кръстевич прави от „де юре“ автономната провинция, „де факто“ второ българско княжество! Макар да е смятан за туркофил, старият възрожденски деец остава пасивен към случващото се… Театралният му арест от хората на Чардафон навярно е бил нужен с оглед на „масовата“ емоция, но достойният Кръстевич казва: „И аз съм българин…“ Самите обстоятелства водят дотам, че и военният героизъм не закъснява – Съединението е утвърдено с отблъскването на сръбската агресия, с победата в Сръбско-българската война! Войната е кратка, но в началото й сърбите почти са влезли в столицата София! И тогава българската войска светкавично, буквално тичайки, преодолява разстоянието от турската граница до Сливница и „в движение“ отблъсква нашественика… При това сръбската агресия е улеснена от Русия, която демонстративно изтегля своите офицери, които служат в българската армия! Но капитаните и поручиците се справиха блестящо със сръбските генерали и полковници, нали? Да не забравяме и доброволческите чети от хиляди българи, хора от всички съсловия и възрасти – от учениците в горните класове на гимназиите до ветераните от Априлското въстание и македонските комити на капитан Коста Паница, а има чети и от българи мюсюлмани… Доброволческите чети играят важна роля, особено на фронта при Видин, където българските военни сили са крайно недостатъчни.

- Напоследък популяризаторските напъни обсебиха и историята чрез т.нар. възстановки на събитията от миналото. При подобни опити спрямо Съединението предпочитан персонаж е Чардафон Великий. Той ли му е олицетворението?

- Разбира се, Продан Тишков/Чардафон обира овациите и има защо – оглавената от него Голямо-конарска чета олицетворява връзката с традициите на Априлската епопея, пък и народната воля като цяло. И все пак, има плеяда личности, някои от които споменах, чиято роля е далече по-значима от тази на наперения подофицер и неговата годеница… Да не забравяме и онова, което правят младежите в Панагюрище на 2 септември. Прав е колегата доц. Атанас Шопов, че станалото в столицата на Априлското въстание е началото на Съединението. Когато полицията арестува организаторите на демонстрацията, над 2 хиляди души обявяват своего рода „гражданско неподчинение“. Виковете „Долу Румелия!“ и „Да живее Съединението!“ заставят властите да освободят арестуваните и… няма връщане назад!. Сигурен съм, че нашите приятели от движение „Традиция“ ще намерят начин да покажат върховите моменти при Съединението, дейците на БТРЦК, военните начело с Данаил Николаев.

- Кои са забравените и пренебрегнати герои, участвали в това паметно дело?

– Не бих казал, че са напълно забравени – техните имена са известни, особено на пловдивчани, на хората в Чирпан (там са дадени и жертви!), Панагюрище и т.н. Нека видим обаче, че сред най-активните дейци има българи от цялото ни етнокултурно пространство – разбира се, на първо място от Северна Тракия (д-р Странски, Иван Андонов, Иван Стоянович и др., естествено, Захарий Стоянов, оттам е и Петко Каравелов), от Северна България (капитан Райчо Николов, майор Сава Муткуров, пък и Чардафон, който е от Габрово…), от Македония (влиятелният Димитър Ризов, но и почти забравеният днес Спиро Костов – инициатор за създаването на БТРЦК, съвсем младият тогава бъдещ държавник Андрей Ляпчев, Бранислав Велешки – адютантът на Раковски от Първата българска легия през 1862 г.). И бесарабски българи, главно офицери, най-известният от които е Данаил Николаев. Съединението е поредната блестяща илюстрация на националното единство – на онова единение, на онзи идеал за „целокупна България“, от който ние, уви, непростимо сме се отдалечили през последните 70 години… Не бива да забравяме все пак, че е имало и отделни гласове „против“, и то не от дефицит на патриотизъм – така например консерваторът Тодор Икономов смята, че Съединението е прибързано и ще изправи срещу България много противници, особено съседите, а това на свой ред ще направи невъзможно „…съединението на Македония с Княжеството…“ И все пак, крахът на националното ни обединение след Първата световна война преди всичко е следствие на геополитическите интереси на победителите от Антантата, които „нахраниха“ изобилно, чак до преяждане, нашите грабливи съседи.

- Малцина комай днес знаят, че първото тържествено честване на 6 септември е било само две години след събитието – през 1887-а. Оттогава е и един апел, заглъхнал във времето: „Нека стане целий свят и нека каже: „Велик е Шестий септемврий!“. Какво е основанието за тази приповдигнатост?

- Под „целий свят“ се имат предвид главно „Великите сили“, които на Берлинския конгрес разпокъсаха България на части… С акта на Съединението, с победата над Сърбия, с отхвърлянето на безцеремонната намеса на Русия във вътрешните ни работи през 1886-1887 г. тогавашният елит застави „целий свят“, мълчаливо или не, да признае правотата на българската кауза. Да покаже, че себичните геополитически сметки, вкл. онези на Русия с нейното самомнение на освободителка, не могат да бъдат закон за нас, когато противоречат на жизнените ни интереси. В крайна сметка, вече съединената България с ловка дипломация, но и с решимост, с победата си над Сърбия и т.н. мотивира „Великите сили“ (и то при опърничавото поведение на император Александър Трети!) да признаят правото на българите на собствено развитие, на собствено бъдеще. . Тогавашните ни политици, на първо място Стефан Стамболов, поставиха българските интереси на преден план, рискувайки немалко. Затова тази приповдигнатост е напълно обяснима.

- Да припомним също, че всъщност „целий свят“ отразява своевременно и гръмовно съединението на Княжеството и Източна Румелия. То заема централно място във водещите издания. И за да направим паралел с настоящето, какво тъй значимо би интригувало света днес, че да попадне фокусът му тук?

– Политическата воля в двете български държавици – и в Източна Румелия, и в княжеството, патриотизмът на тогавашните ни политици доведе до постигане на национално единство, което се случва толкова рядко... Днес времената са различни, но понятия като „национални интереси“, „национално обединение“, „политическа воля“ са толкова важни, както и през далечната 1885 г. Тогава политиците и целият народ се опълчват категорично и срещу „двойния“ сюзерен (и за Княжеството, още повече за Румелия) Османска Турция, и срещу двойните стандарти на руската политика, и срещу едва ли не „вечните“ решения на Берлинския конгрес. С други думи, ние винаги сме впечатлявали света не със сервилност и послушание, а с достойнство, воля, смели решения. Според мен най-важното е „да впечатлим“ себе си, да опазим бъдещето на нашата държава и нация в този все по-объркан свят.

Нашият гост

Пламен Павлов е роден през 1958 г. През 1982 г. завършва история във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, а от 1984 г. е преподавател там по история на Византия и балканските държави през периода IV-XV век. От 1992 г. е хоноруван преподавател във ВУЗ-овете на Пловдив, Шумен, Варна. Редактор на научни издания, сценарист и консултант на документални филми. Автор и съавтор на повече от 300 статии, студии, книги, учебници, енциклопедии.