„Имаме нужда от хора, които са готови да се жертват за идеите. Живеем сред огромна необходимост от подобни личности.” Това са ваши думи, които днес звучат кощунствено, проф. Русев. Жертвите за идеи сеят трупове. Кои други слова в съвременния контекст стават опасни. Питам ви като човек и на перото освен на четката?

- Всяка дума, мисъл и текст, извадени от времето, от контекста, повода и причината, които са ги породили, може да манипулират и обезсмислят и най-чистите идеи и пориви. Не си спомням точно къде и кога съм споделил подобна мисъл, но идеалната представа за подобни личности и идеи идва не от верски и национални идеи, превърнати във фанатизъм, не от идеите за “цивилизационен избор”, които в името на разрушаване на диктаторски режими превърнаха арабския свят и света в братоубийствена и самоубийствена гробница, не от кръстоносци на “правата вяра”, а от чистия порив на клетвата за свобода пред ножа, револвера и библията. “Свобода или смърт” по един начин звучи във възрожденската обреченост, но по друг начин в тълпата, обявена за спортни фенове, които са готови да убиват и пребиват, независимо че носят знамената на Левски и Ботев. Дори и под възрожденските портрети няма примирие на политическата злоба и ненавист. Не идеите, а нравственото и човешко несъвършенство превръща вярата в оръжие на унищожението. Не жертвите за идеи сеят трупове, а идеите, лишени от духовен и човешки смисъл, се превръщат в самоубийци на самите себе си. Не откритията на цивилизацията, не учените, открили и постигнали неподозирани връзки между хора и светове, а свободата без духовна дисциплина превърна възможностите на интернет в световен клозет на човешките комплекси. Всяка дума, всяко действие и поведение извън дълбокия човешки смисъл днес звучи кощунствено. Идеите на революцията за свобода, братство и равенство изчезнаха заедно с тези, които влязоха в историята с тях, а си заминаха с гилотината! Идеите на “цивилизована” Европа и Америка за сваляне на диктаторските режими - къде отидоха? В хаоса, смъртта, политическите и икономическите интереси?!

- Светът отново е във война. Вече като художник ви питам - нуждаят ли се днешните батални времена от своя Верешчагин? Или фотоапаратите го правят ненужен?

- Светът се нуждае от художници на своето време независимо от стилистика, възглед и позиция. Светът се нуждае от човешкото вълнение и духовност, родили “Апотеоз на войната” и “Помен за убитите”. От човешката позиция на Верешчагин, която документира не апотеоза на войната, а нейната смърт и унищожаване. Дори за документализма на фотографията, позицията не е без значение. Фотоапаратът прави излишни някои документални форми на изкуството ни, но той не може да замени чисто човешкото и духовно вълнение на художника независимо от неговите възможности. И днес, и утре светът ще има нужда от художници и на своето време - от Верешчагин, от Гоя, от Кете Колвиц, от Домие, Стайнлен, Ван Гог...

- Опасявате ли се, че жестокостта в модерните й измерения - кървавите атентати от една страна, а от друга тази на хищните плутократи, може да сломи волята за култура? Да натика европейската цивилизация в катакомбите на страха?

- Иска ми се да вярвам, че волята за съзидание е по-силна и по-трайна и от страха, и от “хищничеството на плутократите”. Изкуството винаги е надживявало разрухата, дори и когато хаосът и човешката безотговорност са хвърляли бомбите. Може би това е наивна вяра, но споменът за една снимка с “Тайната вечеря” на Леонардо ми връща надеждата, че някъде там, някъде горе все още има надежда. Всички стени на църквата са паднали разрушени от бомбите, само стената с Леонардовата фреска е останала да свети през вековете на това побъркано и объркано човечество!!! Иска ми се да вярвам, че дори и унищожена, материята на изкуството, духовната енергия, остават извън времето, в свое ново пространство.

- Според вас сериозният художник е обречен да оцелее. Как се постига това оцеляване, каква е цената му?

- Оцеляването на художника, на истинския художник няма цена! Животът няма цена. Обречеността не се заплаща, привилегията на съзиданието е извън битовия и социален уют. Самата мисъл и грижа за оцеляване е извън житейския арт ценоразпис. Индивидуалността се движи по своя закони, понякога изненадващо противоречиви и необясними, но изкуството само по себе си е необяснимо. Достатъчно е само да погледнем в историята на изкуството, за да разберем колко сме далече от всякакви рецепти за оцеляване на художника...!

- Невъзвратимо ли е прекъсната приемствеността между поколенията у нас - било в нравствен план, било в културен?

- И да, и не! Ако се опитаме да разберем следващите поколения, без да идеализираме собственото и предишните, ако се опитаме да видим духовната и културна различност, ако се опитаме да си обясним и ценностната различност и къде и защо е прекъсната пъпната връв, ако си спестим и се разграничим от политическата и икономическа различност и ако не се вземаме толкова насериозно, може би все още има надежда, че синовете няма да загубят памет за своите бащи. А и вярата, че светьт е обречен да оцелее ни дава надежда, че и преди, и след нас битката между Светлината и Мрака ще продължи.

- Нали изкуствоведите разграничават творчеството на големите художници на периоди - какъв е сегашният ваш “период”?

- Винаги съм бил далече от подобна самопреценка. Надявам се сега да съм такъв художник, какъвто бих искал да бъда, но едва ли съм стигнал самия себе си. Дано опитът, възрастта, срещите с доброто и злото да не са ограбили младежките ми творчески пориви. Може да звучи малко като кокетна поза, но ако Господ е дал сили и време, ще се опитам да погледна малко повече и по-сериозно в това, което имам и като възможности, и като чувствителност. Но да не се бъркаме в неговите работи - те са извън изкуствоведческите “периоди”.

- И не мога да се въздържа да ви попитам защо прегърнахте идеята за обединение на националните художествени галерии в общата “Квадрат 500”? И сте така пристрастен към нея?

- Идеята за музей, в който българското изкуство ще живее в творческа съизмеримост заедно с чуждото изкуство (по-точно това, с което разполагаха Националната галерия и Галерията за чуждестранно изкуство) не е нито нова, нито само моя. Още в първата работна група, назначена от министър Рашидов, основният състав от специалисти беше привърженик на подобно разбиране, а много преди това, още в средата на 80-те години и по-късно в началото на промяната, големият германски колекционер Петер Лудвиг беше приготвил едно изключително дарение с най-големите съвременни автори - от Пикасо до цялото модерно изкуство, представено с най-големите си имена, с желание да ги види заедно с българското изкуство. При мене е работен каталог с предложението му, дори с готов договор?! Защо не се получи?! Елин Пелин го е казал: “Ако се роди гений у нас, ще бъде гений на завистта.” Може би някой ден ще се разбере защо сме изпуснали влака! При мен, и основно при тогавашния председател на фондация “Св. св. Кирил и Методи” проф. Фишер Апелт има тъжни и позорни за нас писма от Петер Лудвиг. Заедно с това в случая не става дума за пристрастие и за личен възглед, а за една реална даденост - целият музеен комплекс е проектиран и изпълнен като единна архитектурно-пространствена среда, с единна организация и творческо, и техническо, и технологическо управление. Музеят е факт и това беше възможно по определени и известни причини.

- Вашите сблъсъци с малокултурието на властта (независимо коя) са цяла епопея. Обяснете защо толкова ги влече да нагазват безцеремонно в територии, далечни на компетенциите им?

- Наскоро започнах да подготвям едно издание само с мои писмени отговори, в основната си част са до властимащите, във всичките властови периоди и социалистически и демократически, и постдемократически… Сблъсъците не са само с малокултурието на властта, но и с всичко родено от страха, завистта и криворазбрана привързаност към идеи и ръководни практики. Навлизането на властта в територии на духа само по себе си освен слугуване и съобразяване с нормативни клишета дава и една по-голяма извисеност на дърварската идеологическа и властова практика. Да ходиш на театър, даже и на опера и балет, да одобряваш филми и театрални постановки, да общуваш с писатели, художници, артисти, дори да се изправиш на почетна стража при изпращане на известни творци - всичко това придава един блясък, който не притежаваш, но заедно с това и самочувствието, че си един от тях. И нещо повече - можеш да ги съветваш, направляваш, обичаш, даже и наказваш според конюнктурата, характера и манталитета си. Разбира се, във властта имаше и редки изключения, които само потвърждават общото правило, но и блясъкът на този период беше за малко. В различните периоди отъркването на властта в културата и на културата във властта е различно. От затвори, лагери и разгроми на организации и литературни издания, до ухажване и привличане във властта и до пълно безразличие в днешно време. От немай-къде властта ще се появи на някой културен обект, но някогашната намеса и културно дирижиране ги няма, както я няма и някогашната грижа на държавата. Изобщо грижата за културата е част от брошката на ревера в целия гардероб на властта - малка е, но се вижда! Но във властта дори и по-интелигентните като че ли стават други и щом “изгладят панталоните”, изкушенията и възможностите са изпитание и за идеите, и за тяхното осъществяване като реалност. Приказката “приятел си ми, но не съм те виждал на власт и с пари” за съжаление не е без основание. Въпросът ви ме върна към “Гения и неговия наставник” на Цветан Стоянов, а там проблемът е изведен в неговата най-висока степен - Достоевски - Победоносцев!

Нашият гост

Светлин Русев е роден на 14 юни 1933 г. в с. Върбица, Плевенско. Завършва живопис във Висшия институт за изящни изкуства “Николай Павлович” през 1959 г. при проф. Дечко Узунов. След това става преподавател в същата академия. Председател на Съюза на българските художници в периода 1973-1985 г. През 1982-1984 г. е първи заместник-председател на Комитета за култура. От 1985 до 1988 г. е директор на Националната художествена галерия. Светлин Русев е народен представител в редица Народни събрания до 1989 г. и с листата на БСП в Седмото велико народно събрание през 1990 г. По това време е член на Висшия съвет на БСП. Действителен член (академик) на БАН от 2003 г.