Борис-Михаил е с решаваща роля за създаването и утвърждаването на кирилицата – българската азбука

На 3 и 4 май 2023 г. в Плиска ще се проведе втората Национална научна конференция "Св. цар Борис I – Михаил Покръстител и православната духовност и култура"

В Бориловия Синодик, знаков паметник на българската църква от XIII-XIV в., е записано: “На Борис, първият български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който доведе българския народ до богоразумието чрез светото кръщение – вечна памет...” Непреходното дело на държавника, осъществил цивилизационния избор на България, продължава да ни вълнува и днес. И с право именно този наш владетел е патрон на първопрестолна Плиска – градът, който бележи раждането и възхода на Първото българско царство, една от трите империи в средновековна Европа. 

Личността на Борис–Михаил (852-889, починал на 2 май 907 г.) още от средата на XIX в. привлича вниманието на учените, което се илюстрира от редица научни трудове у нас и в чужбина. Сред тях се откроява фундаментална книга на акад. Васил Гюзелев „Княз Борис I. България през втората половина на IX в.“ (София, 1969 г.), чиито изводи са меродавни и днес. По инициативата на Община Каспичан, в която влиза най-старата ни столица, на 3 и 4 май 2023 г. ще се проведе втора по ред Национална научна конференция по история, археология и архитектура, посветена на по-нататъшното проучване и осмисляне на епохата на „светия цар Борис“, както е наричан „равноапостолният“ владетел от църквата и поколения българи в продължение на векове.

Защо, как и при какви обстоятелства Борис решава да се обърне към християнската религия  е въпрос, който няма лесен отговор. Важното обаче е, че българският кан/княз, подобно на римския император Константин Велики през 313 г., избира верен път за своя народ. Без съмнение за това решение принос е имала и висшата аристокрация в Плиска и страната. Християнизацията през 864 г. е следствие от мащабните обществени промени и реформи през IX в., но и на нравствено-духовната еволюция на тогавашното ни общество. Борис-Михаил оценява идейно-политическите предимства на християнството, неговата морална сила и консолидираща роля, съзвучието (“симфония”) между светска и духовна власт. Решен да приеме вярата, търси контакти с Германия, но е заставен от обстоятелствата да приеме кръщението от традиционния съперник Византия. 

Преминаването на българите в лоното на християнството има силен отзвук в тогавашна Европа. В страната идва многобройно византийско духовенство, но през 865 г. срещу Покръстителя избухва бунт, защото, както го обвиняват неговите противници, е въвел "… лош закон ..." Опрян на верните си войски, Борис разгромява метежниците, а петдесет и два боилски рода са наказани със смърт. Много е писаното около тази кървава разправа, вкл. дотам Борис да е обвиняван, че е изтребил (пра)българската аристокрация, което пък отворило пътя на славянските първенци към  върховете на държавното власт... Разбира се, ударът е засегнал опозиционните среди и  родове, но, както изглежда, е намерил почва най-вече в граничните провинции, вкл. недоволни славянски първенци. В мнозинството си традиционният елит подкрепя Борис.

Достатъчно е да посочим кавхан Петър, ичиргу-боилат Стазис, багатур Сондоке, сампсис Алексий Хунол, великият жупан Сивин, комит Таридин и т.н. През следващите десетилетия неизменно срещаме водещи личности от този елит с техните древни (пра)български имена: кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боила Мостич, Мармаис, Салан, Кракра, Ивац, Елемаг и т.н. Затова е куриозно да се мисли, че Борис–Михаил избива (пра)българската върхушка, подкрепян от най-видните ѝ родове! В антихристиянски бунт се открояват противоречията между силната централна власт, обогатена с принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните племенни структури, засегнати от намесата на върховната власт не само в „голямата политика“, военно-административната уредба, правото и т.н., но дори и в традиционните норми, останали от стари времена… Християнизацията е „поантата“ на реформите, започнати в началото на  IX в. от владетелите в Плиска.
Верен на разбирането, че България е една от трите "Велики сили" в тогавашна Европа, Борис се стреми към самостоятелна църква. Контактите с цариградския патриарх Фотий не дават резултат. Тогава Борис установява преки връзки с Рим. На основният въпрос за статута на българската църква папа Николай I отговаря уклончиво, но изразява съгласие тя бъде оглавена от архиепископ. В крайна сметка, с ловка дипломация Борис постига компромис с Константинопол и учредяването на автономна българска църква (4 март 870 г.). а пръв неин глава е архиепископ  Йосиф (Стефан). 

До нас не са достигнали житие и служба, както и средновековна икона на светия княз. Теофилакт Охридски (началото на ХII в.) величае „българския василевс“ Борис-Михаил като светец използвайки недостигнали до нас старобългарски текстове. Откритите владетелски печати показват, че ликът на владетеля е добре известен на средновековните българи. Потвърждение за съществуването на светителска почит е случаят с Борис и Глеб, първите светци воини на Киевска Рус. Освен че по-големият носи името „Борис“ (категорично свидетелство за почитта към него), паметта на братята светци се чества на 2 май – независимо, че никой от двамата няма нещо общо с тази дата. Знаем, че майката на Борис и Глеб е загадъчната “Болгариня”, една от жените на княз Владимир още преди покръстването през 988 г. 

Редица обстоятелства показват, че Борис–Михаил е бил добре запознат с дейността на Кирил и Методий. Със сигурност е имало едни или други контакти между българския владетел и Методий, ръкоположен от Рим за архиепископ по земите на Средния Дунав с номинален център Срем (дн. Сремска Митровица, Сърбия) – знаков град, който по същото време е в пределите на България. През 886 г. далновидният държавник взема под своя закрила побягналите от Великоморавия Климент, Наум и Ангеларий, а и други ученици на Светите братя. Тяхното дело не само е спасено от неминуема гибел, но се превръща в основа на старобългарската християнска цивилизация. Въпреки различните виждания в науката, според нас именно Борис-Михаил играе решаваща роля за „изобретяването“ на българската азбука – т.нар. кирилица, и нейното въвеждане в държавната администрация, църковно-религиозната практика и културен живот. Създаването на кирилицата по презумпция се свързва с времето на цар Симеон, което се дължи и на известния засега най-ранен датиран кирилски надпис (921 г.) от скалния манастир при Крепча, Поповско. За налагането на новата графична система обаче е било нужно известно време. Гръцките букви, използвани в държавната канцелария поне от времето на Кубрат, са възприети като основа за българската азбука, обогатена с принципите на глаголицата и създадения от Светите братя старобългарски книжовен език. Най-логично е това да е станало в Плиска и свързаните със столицата манастири. В крайна сметка, водещо е старобългарското Слово, т.е. живият български език, чиято градивна роля е оценена по достойнство от владетеля и неговите съмишленици в държавния апарат и църквата.

Завръщайки се в своята естествена етнокултурна среда, някогашната скромна монашеска мисия се превръща в … цивилизация! Именно българският княз отдавна е бил готов да приеме творците на старобългарския език и писменост. И това е било известно на учениците на Светите братя – как иначе да си обясним, че Климент, Наум, Ангеларий „… закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие…“, както и че  “... Борис жадува за такива мъже...” 

Борис-Михаил е първостроителят на християнска България и страните от нейния културен кръг – Киевска Рус, Сърбия, Влахия, Молдова… Негова е най-значимата персонална заслуга за каузата, чието олицетворение са Светите Седмочисленици. Затова към колективния сакрален „портрет“ на светите братя Кирил и Методий и най-близките им ученици символично трябва да прибавим и „светия цар Борис“ – „Осмият“ от тях, без когото старобългарското Слово би било обречено на гибел и забрава.