За киевския княз Светослав „съюзът“ с българския цар е временно решение, а целта му е пълното завладяване на България

При своя „блицкриг“ през лятото на 971 г. византийският император Йоан Цимиски разчита както на военната сила, така и на изненадата, демагогията и коварството

Многовековната българска история, както и историята на всеки народ, е белязана от периоди на възход, но и от години на драматични изпитания и катастрофи. Олицетворение на трагичните събития, разиграли се преди хиляда и петдесет години, е почти забравеният днес цар Борис II (969-971) – наследник на „светия цар“ Петър, внук на Симеон Велики, кръстен на своя прадядо Борис – Михаил. При неговото кратко царуване е второто нашествие на киевския княз Светослав Игоревич (есента на 969 г.), последвалата война между киевските руси и ромеите на българска територия, завършила с византийска окупация на източната част на царството – „дни на ратни (военни) беди”, както пише  преславският писател презвитер Козма.

Борис II, син на „светия цар“ Петър и Мария-Ирина Лакапина, е роден не през 928 г., както се твърди, а около 950 г. Според съвременника Лъв Дякон през 971 г. той е „… с едва набола рижа брадичка…“, а двете му деца са „невръстни“. След 963 г. Борис и по-малкият му брат Роман са изпратени в Константинопол – вероятно под предлог да получат „високо“ образование, подобно на своя дядо Симеон. Така или иначе, царските синове, макар и в „деликатна“ форма, са заложници в името на обявения през 927 г. „дълъг мир“ между България и Византия. 

През есента на 968 г., след първото нашествие на Светослав и претърпяното тежко поражение, цар Петър получава апоплектичен удар, оттегля се в манастир и на 30 януари 969 г. умира. И все пак, българската дипломация успява да подтикне печенезите да нападнат Киев (това принуждава Светослав да се изтегли от България!) и същевременно да върне във Велики Преслав Борис и Роман. Според едно, макар и не съвсем ясно известие на хрониста Йоан Скилица последното е заради “… напредването на Комитопулите…” Че е имало борба за власт няма съмнение, особено когато на престола идва много млад и неопитен владетел. Синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, със сигурност са били сред най-влиятелните фигури в България, което не означава обаче, че са противници на цар Петър и неговите синове. Ако съдим по бягството на Борис и Роман през 978 г., очевидно Комитопулите са не само близки родственици, но и привърженици на легитимния цар Борис II.

В навечерието на втория си поход в България през 969 г. Светослав заявява пред майка си Олга и своите боляри, че иска да управлява не от Киев, а от българския Преславец! За него Малък Преслав / Преславец (при днешното с. Нуфъру в Дунавската делта) е мястото, където „… се стичат всякакви блага: от Гръцката земя злато, коприна, вина и различни плодове, от Чехите и Угрите – сребро и коне, от Русия пък – кожи и восък, мед и роби…”

Руини на крепостта Преславец при дн. с. Нуфъру, окръг Тулча - Северна Добруджа

Светослав и приближените му – разказва Лъв Дякон,– „… не искали да се връщат в страната си, но възхитени от благоденствието… сметнали, че за тях е изгодно да завладеят България…“ В избухналата отново война „… българите започнали да надделяват…“, но и този път численото надмощие си казва думата. Археологическите проучвания на проф. Георги Атанасов и доц. Валери Йотов показаха, че войната е била ожесточена. Важни крепости (например онези при днешните селища Цар Асен, Руйно, Скала и др.) са разрушени, а откритите амулети, „варяжки“ мечове и т.н. са материални свидетелства за събитията. Борис II е принуден да сключи „съюз“ със Светослав при тежки и опасни условия.  Българският владетел продължава да „царува“ във Велики Преслав, но в столицата е разположен силен руски гарнизон. 

Приемането на мнимия „съюз“ е груба грешка на цар Борис II и неговите съветници. Опитите руско-българските отношения през 969-971 г. в идеологически маниер да бъдат представени като проява на „славянско братство“, „дружба от векове за векове“ и тем подобни са откровено тенденциозни и неверни. Да не говорим, че Киевска Рус не е тъждествена с по-късната Московска Русия, а е част от миналото на днешните украинци, руси, белоруси и други народи от Източна Европа.

Очевидно е, че при първия поход действията на Светослав са агресия, грабеж и директна услуга за Византия. Когато повторно нахлува в България, князът има още по-опасни намерения. През 971 г. Светослав екзекутира български боляри – свидетелство, че „съюзът“ е неравноправен и неискрен, основан на фактическото заложничество на българския цар и други видни личности. Показателна е и жестокостта на русите към жителите на Филипопол/Пловдив през 970 г. За Светослав решението е временно, необходимо за постигането на победа над империята, а оттам за пълното завладяване на България. 

Още в хода на боевете между руси и българи през лятото-есента на 969 г. е постигнато българо-византийско съглашение, но едва през пролетта на 971 г. новият император Йоан Цимиски (969-976) потегля срещу русите. Въпреки твърденията си че действа в подкрепа на българите, императорът призовава Светослав да напусне „… България, понеже тя принадлежи на ромеите и в минало време е представлявала част от Македония…“, т.е. от някогашния диоцез Тракия. Отговорът на Светослав е предизвикателен – да му бъде заплатен огромен откуп за завладяната от него българска земя, иначе ромеите трябва да се откажат от европейските си владения и да се задоволят със земите си оттатък Босфора. 

Императорът прехвърля големи сили от Мала Азия, подсилва флота и т.н. Както разказва Йоан Скилица, „… русите и вождът им Светослав, като научили за преминаването на ромейската армия, се споразумели с поробените вече българи и след това привлекли като съюзници печенези и маджари…“ Очевидно киевският княз заставя българските власти да му сътрудничат. Съответно, не той самият, а българите привличат споменатите наемни сили. Показателно е, че когато „съюзът“ рухва, маджарите се завръщат в Панония, а печенезите (според руския летописец по внушение на „переяслявците“, т.е. на българите!) го нападат и убиват при праговете на Днепър през 972 г.

През пролетта на 971 г. Цимиски преминава Балкана, улеснен от пасивното поведение на българските гарнизони в проходите. Наистина, в битката за Велики Преслав срещу него се сражават и българи, но не от лоялност към Светослав, а „… поради омразата си към ромеите, които изпратили русите против България….“

В похода си към Дръстър императорът получава подкрепа от българските командири, повярвали в обещанията му за „… помощ на християни за християни…“ След капитулацията на Светослав императорът окончателно хвърля маската, а цар Борис и брат му Роман са отведени в Константинопол. От Велики Преслав са заграбени българските съкровища, скъпоценните книги от дворцовата библиотека (след двадесетина години те са подарени на приелия християнството киевски княз Владимир!) и дори една икона на Света Богородица, тачена като пазителка на българската столица! Пред стените на Константинопол императорът е приветстван от многохилядна тълпа, защото е „…върнал Мизия (България) на ромеите…“ С пищна церемония цар Борис II е лишен от „царските знаци“, а България е обявена за част от империята. 

При своя „блицкриг“ през лятото на 971 г. Йоан Цимиски разчита както на военната сила, така и на изненадата, демагогията и коварството. Съпротивителните сили на България обаче не са изчерпани, а империята не разполага с ресурси, за да окупира всички земи на царството. Неговите западни земи с временна столица Средец/София остават свободни под властта на синовете на комит Никола, които се готвят за контраофанзива. При тях намира убежище българският патриарх Дамян, а вероятно и други представители на преславския аристократичен елит. Започва половинвековната епопея, в която блести звездата на „…онзи славен Самуил, който и досега е в устата на българите…“ Признанието е на византийския писател Йоан Ставракий от XIII в., но не е загубило своя смисъл и днес.