Българският пенсионер почна да краде по магазините, за да оцелява

Рядко не мога да намеря думи да опиша нещо, но вчера, както и днес, трудно намирам, за да ви опиша какъв разказ прочетох от моя приятелка. История, която се е случила на нея. В живия живот. В този, който живеем и ние сега. Днес. В който живеят нашите деца, които сме оковали във веригите на бездушието, докато изцеди от тях цялата доброта и любов, с която идват на този свят.

Моята приятелка е била да пазарува. В голям магазин. Сложила каквото сложила в количката, платила и тръгнала с нея към колата си да разтовари покупките. Залисана в телефонен разговор не забелязала нещо по пътя си. Но само след миг еднa ръка я докоснала по рамото да я прикани да се обърне. Моята приятелка се обърнала и видяла малка старица насреща ѝ. Затворила телефона и се усмихнала. Старицата държала буца сирене в ръката си, което подавала към нея:

- Това сирене е Ваше. Докато не гледахте го взех от количката Ви, но после видях, че е овче, а овчето е скъпо и се притесних, че много пари сте дала.

Не знам дали разбирате това, което прочетохте. Старицата свила сиренето от количката на моята приятелка, но после решила да го върне, защото е скъпо. Как ли боли гладното гърло, за да принуди една честна ръка да се протегне в кражба. И колко по-силна е съвестта от гърлото, че да не му угоди, когато цената е прекалено висока.

Някои от нас няма да разберат тази постъпка. Те не са израснали в онези времена, когато да си честен е било въпрос на чест.

Когато да откраднеш е било голям срам. Но ако си го представят, че е възможно, нека си представят един такъв човек, закърмен с честност, през какво минава в своето съзнание, в своята глава, за да се реши да вземе нещо чуждо. Не за скъпа кола или имение като много от нашите политици, а за парче сирене, което да засити глада ѝ. 

Не гладът е най-големия бич за тези хора. Пречупването на съвестта е истинското страдание, през което минават. Предаването на цялата вяра, която си градил цял живот и наследил от отците си, предаването ѝ в края на живота ти, когато си удържал цял живот да съхраниш чиста и непокътната.

Едва ли ще разберем днес ние омърсени и вече развалени от проядените времена, в които живеем, какво е да си бил честен цял живот и да ти се налага в залеза му да продадеш себе си за къшей хляб.

Но защо да ни пука? Все пак никой на никого не е длъжен, нали? Нали на това ни учи новото време? Че не си длъжен за сиренето на старите ни, които дебнат в ъглите на магазините, за да се нахранят.

*Христина Коемджиева е писателка. Заглавието е на редакцията