Тодор Батков: Въпросът с оставката на Борислав Михайлов трябва да бъде решен на конгрес

Събота – ден на японските бойни изкуства Божество ками потегля с колесница от НДК

Петър Воденски: Военната операция на Турция в Северна Сирия беше неизбежна

Баща преби съученичка на дъщеря си в столично училище Причина за агресята е, че момичетата не си вдигали телефоните

Ангелкова: Подготвяме лято 2020 с оглед пренасочване на капацитета на „Томас Кук“ към другите големи туроператори

Енджи Касабие ражда у нас

Как всяка жена може да стане красавица?

Протести и сблъсъци в Барселона след изпращането в затвора на лидери на каталунските сепаратисти

Слънчево време и днес Температури до 26 градуса следобед

СЕМ решава за предсрочното освобождаване на директора на БНР Светослав Костов

Тръмп призова Италия да увеличи разходите си за отбрана

Американски боксьор почина четири дни след тежък нокаут

Евролидерите обсъждат днес Брекзит и бюджета на ЕС

Как се храни Брад Пит

Диян Стаматов, директор на 119-o СОУ в София, пред „Труд“: Учителят трябва да е консултант и вдъхновител, а директорът – мениджър

Включеният в учебниците по история период от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. още дълго време ще се дискутира

Поредната учебна година подкара втора седмица от началото си. Разговаряме с известния педагог и дългогодишен директор на 119-о СОУ Диян Стаматов за предизвикателствата пред учители и ученици в сложния преподавателски процес. Както и за състоянието и перспективите пред българското образование.

– Г-н Стаматов, образованието е основата, върху която децата и младежите трябва да се подготвят за индивидуалното си развитие и за участие в националния живот и развитие. България не стои на едно място и е естествено и образователната система да се реформира и развива във връзка с нуждите на страната. Кои според Вас са плюсовете и минусите на честите промени в тази важна област? Не натоварва ли това допълнително учителите, пък и учениците?
– На пръв поглед промените в сферата на образованието изглеждат много и чести. Това е само на пръв поглед, защото ние в България имахме дълго време – от 1989 до 2016 г. – едно законодателство в средното образование, което беше, така да се каже, преходно законодателство. В него бяха заложени голяма част стериотипите на миналото. През 2016 г. всъщност се промениха много от основните философии на образованието. Това стана с нов закон за средното образование и цялата подзаконова уредба и със заложените промени във философията на самото преподаване. Тази промяна не се реализира толкова бързо, колкото на всички в страната ни се иска и очакваме. Тя трябва да бъде добре обмислена, са бъде добре прилагана в различните образователни инситуции, точната дума тук е пробирана, за да се вида как тя се напасва във всяка една от различните области на училищната ни система. Многообразието в страната е голямо, въпреки че България е малка държава, така че едно и също нещо, което се прави в едно голямо училище, не дава същия резултат в друго по-малко училище. Няма значение дали то е отдалечено от населеното масто или е в центъра на голям град. Две еднакви училища в страната няма.

– Бихте ли дали пример?
– Да, бих посочил Финландия, за която може да се каже, че е „златният“ образователен пример на Европа. Там революционни промени в образованието се правят на всеки три години. Истински, значими промени. Така е от 40-те години на миналия век и продължава и сега. В момента финландците са най-значимият образоватателен пример за цяла Европа със свободата на ученическото многообразие, с това че учителят е консултант, че директорът е значим образователен мениджър.

– Но честите промени в образователната система у нас не натоварват ли допълнително учителите и учениците? Не се ли прибързва с някои нововъведения, въпреки че образователната система трябва да се развива. Изчаква ли се да се види кое е хубавото и положителното от направените промени и над него да се надгражда?
– В известен смисъл често се усеща натовареност сред училищното съсловие. Защото всяка промяна не се възприема еднакво от всички учители и докато си дойде на очакваното място, минава през редица пренастройвания. По-големият проблем обаче е липсата на добър анализ, т.е. как дадени образователни политики са се реализирали, положителна или отрицателна е тяхната насоченост. Това не се анализара детайлно и задълбочено. Няма така структура и в образователното министерство, която да върши това, така че да има поглед за ясна тенденция за натрупването на положителните иновации, които се прилагат в образователните институции, както и за да се види дали даден минус се дължи на това, че нещо не е разбрано добре, или че реално не е подходящо за системата ни. У нас, когато нещо не работи, то се приема моментално като неуспех. В много европейски образователни системи неуспехът всъщност означава, че дадена дейност просто не върви, а не че прилагащите я институции са тотално неуспешни. По-скоро трябва да променяме политиката си на преподаване, така че да не приемаме неуспеха като катастрофа, а като потребност за позитивна промяна.

– Понеже заговорихме за политиките на преподаване, да насочим вниманието и към един голям проблем за значителна част от учениците – функционалната неграмотност. Преподаването, разбира се, не е виновно за това негативно явление, предизвикано от редица свързани със съвременния начин на живот фактори и нежеланието на голяма част от учениците да учат. Но какво все пак може да направи училището за решаването на проблема?
– Така е. Училището в случая не е единствената причина, но не трябва да се забравя, че основната роля на училището е да образова, да използва всички възможни инструменти, които са му предложени в момента, за да не се стига до фатални ситуации на функционална неграмотност. Сега е доста по-трудно в сравнение с преди 15 години. Тогава авторитетът на учителя и на дирктора бяха достатъчни, за да накарат ученика да учи. Днес авторитетът се гради много по-трудно. Ученикът не е силно респектиран от учителя и директора, както в миналото. Това до голяма степен е първата многозначима стъпка, която трябва да бъде направена, за да се разреши проблема с всякакъв вид неграмотност. Ученикът трябва да се вслушва в учителя, да следва съветите му, примерите и насоките, които му се дават, за да се получи резултат в крайна сметка. Това е нещо, което в предишната ни образователна политика е правено и е имало резултати. Другият много важен значим ресурс, който не е достатъчно използван в системата ни, е че класно-урочната система, която дълго време беше натрупвана, на много места продължава да е единствена за преподаване. Съвременният ученик губи интерес на всеки пет минути, т.е. на всеки пет минути трябва да му се предлага по нов метод (по-различен начин), за да е концентриран постоянно и вниманието му да е насочено към това, което се преподава. Включването му в самия урок трябва да бъде постоянна мисъл в главата на всеки учител, защото слушането много бързо демотивира ученика и мисленето му бързо преминава в друга посока.

– Нежеланието да се учи, видимо е характерно за цялото сегашно поколение. Освен подходите за преодоляването му, с какво още учениците могат да се мотивират за учене?
– При учениците в различни възрасти трябва да се търсят и различни начини за мотивиране в тази посока. В началния етап, където те са по-податливи на бързо мотивиране и там се получава най-лесно положителният резултат. Включването на малките ученици до четвърти клас в различните игрови подходи по предметите, които изучават, ги кара да учат много по-лесно. В прогимназиалния етап, от пети до седми клас, вече не работи назубрянето и възпроизвеждането на дадени знания. Учениците вече не разказват. Те не разказват, защото зрителните им възприятия са много силно развити още от ранна детска възраст. Но пък точно това може да се използва, за да се развиват различни умения. За учениците вече не е от значение наизустяването на стихотворение или назубрянето на точки от урока. Днес светът е много по-различен и това дали знаеш нещо наизуст, не те прави по-умен, по-практичен, по-богат. Точно в тази възраст от пети да седми клас придобиването на умения трябва да бъде силно застъпено. Трябва да се развиват уменията как да се извлече максимално информация за малкото време, в което те учат. Ето това е новото в силата на съвременния учител. Не използвам думата даскал, тъй като тази дума е облечена със съвсем друго съдържание. В днешно време призванието на учителите е да бъдат по-скоро вдъхновители на децата. Те трябва да ги вдъхновяват да учат, да използват предложените им в учебниците знания, а не да ги възпроизвеждат, защото тези знания много бързо се забравят. Вдъхновеният ученик има крила. С тях може да лети из знанието, но и да достига нови, неизвестни върхове. Това още по-силно е необходимо да бъде застъпено в гимназията. Там е най-голямото майсторство на учителя да увлича, да създава най-важното и трудно -човещината.

– В годините на прехода, когато бързо се приобщавахме към света, силно се засили интересът към чуждите езици и езиковите гимназии. Явно да се знаят английски, немски, руски и други езици е богатство. Но какъв е резултатът в практически план за реализацията на младежите след училище?
– Бих казал, че ученик, който завършва средното си образование с два чужди езика, е потенциално безработен. Езиците са средство за общуване. Те дават възможност на младежите да се разхождат из света. Но едновременно с това те трябва да имат и професия, специалност, която да използват в много голяма конкуренция с връстниците им в чужбина. Сега светът е едно отворено пространство. Завършилият гимназия у нас може да отиде във всяка една част на света, да говори спокойно на чужд език, но за се пласира добре на работния пазар там, той трябва да има и някакво уникално умение. Това обаче завършилите в езиковите гимназии не притежават. Езиците им отварят врати в чужбина, но не им създават поле за изява. Докато техните връстници в професионалните гимназии са много по-практично насочени и макар езиците им да не са съвършени, с притежаваните умения могат да изкарат повече средства.

– Разговорът за честата смяна на учебниците по различните предмети, както и практиката да се предлагат по няколко учебника за един предмет, през последните години е дежурна тема за разпалени дискусии с политически привкус. Какво е Вашето мнение? Обективна ли е оценката?
– Сигурно ще ви изненадам, но в днешно време учебниците дори се сменят много бавно. Информацията, която ни залива отвсякъде, е толкова много, че нещата понякога се променят дори за година. В България олекотяването на учебника, съдържателната му част, е много бавен процес. Запознат съм с много учебници от различни европейски страни, където, за да се достигне целта за олекотяване, което има максимална практичност, учебниците са минали през много редакции. Ние у нас за трети път от настъпването на промените извършваме промяна на учебниците, които и в момента са натоварени с много съдържателна част, а тя сама по себе си не представлява нищо значимо. Води се обаче борба между различни авторски колективи, кое от съдържанието да се отсее.

– Тази година най-актуален е спорът за учебниците по история, в които за първи път е включен периодът от Девети септември 1944 г. до Десети ноември 1989 г. Какво Ви е мнението за представената фактология и за оценките за времето на социализма?
– Този период от време още дълго време ще бъде в дискусия, защото се е случил скоро в исторически план. Затова и няма как всичко да е максимално избистрено и представено с конкретни факти. Освен това винаги някой ще бъде засегнат. Но въпреки многото спорове, които вървят през последните няколко месеца, този период трябва да бъде изучен от учениците. За днешните десетокласници той е точно толкова исторически, колкото и периодите на древния Египет и на древния Рим. Учениците не са живели тогава и затова в учебника не трябва да има нищо друго освен конкретни и ясни исторически факти, отразени без никаква интерпретация и аналитичност, така че да не се създаваат условия за конфронтация. Със сигурност, докато не отминат поне още 50 – 100 години полемика за това време в българката история винаги ще има. Но пак повтарям, че този период задължително трябва да влезе в учебниците. А това, че вкъщи и извън къщи учениците ще чуят различни интерпретации, това е нормално. То създава чара на различната гледна точка и провокацията на съвременните учебници.

– За да има резултат обучението и възпитанието на децата, учителите и родителите, а нека добавим и обществото, трябва да действат единно и в единение. Но не рядко някои родители, вместо да синхронизират действията си с педагозите, се намесват грубо в тяхната работа, дори с насилие. Защитени ли са преподавателите практически и законово от подобни действия?
– Доста голяма е в 119 СОУ нашата общност от ученици, учители и родители. В ръководеното от мен училище учат 1600 ученици, преподават 120 учители. Много са общите ни единни цели. Основната ни единна цел е да създадем една съвременна и сигурна среда за учениците. В това усилие винаги са участвали и са ни подкрепяли всички родители. Създадохме възможност учениците, когато дойдат в училище, да не излизат, докато не завърши учебният процес за деня. Тук е място, където учат децата, тук се хранят и самоподготвят и чак след това си тръгват. До синхрон стигнахме и по въпроса с учебниците, въпреки споровете какви трябва да бъдат те. Въведохме и електронен дневик за всички, което осигурява информираност на родителите ежедневно по няколко пъти. Ако родителите не го желаеха, ние нямаше как да го постигнем.

– В някои училища има насилие сред учениците. Как е при вас?
– В 119-о училище през последните няколко години върви така нареченото кибернасилие чрез Фейсбук, чрез обиди в социалните мрежи. Защото анонимността на социалните мрежи дава свобода на децата. По тази причина в три последователни години се опитахме да направим училище за родители на учениците от пети клас, когато обикновено се отключва интензивна социална комуникация по неправилен начин. Така насочваме вниманието на родителите към този проблем и неговите признаци. Защото мнозина родители дори не предполагат, че децата им имат подобен проблем. Те са предоставили на децата си най-добрите смартфони, но за използването на тази съвременна техника трябва да има съвременна култура и готовност, която именно се опитваме да създадем.

– Учителите получиха значително увеличение на заплатите. Грижите на държавата и обществото в случая заслужават адмирация. Как се отрази това на самочувствието на учителите? Има ли засилване на интереса към учителската професия и привличане на млади и способни хора в благородната преподавателска професия?
– Повишението на заплатите на учителите всъщност беше една закъсняла стъпка, която обаче вече трета година влияе положително на учителите, създаде им самочувствие и увереност. Те чувстват, че работата им е полезна и важна за обществото. Предстои ново увеличение, след което от 1 януари 2020 г. основната заплата ще бъде около 1200 лева, което е съвсем прилично. Това ще стимилира учителите, които трябва да полагат максимални усилия в борбата срещу функционалната неграмотност сред някои ученици.

Нашият гост
Диян Стаматов е роден през 1967 г. в Карнобат. Завършил е биология и педагогика на преподаването по биология в Софийския университет. Повече от 13 години е директор на столичното 119-о СОУ “Акад. Михаил Арнаудов”. Преди това е ръководил 8-о и 150-о училище в София. В професионалния си път е бил учител и заместник-директор. От 8 февруари 2016 г. до 2 февруари 2017 г. бе зам.-министър на образованието. Председател е на Съюза на работодателите в системата на народната просвета в България.

Интервюто е съвместна публикация на вестник “Труд” и Национална инициатива “Единение”.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.