Живият класик на българската литература академик Антон Дончев пред „Труд“: За разлика от християнството джендъризмът е против живота

Снимка: Цветан Томчев

Славата е сянка извън мене, която не усещам

Живият класик на българската литература академик Антон Дончев навърши 90 години. Той бе удостоен с почетен плакет от вицепрезидента г-жа Илиана Йотова в знак на признание за огромния му принос към развитието на българската култура и духовност. Кръглата годишнина бе отбелязана и с празничен концерт-спектакъл в Националния дворец на културата, също под патронажа на вицепрезидента. Утре вечер предстои честване, организирано от Съюза на българските писатели и „Фонд за изкуство и култура - Ангел Симеонов“ в столичния хотел „Анел“ от 18,30 ч.

Преди честванията големият български писател бе любезен да даде специално интервю за нашия вестник, втората част от което публикуваме днес.

- Академик Дончев, защо не си даваме сметка за непреходното културно наследство, с което сме допринесли за величието на Европа? Такова наследство е богомилството - виждаме го в романа Ви „Странният рицар на Свещената книга“.
- Всъщност българите са покръстени 800 години преди княз Борис официално да обяви приемането на християнството. Те са покръстени от първоапостолите Павел и Андрей. Тези християнски общини, които са съществували по нашите земи, са много близки до първоначалното християнство. Има ред исторически факти за прабългари по нашите земи още от началото на първото хилядолетие. 800 години по-късно богомилите възприемат тези автентични принципи - особено отношението към жената: за пръв път в християнството жената се изправя като равностойна на мъжа. След Никейския събор в 325 г. църквата елиминира арианството. А Мохамед изучава християнството от един монах арианец. Плодовете на арианството ги виждаме в исляма. Мохамед признава Христос като пророк. Съществували са няколко апокрифни евангелия, които Никейският събор скрива. В едно от тях има такава невероятна апология на жената, направена от Исус Христос! Една страница само, но толкова важна за първоосновите на християнството! След Никейския събор това признание е заменено с омаловажаване на огромната роля на жената в живота на семейството и обществото. В 10 век именно богомилите връщат жената като равностоен партньор на мъжа. Връщат двойката мъж и жена като основа на човечеството. През Ренесанса голямата победа на църквата е Мадоната, която държи Младенеца. А най-големият грях на съвременните джендъри е, че те не признават ролята на майката. Те нарушават естествения кръговрат на живота: едно дете може да се отгледа от двама мъже, но преди това трябва да се роди от жена.

- В този смисъл какво мислите за Истанбулската конвенция?
- Този документ не е добре написан. Витиеватият, административно-бутафорен текст на конвенцията се опитва да прикрие някои неща и така тя се превръща в куфар с двойно дъно: аз говоря едно, но ти знай, че се отнася за друго. Кое обаче е страшното? Това е наглостта в поведение на една група хора - гейовете, чието държане е непоносимо и нетърпимо. Има едно стихотворение на Уилям Уърдсуърт, което обичам да цитирам: 

От вяра във живота накрай 
освободени,
свободни от надежди, от 
горести и страх
в една молитва къса сме вси 
съединени,
благодарим на Бога, че ний сме 
земен прах,
животът, че не е тук безкраен, 
нито вечен,
умрелият, че няма отново да живей!
Че морната рекичка, по пътя си 
предвечен,
покой намира сетен, в море кога 
се влей.

Големият преводач и интелектуалец Цветан Стоянов ми обърна внимание на смисъла: Благодарим на Бога, че и най-малката рекичка най-накрая стига до океана.

Разликата между християнството и джендъризма е точно тук: джендъризмът всъщност е против живота, против естествените природни закони, които са родили живота на Земята. Участниците в гей парада всъщност казват Ave Caesar, morituri te salutant!, т. е. те празнуват, отивайки да умрат. Докато ние, нормалните хора, искаме да живеем и се надяваме, че и най-малката рекичка ще стигне океана. Това не го казва само християнството. Ние имаме общ път с Европа, но този, който се опита да защити официално Истанбулската конвенция, ще се натъкне на сериозна съпротива сред българите.

- Какво от историческото наследство младите би трябвало да пренесат до края на това столетие?
- Проблемът за пътя е номер 1. Аз ще кажа на младите хора: изучете пътя на нашите будители и вървете по него. Вие ще видите такова преклонение, такава защита на ценностите на човечеството, която е нещо невероятно - като проследите техния живот, ще усетите преклонението към земята, отдадеността на учението, вярата в любовта, стремежа към общ просперитет на нацията ни... Знаете ли колко са строителите на съвременна България в 19 век и началото на 20 век, колко са заслужилите дейци, възрожденците? Те са 10 000 души! Работили са с цялата си душа за родината! И сега какво става? Всеки дърпа чергата към себе си...

- Кои съвременници ви вдъхновяват?
- Когато написах романа „Време разделно“ и той излезе на десетки езици, не можех и да предполагам колко интересни, светли личности ще срещна по света: пътувал съм за премиерите на тези издания по цялото Земно кълбо - от Китай до Южна Америка. Точно тези срещи с различни по националност и професии хора ме вдъхновяват за нови сюжети.

- А защо подарихте ръкописа на „Време разделно“ на УниБИТ?
- Реших, че ръкописът ще се чувства като в свой дом точно в този университет. Той е застрахован и се съхранява с внимание от проф. Стоян Денчев и ректора проф. Ирена Петева. На определени дати се изважда и студентите имат възможност да го разгледат.

- Славата - еликсир или отрова? Как я усеща един толкова популярен писател като Вас?
- Нито едното, нито другото. Тя е извън мене, тя е сянка, която не усещам.

- Какво е нужно да се промени в културната политика на управляващите? 
- Ние не сме сами, нито в Европа, нито в света. Дори без да искаме, ние се включваме в едно надбягване, едно автомобилно състезание, където общностите, наречени народи, все още са самостоятелни участници. Като се погледне бюджетът за култура, който правителството отделя от БВП за култура, ще се ужасим: 0.4% в България. А в страните от ЕС този финансов инструмент за запазване на културното наследство, за стимулиране на творците се движи между 1и 2%. Става ясно, че след 10-15 години нас няма да ни има на пистата. А в края на века дали ще има българи, които да пишат на български език? Романът ми „Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“ (говоря за том 1) през 70-те години на XX век беше издаден в 285 хиляди екземпляра. В момента една книга у нас излиза в 1000 бройки. Включително и моите книги. Положението на писаното слово, на издаването и разпространението на книги, на вестници и списания е катастрофално.

- Има ли нещо положително като резултат от кризата КОВИД-19? 
- Пандемията показа значението на националната държава, тя прибра хората около огнищата им, укрепи положението на националната институция. Какво стана в ЕС? Всички се разбягаха и всеки отиде да си топли ръцете на собственото огнище. А пък ние се справяме добре. Защо? Не само заради мерките на правителството, такива има в цяла Европа. Но генът ни е издръжлив, а нашата земя е свещена - тя свети. Навремето хората са избирали земя за живеене чрез гаданията на екстрасенси или чрез животни. Пускали са свободно кравите, козите, конете и където те спрат - там са построявали селото си. Нашата родна земя е благодатна: притежава растения и бактерии, които виреят само тук. Генните инженери се опитваха да ги развъдят в Холандия, Франция и Южна Америка - не става, никъде другаде не порастват. Ето и друг пример: един странен германец ми показа карта от времето на Хитлер - на нея бяха обозначени лековити места, където да се възстановяват летците на Вермахта. На тази карта виждаме 10-15 енергийни места в България, особено в Родопите. Това не е легенда. Летците са идвали за две седмици за възстановяване и пак са се завръщали психически стабилни - готови отново да полетят. Това е голяма работа, невероятно богатство, което ние притежаваме от Бога! Академик Атанас Атанасов разработи темата за връзката между плодовете и живота ни: ако ядеш плодовете на родната земя, ще живееш по-дълго. Какво по-голямо доказателство за мъдрото решение Аспарух да избере тази земя! 

- Какво мислите за „китайското чудо“ на XXI век? След ислямската вълна дали ще сме свидетели на китайско цунами в Европа?
- Аз написах един сценарий за филм „Духът на Пътя на коприната“ - заглавието е заето от китайския президент. Ако аз не бях се занимавал с китайска история, щях да бъда друг автор. Китайската култура дойде при мене в руски превод. Руснаците имат невероятен Институт за източна култура: от него са излезли министри, представители в ООН, политици. Без познанията, които почерпих от древния китайски историк, писател и астролог Сима Циен, аз нямаше да съм Антон Дончев. Неговият основоположен труд „Шидзи“ (обща история на Китай) оказа огромно влияние върху мене. Да оставим настрана връзката между китайската и прабългарската държава! И все пак 150 години едно от китайските царства е било ръководено от прабългари. Някога тази земя е била конгломерат от царства. А сега единен Китай е нещо съвършено ново - съставен е от 56 националности, които говорят разновидности на китайския език. Културата им е съвсем различна от нашата, както и начинът им на мислене, отношението към човешките добродетели. Ние трябва да се научим, че другите могат да бъдат различни, но си остават наши братя. Например нашите цигани са ни много по-чужди, отколкото са ни чужди китайците.
 
- Но ние живеем столетия заедно с циганската общност?
- Циганите са представители на друга цивилизация. Ние трябва да признаем тяхното различие и да не се опитваме да ги вкарваме в калъпа на българина. Затова толкова години нищо не се получава, въпреки програмите за интеграция. Такива са и джендърите - те са различни хомо сапиенс. „Политическата коректност“ ще ни изиграе лоша шега.

- Какво би донесла една политическа промяна? Кое е за предпочитане - баланс или революция?
- Нека не забравяме, че всяка промяна би могла да бъде в две посоки - към по-добро или към по-лошо. Само нормален разговор, баланс на мненията, ще ни изведе от кризата без крайни икономически сътресения. Иска се чуваемост от двете страни: на нормален език, без омраза и изстъпления, а с богатството на българския език. Великият Валери Петров казваше: „На всяка английска дума аз виждам пет български думи“. Докога ще се говори по този грозен, кръчмарски начин?! Навремето дори в кръчмите не се е говорило така! Речите и телевизионните изявления на политиците са по-скоро словоблудство. Погледнете световните лидери, особено Тръмп. Езикът му е безпардонен, както и на нашите политици. Тези лидери влияят на публиката, главно на младите, които следват техния пример и възприемат същото поведение.

- Имаме ли нужда от нови партии?
- Проблемът за генезиса на партиите е много сериозен. У нас те не се създават по правилния модел. Партията трябва да е представителка на определена част или дял от обществото, хора с общи социални, идейни, философски виждания. Така някога са се обединявали с общи професионални интереси хората от дадена гилдия. Днешното съюзяване на принципа „да си напълниш кесията“ не е никаква партия. Най-точният праобраз на този порочен вид обединение е мафията. Работата е там, че в мафията влизат хора от всички слоеве на обществото, за да печелят за себе си. Това ли искаме? Не се спазва принципът всяка жаба да си знае гьола.

Нашият гост

Антон Николов Дончев е съвременен български писател, роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. От 2003 г. е академик на БАН.

Завършва гимназия в Търново през 1948 г. и право в Софийския университет през 1953 г. Отказва се от престижния пост на великотърновски съдия и се заема с писане.

Негова запазена марка са историческите епоси. В тях на фона на историческите процеси и тенденции разкрива силата на българския национален дух. Дончев е писател мъдрец и хуманист, който цени силата на детайлите, долавя вълненията на своя народ, обича красивото и се прекланя пред духовното.

Стилът на работа на Антон Дончев е особен: само за 41 дни написва “Време разделно”, но работи 4 години над “Трите живота на Кракра” в Бачковския манастир, където живее като монах, и 23 години посвещава на “Сказанието за Аспарух”.

“Всички книги, които съм написал, са изпети”, казва човекът, който търси светлина за хората и за когото историческите извори са най-достоверният път за преоткриване на далечното минало.

 

Хърватинът Иво Андрич беше за нас първооткривател на тия балкански теми. Сега към него се присъедини и българинът Антон Дончев.

Австрия, „Ди Цукунфт“

 

Страница след страница на действие със странен величествен ритъм - едно богатство, което може да се сравни с това на Толкин или с музиката на Сибелиус.

САЩ, „Ню Йорк Таймс“

 

Това произведение за съдбата на един народ е валидно за целите Балкани, наравно с „Капитан Михалис“ на Никос Казандзакис.

Франция, „Матрикюл дез Анжес“

 

Голям, правещ дълбоко впечатление роман... за раждането на един мит за героична съпротива от мащаба на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса.

Англия, „Обзървър ривю“

 

Този роман се превръща в „Песента на Ролан“ за българското мъченичество.

Франция, „Фигаро“

 

„Веруюто и школите“ на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата.

САЩ, „Бестселърз ривю“

 

Дончев владее две класически добродетели... Той знае своя Лесинг.

Германия, „Франкфуртер нойе пресе“

 

Авторът, който познава Пирандело, както и древногръцките писатели, разказва в тона на молебствието и трагическите хорове... Напомня испанския театър от епохата на Златния век.

Франция, „Льо магазин литерер“

Редом е до Иво Андрич

Световни медии отдават почит на гения на перото

Антон Дончев е носител на най-високи български отличия: Орден „Стара планина“, първа степен, орден „Св. св. Кирил и Методий - Огърлие, Държавна награда „Паисий Хилендарски“, Голямата награда за литература на СУ, Националната литературна награда „Й. Йовков“. Световните медии също отдават почит на гения, изпод чието перо излиза „Време разделно“.

Коментари

Задължително поле