На 24 май 2019 да почерпят

Жълт код за дъжд и гръмотевици в 16 области утре

„Труд“ сезира прокуратурата за проекти на „зелените“

Заместник-кметът Христина Шопова: Нека не се делим! Благоевград се гордее с художниците си

Зеленски заяви, че няма да преговаря с Русия

Саудитска Арабия свали зареден с експлозиви дрон

Великобритания и Холандия откриха евроизборите

И вселенският патриарх Вартоломей предупреди за фалшивите новини

Локомотив на пътнически влак се е запалил край Роман

Последният робовладелски кораб открит в САЩ

Късметлия от Стара Загора спечели джакпота в „6 от 42“

Без камери в изборните помещения в деня на вота

Спасяват уникална църква с пари от ЕС

Зелената икономика донесе Нобел на Уилям Нордхаус Той е един от привържениците на идеята за облагане с данък на вредните емисии

Все по-голям брой учени се съмняват в моделите му

След статията за приноса на Пол Ромър продължавам темата за Нобеловите лауреати за 2018 г. с идеите на Уилям Нордхаус. Той обяснява как икономическият растеж си взаимодейства с околната среда. Неговият подход е иновативен, но в рамките на преобладаващото течение в областта на икономическата наука и по-конкретно за растежа и дългосрочните перспективи пред икономиката. Той също е считан за сериозен фаворит за наградата и затова изборът му не е изненадващ. По-неочаквано е, че я печели съвместно с Ромър, въпреки че не работят в една и съща област. Между идеите им обаче са налице някои сходства, които позволяват логически това обединяване.

Нордхаус е известен с работата си върху моделите относно измененията в климата и връзката му с множество понятия като “Зелено счетоводство”. Неговият интерес към тази тема датира от началото на 70-те години на XX век, когато повдига въпроса за устойчивостта на икономическия растеж. Екологичното счетоводство се опитва да очертае как влошаването на околната среда може да се съпостави с икономическия растеж. Пораженията върху околната среда са трудни за измерване. Освен това брутният вътрешен продукт се измерва като поток за определен период от време, докато състоянието на околната среда се разглежда по-често към определен момент.

Той изследва потенциалните ефекти от измененията на климата и разходите и ползите от разнообразните мерки за смекчаване на тези изменения. Те се състоят в мерки за ограничаване емисиите на парникови газове и особено на въглеродния диоксид (CO2), който обаче не е най-силният причинител на тези ефекти. Голям брой икономисти считат, че емисиите, причинени от човешката дейност, водят до такива изменения, но не е постигнато съгласие относно точните ефекти от този процес и каква би трябвало да бъде реакцията спрямо тях.

За тази цел се използват Интегрирани модели за оценка (ИМО), които обединяват различни природни и обществени процеси, за да достигнат до изводи относно потенциалното взаимодействие между моделираните явления. Икономистите, които се занимават с климатичните промени, твърдят, че благодарение на тези модели те са способни да извършват точен анализ на мерките. По този начин те допринасят за формулирането на ефективни или дори оптимални реакции спрямо свръхемисиите на парникови газове в атмосферата.

Не по-маловажен е приносът на Нордхаус към теорията за политическия бизнес-цикъл, която казва, че политиците съвсем умишлено се опитват да манипулират икономиката чрез паричната и фискалната политика, за да увеличат шансовете си за преизбиране.

Той е съавтор на статии, които твърдят, че човечеството не се намира на ръба на икономическа катастрофа и в това отношение работата му е близка до тази на другия тазгодишен Нобелов лауреат, Пол Ромър. От друга страна той изчислява, че през периода след Втората световна война едва 2,2% от печалбата от иновациите остава при техните създатели. Това означава, че обществото плаща скромните 2,2 долара за всеки 100 долара допълнително благосъстояние, което се генерира от иновациите.

Нордхаус твърди, че брутният вътрешен продукт подценява действителния икономически растеж и показва, че относителната цена на осветлението от различни източници за хората се е понижила по-бързо, отколкото показват данните за БВП. За тази цел той предлага използването на сателитни изображения на земната повърхност като средство за измерване. Освен това повишаването на цените всъщност е по-бавно и поради това реалният растеж на БВП е по-висок.

Нордхаус и практиката

Предложението глобалното затопляне да бъде ограничено до 2°C  води до въвеждането на строги регулации и затварянето на стотици топлоцентрали на въглища.
Предложението глобалното затопляне да бъде ограничено до 2°C води до въвеждането на строги регулации и затварянето на стотици топлоцентрали на въглища.

Работата на Нордхаус почти изцяло намира практическо приложение, вместо да остане само теоретична. Едва ли голям брой икономисти са запознати подробно с неговите модели, които са силно математизирани, но много от тях знаят какви са резултатите от тях. Обща критика към тях е, че те са силно чувствителни към избора на лихвен процент, който се използва за намиране на настоящата стойност на бъдещи парични потоци. Тя обаче е валидна за всички модели от този тип.

Именно резултатите от тези модели дават аргументи на Нордхаус да предложи идеята глобалното затопляне да бъде ограничено до 2°C спрямо прединдустриалните нива, което е в основата на Парижкото споразумение за климата.

Благодарение и на неговата работа в Съединените щати са приети множество строги регулации за защита на околната среда. Те стават причина за затварянето на стотици топлоцентрали на въглища и се считат за определящи политиката по време на мандатите на Барак Обама. Също така Агенцията за защита на околната среда на САЩ все още използва вариант на неговия подход към оценката на разходите за околната среда в резултат от измененията в климата. В последващите си анализи той се занимава и с ефектите върху селското стопанство в глобален аспект. През последните години вниманието на Нордхаус се насочва повече към рисковете, произтичащи от измененията на климата.

Освен това Нордхаус е един от привържениците на идеята за облагането на емисиите въглероден диоксид. Логиката е следната. Увеличаването на въглеродния диоксид в атмосферата поради изгаряне на изкопаеми горива и на останалите парникови газове може да има значителни ефекти за хората, екосистемите и дивата природа. Измененията на климата в резултат от човешката дейност всъщност представляват отрицателен външен ефект – тоест възникват разходи за околната среда, които не са включени в цената на произведените продукти. Обикновено се приема, че този проблем може да се реши чрез налагането на данък. По този начин цените на замърсяващите продукти ще се увеличат, а произведените количества ще се намалят, като причинителите пряко ще поемат разходите вместо те да се разпределят върху обществото като цяло. Този принцип е известен като “замърсителят плаща”. Подобни данъци се прилагат в много държави, но най-големите емитенти на парникови газове като Съединените щати и Русия нито използват, нито планират да въведат такива.

Основните въпроси са каква е оптималната цена на емисията на тон CO2 за постигане на устойчив икономически растеж, кои фактори влияят и се повлияват от конкретни предложени мерки, как си взаимодействат тези фактори и как коректно да се измерят ползите и разходите от тях. Друг проблем е кой точно ще поеме разходите и за кого ще са ползите, тъй като в много случаи тези групи се различават и всъщност с такива мерки се получава преразпределение на доходи и богатство. Не винаги е очевидно коя група трябва да бъде целева, в чия полза е максимизирането – на цялото човечество, на жителите на определена област и т.н.

Критика към идеите му

Все по-голям брой икономисти обаче се съмняват в полезността и коректността на тези интегрирани модели. Те твърдят, че рамката, в която се поставя проблемът, е невалидна поради голямата несигурност заради недостоверните и неоправдани допускания в тях. Така резултатите от тези модели са меко казано съмнителни. Привържениците на тези модели от своя страна или не са съгласни, или дори пренебрегват тези критики. Това води до сериозни противоречия относно несигурността на резултатите, за които все още не са намерени решения.

Проблемите относно теорията за влиянието на човешката дейност върху измененията в климата са многобройни. Въглеродният диоксид в атмосферата се повишава, но причините за това са разнообразни. От друга страна CO2 съвсем не е единственият фактор за глобалното затопляне, а по-скоро е резултат от него. Температурните промени представляват естествен и цикличен процес в резултат от слънчевото греене и други въздействия. CO2 освен това далеч не е най-силно въздействащият върху измененията в климата газ, тъй като 75% от парниковия ефект се причиняват от водните пари. При сегашната концентрация в атмосферата увеличаването на водните пари с 3% би имало същия ефект като удвояването на количеството на CO2.

Множество модели, повлияни от идеите на Нордхаус, приемат, че CO2 е основният фактор за изменението на климата, докато влиянието на слънцето е незначително. След това резултатите от тях се използват, за да се потвърди това допускане. Това обаче е логически неправилно. Всъщност слънцето е основният източник на температурните промени на земната повърхност. Получената радиация се променя непрекъснато и циклично и това влияе както върху температурата в океаните, така и върху излъчваните от тях газове, включително и CO2.

Въглеродният диоксид всъщност не трябва да се разглежда само като замърсител. Той е необходим при отглеждането на растенията, а увеличаването на приема му води до по-силния им растеж. Така обогатяването на реколтите с CO2 би увеличило добивите от растениевъдство по света с над 10 трилиона долара до 2050 г.

Моделите на Уилям Нордхаус са важни от гледна точка на необходимостта от пресмятане на последствията от човешката дейност върху околната среда и дългосрочния потенциал за растеж. Предвидените към момента мерки от правителствени и междудържавни институции за противодействие на климатичните промени обаче изискват ресурси на стойност трилиони долари, докато ползите от реализирането им са недоказани. Включването на въглеродния диоксид в списък с токсични или вредни субстанции и налагането на данък върху емисиите е средство за упражняване на политически контрол върху някои отрасли и за насърчаване на дейности, които иначе не биха били печеливши. Ефектите от това не се ограничават само върху енергетиката, но засягат все по-голяма част от световната икономика. Това е още едно доказателство за значимостта на работата на Нордхаус.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.