На 1 юли се навършват 26 години от въвеждането на фиксирания курс

Колкото по-бързо се обезценяват парите, толкова по-далеч са те от изпълнението на една от функциите си

На 1 юли се навършват 26 години от въвеждането на валутния борд в България. Това е поводът за припомняне на същността и резултатите за икономиката и населението.

Какво представлява валутният борд?

Една от най-важните характеристики на валутния борд е твърдото фиксиране на валутния курс на местната валута към избрана стабилна (нискоинфлационна) валута. Освен това институцията, изпълняваща ролята на валутен борд, се ангажира да обменя емитираните от нея парични единици срещу резервната валута по фиксирания курс. За да може тя да спазва този ангажимент, е необходимо да се осигури минимум 100% покритие на паричните пасиви на посочената институция с валутни резерви. Обикновено се счита, че покритието е достатъчно, когато е между 105% и 110% от избраните пасиви. Изискването за свръхпокритие е от гледна точка на предпазване от неблагоприятна ситуация, когато пазарната стойност на активите е възможно да се понижи, но въпреки това те трябва да са поне 100% спрямо пасивите по фиксирания курс.

Чрез валутния борд на практика се внася паричната политика на централната банка, емитираща резервната валута. Когато тя е по-експанзивна, тогава икономическата активност временно се повишава, но заедно с това се ускорява темпът на инфлация. Тя обаче се пренася и в икономиката с фиксиран курс и обикновено там темпът е дори по-висок. Тоест наличието на валутен борд не означава премахване на риска от инфлация.

Идеята на валутния борд е да ограничи възможностите местните политици да въздействат върху размера на паричната маса в икономиката. Това обаче не означава, че по този начин държавата се лишава от суверенитет. Напротив, така местната валута изпълнява по-добре типичните функции за парите като цяло и по този начин тя става по-предпочитана от населението.

За да бъде дефиниран като пари един актив, той трябва да бъде едновременно средство за разплащане, разчетно средство (за измерване на стойността) и средство за натрупване. Парите са най-ликвидният актив и би следвало да могат да се разменят срещу всички останали стоки и услуги и да служат за покриване на задължения. За да изпълняват добре тази функция обаче, те трябва да са достатъчно стабилни – тоест покупателната им способност да не се изменя съществено с течение на времето.

Именно това е смисълът на парите като мярка за стойността – да позволят сравнението между различни продукти на базата на паричната им цена или сравнението на един и съши продукт в различен момент от времето. Така, както всички останали мерни единици са важни, защото се запазват постоянни, по същия начин би следвало да изпълняват ролята си и парите. Така, както един метър представлява една и съща дължина, а един час отмерва един и същ интервал от време, трябва да се случва и с парите. Колкото по-променлива е стойността на парите (колкото по-бързо се обезценяват те), толкова по-далеч са те от изпълнението на функцията си за измерване и сравнение на стойността.

Нарастването на равнището на цените е резултат от превишаването на паричното предлагане (общия размер на средствата за разплащане) над търсенето на пари. В резултат от наличието на прекомерни парични баланси потреблението се повишава и цените нарастват. Паричното предлагане до голяма степен зависи от паричния режим и от конкретните действия на централната банка относно лихвените проценти и програмите за изкупуване на активи. Разбира се, много важен е и трансмисионният механизъм – по какъв начин паричната политика се отразява върху кредитната политика на търговските банки и как реагират домакинствата и бизнесът при търсенето на кредит и държането на налични пари и средства по разплащателни сметки.

Ето защо режимите, които осигуряват малка загуба на покупателна способност на парите, трябва да бъдат прилагани. Централните банки, които имат доверие и способности да управляват инфлационните очаквания, могат да използват режима на поставяне на конкретна числена цел за инфлацията (таргетиране на инфлацията). Той е препоръчителен за по-големи и по-затворени икономики.

За по-малките и по-отворени икономики са по-подходящи режимите, които фиксират валутния курс и разчитат, че по този начин ще се постигне по-нисък темп на инфлация. Стриктният ангажимент за поддържане на фиксиран валутен курс ограничава силно възможността за използване на останалите инструменти на паричната политика (чрез промяна в паричната база, на лихвени проценти и т.н.), защото иначе би възникнала повече от една цел за изпълнение и в крайна сметка различните цели в някакъв момент биха станали противоречиви една на друга и тогава една от тях би станала първостепенна.

Валутният борд налага строги бюджетни ограничения за публичния и за банковия сектор, а поради това и за цялата икономика. Причината за това е забраната за централната банка да отпуска кредити за правителството или бюджетни организации, както и забраната за кредитиране на търговските банки. По този начин правителството и общините трябва да поддържат по-ниски бюджетни дефицити, защото финансирането им може да се извършва само от пазарни участници, но не и от централната банка. Банките от своя страна могат да разчитат на привличането на депозити и на междубанковия пазар.

За българския вариант на валутен борд е характерно, че той е от т.нар. второ поколение. Той съчетава характеристики на валутен борд и на конвенционална централна банка. Така курсът към еврото е фиксиран и е осигурено 100% покритие на паричните пасиви с резервна валута, а освен това Българската народна банка няма право да кредитира правителството и бюджетните организации, както и търговските банки.

От друга страна обаче БНБ може да определя размера на минималните задължителни резерви, което е същински инструмент на паричната политика. Освен това БНБ определя лихвения процент по свръхрезервите, които кредитните институции държат при нея. Чрез този инструмент тя може да въздейства частично върху динамиката на лихвения процент на междубанковия пазар, макар че като цяло той се определя на базата политиката на Европейската централна банка.
Освен това покритието с валутни резерви се отнася и до частта от фискалния резерв, която е при БНБ. По този начин фискалната политика също може да влияе върху ликвидността на междубанковия пазар в страната и върху лихвените равнища.

БНБ може да определя размера на минималните задължителни резерви, което е инструмент на паричната политика. БНБ определя и лихвения процент по свръхрезервите на кредитните институции при нея.

Критика към валутния борд е, че финансирането на бюджетните дефицити чрез емисии на държавен дълг на международните капиталови пазари въздейства директно и повишава паричното предлагане в страната. Всъщност обаче през периода на функциониране на валутния борд подобни практики са налице едва през последните години след избухването на пандемията от COVID-19. 

За борда е характерен автоматичният механизъм на уравновесяване. Когато е налице бързо нарастване на ликвидността и местните лихвени проценти се понижават, това води до изтичане на краткосрочни капитали към чужбина. По този начин валутните резерви и паричното предлагане се понижават и равновесието се възстановява.

Резултати

Резултатът от въвеждането на валутен борд е, че на практика се създава нова валута. Инфлационните очаквания са ниски и е налице предвидимост за валутния курс. Нещо повече – през 1999 г. новата валута става факт чрез деноминацията, когато 1 нов лев се равнява на 1000 стари. Периодът на много рязко обезценяване на лева вече е отминал, но полученият суров урок е много важен и българският народ вече държи левът да бъде стабилен.

Ефектите за българската икономика са недвусмислени. Средногодишният темп на инфлация през периода юни 1990 – юни 1997 г. е 188,7%, което означава, че средно през този 7-годишен период равнището на цените всяка година почти се е утроявало! През периода юни 1997 – май 2023 г. средногодишната инфлация е 5%. Това означава, че след въвеждането на валутния борд средното равнище на цените се покачвало за почти 2 години със скоростта си на изменение за 1 месец преди това (средномесечната инфлация в първия период е 9,2%). Рязко понижаване се наблюдава и при лихвените проценти по кредитите.

Освен това липсата на промени във валутния курс на лева спрямо германската марка и след това спрямо еврото е предпоставка за повишаване на интеграцията на българската икономика с еврозоната. По този начин валутният риск е минимален и това спестява разходи за предпазване. Освен това за чуждестранния бизнес е лесно да пресметне какви са разходите му за труд и суровини, изразени в евро, а печалбите от местния пазар лесно се конвертират в евро. Тези фактори от своя страна са предимство при извършването на инвестиции.

След 1997 г. доверието в българския лев постепенно се увеличава. То се изразява в нарастващия относителен дял на депозитите и кредитите, деноминирани в левове и намаляващия дял на тези в евро и други валути. Освен това лихвените проценти по тях също показват явните предпочитания на населението към използването на левове.

Паралелното обращение на левове и евро

Предвид отлагането на членството на България в еврозоната настоящото правителство обмисля идеята за паралелно въвеждане на еврото. Това означава, че българският лев се запазва, но заедно с него за разплащания в страната би могло да се използва и еврото. Тази идея има своите позитиви от гледна точка на възможността българските граждани да свикнат да използват еврото, да се научат да разпознават евентуалните фалшиви банкноти и т.н.

Всъщност идеята не е нова, тя възниква още при създаването на еврото като валута. Тогава перспективата България да приеме еврото според официалната процедура е твърде далечна и се търсят алтернативи. Още тогава европейските институции твърдо се противопоставят на тази идея, като категорично заявяват, че тя противоречи на правилата. Проблемът се задълбочава от членството в Европейския съюз, като с подписването на договорите българската държава се ангажира да спазва тези изисквания и да следва установената процедура.

Така че единственият начин еврото да се използва като законно платежно средства в страната, е когато бъдат изпълнени критериите за членство и България официално бъде приета като пълноправен член на Икономическия и паричен съюз.