През 1205 г. на 14 април българският цар побеждава Балдуин Фландърски

Българите смъкват рицарите от конете им с ласа и куки и ги колят с брадви, къси мечове и саби

На 14 април се навършва годишнина - 813 години от знаменитата битка при Адрионопол (Одрин) през 1205 г., където българският цар Калоян и българската войска разгромяват за първи път в европейската история западна кръстоносна армия. Как става това, при какви обстоятелства и защо около битката и съдбата на цар Калоян витаят толкова много загадки. Да направим малко политически разкопки не само в земята (археологически), но и да видим какво ни говорят архивите.

Калоян едва ли е смятал, че ще стане цар. Двамата му братя били мъже в разцвета на силите си. Но единият бил убит през 1196 година при някаква дворцова свада заради жена. А другият - неизвестно защо - една година по-късно. Малкият Йоаница – така го наричали, станал най-неочаквано дори и за себе си, български цар. Иваница бил известно време заложник в Константинопол след една много успешна битка - на Асен и Петър, и изглежда не си е губил времето да се занимава с пиене и с жени, а е учил. Затова показва в следващите години изключителни познания по историята на страната си, на Европа, на Византия, на папството си и т.н. Както личи по скелета му, младият българин Йоаница (Иваница), е висок 196 сантиметра в епоха, в която мъжете при ръст 165 см се смятали за високи. И като го видели, те масово припадали по тротоарите на Констатинопол при среща с бъдещия български владетел. Дали му прякора Калоян, което означава хубавия, красивия Йоан.

Прякорът се превърнал в име както за Калоян, така и за следващи мъже от династията. Калоян наследява една страна с много вътрешни и външни противници. Унгарците били заели северните български области – Трансилвания, Белградската и Браническата област. Сърбите напирали в южните български земи, а византийците си оставали главният враг. И никой не го признавал за легитимен цар. Затова той се решил да направи нещо нечувано в българската история. Обърнал се към амбициозния папа Инокентий III и му предложил да подчини българската църква и българските християни на папството в административно отношение, но той да признае короната му.

След дълги и продължителни преговори, продължили повече от 4 години, Калоян успял да получи корона, жезъл и царско бойно знаме, но когато поискал българският архиепископ да бъде обявен за патриарх, не се получило. Въпреки всичко папата измислил несъществуваща длъжност „примас”, което значи първи между равните. И Калоян уредил първо международното положение на държавата си, а после веднага започнал бойни действия срещу унгарския крал, разгромил го и си върнал Белград, Браничево и Трансилвания. Унгарският крал Имре (Имерих) плакал, викал,крещял писал писма до папата и казал: „Виж както прави този нов човек...” Папата му отговорил в смисъл: „Доколкото знам, и Калоян ми писа писмо, че в техните архиви тези земи са били български. В нашите архиви също си личи, че тези земи са били български. И затова, чадо мое, смири се сега”. И следва нещо от рода на нашата максима – „Бития бит, е... – е...”. И унгарският крал се смирил.

След това Калоян за всеки случай ликвидирал Сърбия – тя тогава е била малка държава, в особена трудност, защото често правела въртели на български владетели, съюзявайки се ту с византийците, ту с унгарците. И се обърнал към византийците. Но изведнъж установил нещо много неочаквано – че византийците вече ги няма. Четвъртият кръстоносен поход – най-големият и най-силният, в който участва цветът на западноевропейското рицарство, вместо в Ерусалим, се изсипва в Константинопол. Превзел го и ликвидирал Източната Римска империя, като обявил начало на някаква нова Латинска империя. Калоян се почесал по главата и се опитал да установи контакт с тях. На границата - уж че е бил на лов, той се е срещнал с най-интелигентния рицар, изпратен от император Балдуин – Пиер дьо Брашо. Седнали да ядат и да пият, след като утрепали някой и друг заек или дива свиня. Калоян попитал какво търсят в тази част на света, а той му казал, че е дошъл да си вземат земите. Защото всички те били потомци на Еней – последният троянски герой. Калоян премълчал тази очевидна нелепост. Какво да се прави? Казал му, че на него не му се воюва и нещо от рода на една древна максима, което показва, че наистина е бил начетен: „И най-лошият мир е по-добър от най-хубавата война”. Пиер дьо Брашо казал, че ще предаде неговата заръка. За съжаление, на съвет на рицарите било решено, че България е част от византийската империя, която неправомерно се е освободила, и е получила държавност, за това трябва да си почине. В най-добрия случай ако не може да предаде земите си мирно и тихо, и ако латинците не могат да ги завладеят със сила, българският цар да се обяви за васал на император Балдуин.

Известно е, че Калоян е бил много избухлив човек и е държал на своето реноме и чест. Как така срещу един 195-сантиметров мъж ще се изправи 165-сантиметрово човече, какъвто е бил Балдуин – това е все едно да му тикнеш не една, а две люти чушки в задника. Естествено, Калоян побеснял, и започнал да мисли какво да прави. Латинците бавно усвоявали земите си. Някои византийски градове отказали да се подчинят – един от тях бил Одрин. И затова с цялата си войска те тръгнали към този голям и укрепен град, за да го превземат и да не стане той център на византийската съпротива. Разузнаването на Калоян донесло това и в началото на април 1205 година той също бил с цялата си армия край границите, които съвпадат със сегашната. Той се установил в красив и доста добре запазен замък при село Маточина и оттам наблюдавал какво става в Одрин. От върха при Маточина Одрин се виждал като на длан. Рицарите са били в Адрианопол, но не могли да го превземат с първия щурм. Най-много ги притеснявало, че на кулите и на Одринската крепост византийците развели български знамена. Истината е, че цар Калоян успява да сключи договор с византийските боляри за съвместна борба с латинците. На другия ден огромни маси кумани, съюзници и леки конници атакували рицарския лагер. Стрела паднала в супата на един от избухливите не по-малко от Калоян рицари. Той извел своя отряд и го повел в преследване на куманите.

Император Балдуин много се ядосал и след края ги предупредил повече да не правят така, защото е опасно – могат да бъдат бити един по един от Калоян. Но на другия ден рицарите отново тръгнали да преследват куманите. Мощта на рицарската армия винаги се е изразявала в това , че действа като желязна стена и помита всичко пред себе си. В момента, в който тя спре, рицарите й, които не са особено силни, поради ниския си тогава ръст, не биха могли да се бият дори и с леки конници. Калоян намерил най-лесното решение – изкопал едно ровче, покрил го с клони и отгоре с пръст, и зачакал атаката на цялата рицарска армия. Като мощна стена кръстоносците се придвижили към центъра на българската армия, водени от император Балдуин, и изведнъж пропаднали в малкото, даже не особено дълбоко ровче. Целта му била не да ги убие, а да ги спре. И ги спрял. Българите налетели върху тях от всички страни, пишат оцелелите автори рицар Роберт дьо Клари и маршалът на Шампан Жофроа дьо Вилардуен. Те ги смъкват от конете им с ласа и куки и ги колят с брадви, къси мечове и саби. Щадят обаче предалите сe, за да могат да ги разменят срещу откуп. Пленили и император Балдуин.

И тук е голямата загадка – защо императорът е бил убит, както съобщават някои рицари. Уж завъртял любовен роман с жената на Калоян и той много ядосан заповядал да го насекат на парчета. Това е доста съмнително. Първо, Калоян едва ли е обичал толкова жена си (оженил се за Анна-Анисия - мръсна некъпана куманска принцеса) – това бил политически брак, за да може да осигури куманската армия на страната на българите. И го направил. И затова Калоян едва ли чак толкова се е притеснил. Освен това съпругата на Калоян едва ли е имала възможност да контактува с император Балдуин. Най-вероятно той е бил тежко ранен и раните му са се подлютили, станала е гангрена, нямало е антибиотици, и той е предал Богу дух. Както е написал Калоян в писмо до папата, който се е заинтересувал какво става с него. Така победата на Калоян ликвидира веднъж завинаги опасността от установяване на нов голям силен враг.

Латинската империя просъществувала още 50-60 години, но била бледа сянка на замисленото в началото. И цар Иван Асен II с право писал на колоната на църквата „Св. 40 мъченици”: „И те живееха благодарение на милостта на ръката ми като васали на България”.