Поговорката „Учи да сполучиш“ вече няма почва у нас
Учебната година ще приключи при компютрите у дома, а учениците ще се върнат в училище само за държавните зрелостни изпити и матурите след 7 клас - това решение на образователното министерство продължава да важи и след като извънредното положение, в което се намирахме, бе преименувано на късен брифинг в „извънредна противоепидемична криза“. А българските учители продължават да бъдат изчезващ вид, който се нуждае от защита. За това разговаряхме загрижено с председателя на синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ д-р Юлиян Петров.
- Д-р Петров, от брифингите, с които в здравната криза заменихме репортажите от мястото на събитието, оставаме с впечатлението, че системата на образованието под угрозата на коронавируса работи много добре - толкова добре, онлайн и отлично, че чак да ни се прииска в интерес на учителите и учениците пандемията да не си отива. Така ли е наистина?
- Истината е, че в извънредната ситуация българските учители получиха една добра обществена оценка, от която имаха нужда. Получиха я заслужено - за това, че бързо се пренастроиха да преподават в една съвършено различна среда, която по-рано дори не сме си представяли. И министърът на образованието, и други обществено значими личности и граждани ги похвалиха за онлайн обучението, с което те замениха реалния учебен процес. Друг е въпросът за ползите и за щетите от тази замяна.
- Да видим първо какви са ползите?
- Оказа се, че много ученици от горните класове чувстват като своя дигиталната среда, по-активни са онлайн, проявяват по-голям интерес към учебния материал. Друг плюс на онлайн обучението е родителското партниране - родителите влязоха във виртуалните класни стаи, в кухнята на образователния процес, проявиха съпричастност - получи се едно сближаване между тях, учителите и децата. Ускори се онлайн комуникацията в системата като цяло. Някои училища имаха и по-рано платформи на Гугъл и Майкрософт, отговорници по софтуерните процеси и т. н. Но други бяха по-назад в организацията на дигиталното обучение - тях извънредната ситуация ги накара да се забързат. Скоро и у нас - както в Хърватия, Дания, Полша, Казахстан - ще има безплатни библиотеки с методически уроци. Ще се плаща на учителите да изготвят дигитални продукти, които ще бъдат безплатни за останалите в системата.
- Дистанционното обучение има предимства, това е ясно. А какви са недостатъците му в сравнение с живото учене и преподаване?
- В образованието има три компонента: обучение, социализация и възпитание. Досега говорихме за първия. Другите два трудно биха се формирали дистанционно, в дигитална среда. Те се случват в общности, на обществени места. Още от детската градина човек се учи да спазва правила, да зачита мнението на другия, да бъде толерантен. По-нататък човешките ценности се градят в училище, с помощ от семейната среда. Съвременната класна стая не би трябвало да си я представяме като космически кораб - освен за електрониката в нея има място за човешките отношения, за 10-те Божи заповеди, ако щете, които формират добродетели у детето.
- Преди да ни нападне коронавирусът, се притеснявахме от намаляващия брой на българските ученици, от застаряването на учителите. Вече нямаме ли основание за тия притеснения? Или имаме, но те са нищо в сравнение със страха от моргите и черните чували?
- Нищо фактически не се е променило през изминалите два месеца в това отношение. Освен, че се появи една повишена предпазливост след съобщението, че възрастните хора са сред най-застрашените от пандемията. Много е висока средната възраст на българските учители - 55, 56, 57 - близо 10 години над европейската. От 4 години имаме дефинирана политика за привличане и задържане на младите хора в професията. Но тя на този етап не е свършила кой знае каква работа.“
- Нали учителските заплати ги повишиха?
- Повишиха ги. Сега една семейна двойка с двама учители получава към 2000 лева от заплати. Но ако семейството е с две деца, доходите му се оказват под минималните. Но да кажем, че парите не са най-важните. Младият става учител по призвание или заради финансовата сигурност, която дава държавната работа. Но се оказва много натоварен, много по-натоварен от европейския си колега - с много отговорности, много очаквания, много критики от обществото - и на всичкото отгоре с много несвойствена административна работа. Първо, един учител у нас работи в клас с 26, 28, 30 деца, а не с 11-16, както европейският му колега. И второ, той върши прекалено много административна работа - пише стратегии, планове, отчети - как е поставил слаба оценка, какви са изискванията му за шестица, защо предлага за наказание един ученик, колко пъти се е срещал с родители... А неговата основна задача е да обучава и да възпитава дацата. Как е в други европейски държави? - там 30 учители работят пряко с учениците, а други 60 ги подпомагат с извънкласни дейности. Не е случайно, че около 60% от българските учители са поразени от изхабяване - то е поправимо, но на следващите нива са апатията и безразличието. Труден е животът на българския учител. Да не говорим за двусменния режим, от който не можем да го освободим, защото за целта трябва да построим много нови училища. Призванието се оказва недостатъчно, за да задържи в професията младите.
- Защо е тази хиперотчетност, с която учителят е натоварен? За да създава работа на армията от чиновници, които го надзирават?
- Тия чиновници от армията не са виновни. Те правят това, за което им плащат. Друг въпрос е как контролират и как отчитат резултата. Защото резултатът от труда на учителя се оглежда в успеха на неговия ученик - преди и след като напусне системата. Всички други отчети са без значение - те са мимолетни и служат само, за да пълнят папки и шкафове. И в МО са наясно с това, но нищо не правят или правят съвсем малки крачки в посока на промяната. Трябва да върнем българския учител на учениците! Да го освободим от многобройните задължения, които са излишни. Така той ще си върне и доверието на родителите. И авторитетът му ще се повиши. Впрочем, той се е повишил сега и без друго, заради дистанционното обучение, което осъществи.
- Смяташе се, че за учителките, повечето от които са над 50 години, е късно тепърва да се сприятеляват с компютъра, че не могат да преподават онлайн, дори и да искат.
- Но те се справиха отлично. И още по-отлично биха се справили, ако държавата се погрижи да бъдат оборудвани, ако всяко училище има достъп до достатъчно дигитални материали - такива, каквито в здравната криза им дариха някои фирми. Но сега повечето учители работят със собствен интернет, със собствени компютри.
- А всички деца и учители ли имат компютри? Вярно ли е, че щедри дарители са се погрижили и за горките хлапета в гетата, които често си лягат гладни?
- Не бих се обзаложил, че всяко дете има достъп до дигитално средство. Но и преди пандемията имаше около 10%, които не са обхванати от образователната система. И причините не бяха технически. Не от вчера във връзка с въвеждането на електронните дневници, възниква въпросът: а какво правим с родителите, които нямат компютри? Винаги ще има такива.
- Един добър бизнесмен е дарил един лаптоп на едно бедно дете от квартал „Факултето“. Баща му обаче го взел на другия ден, продал го и изпил парите. С тоя баща какво ще се случи?
- Има много подобни примери, за съжаление. Всичко опира до отговорността на родителя. В много държави по-бедни от България родителите дават мило и драго, за да се образоват децата им. В Египет например родителите са готови да дават 60-70% от доходите си за частни уроци, само и само децата им да бъдат на ниво. В началото на миналия век и в България родителите са давали всичко от себе си - продавали са ниви, само и само синовете им да се изучат. Сега у нас за ценности се смятат други неща - такива, които струват много пари или такива, които осигуряват бърза известност... Образованието у нас трудно се припознава за ценност.
- Защо? Да не би да е защото виждаме около нас достатъчно хора без образование, които са известни, богати или на власт?
- Това формира отношението към образованието, да. Поговорката „учи да сполучиш“ вече няма почва у нас. Дори на всеки ученик да се даде безплатно компютър, пак няма гаранция, че той ще се изучи. Баща му пак може да го изпие, или да го прати на просия... Колеги от Нидерландия са ми разказвали, че имат училища за родители още от 2000 г. Най-трудно е, казват те, да убедим хората, че имат нужда да се учат на родителство. Убедим ли ги веднъж, стават много прилежни. Но трябва да имат мотив - да знаят, че доброто образование ще отвори пред децата им врати. Това у нас трудно може да стане, докато поговорката „който учи, той ще сполучи“ не важи.
- Има друга поговорка, която важи: „Което не се купува с пари, се купува с повече пари“.
- Има един стандарт в Закона за предучилищното и училищното образование - №19, който се нарича „стандарт за физическата среда в образователните институции“. За да се постигне той във всички училища, са необходими 10 млрд. лв., по груби сметки. От години ние предлагаме парите за образованието да ги смятаме като процент от брутния вътрешен продукт. Ние не сме стигнали и 4%. А с 6%, които имаме като препоръка от ЕК, доста добри политики бихме формирали. Сега ние казваме: ето нужните 360 млн. лв. за заплати. Тези милиони звучат много, но като ги разхвърлим на 2300 училища, 2000 детски градини и няколкостотин центъра, те не стигат.
- Чух професор Атанас Семов да пита: „Върнахме пияниците в градинките. Защо не върнем децата в училище? Каква е логиката на играят карти на пейката, а да не седят един до друг на чина?
- Не съм експерт по вирусология. Но мисля, че дори да сме се презастраховали, не сме сгрешили - в добра позиция сме в световната класация за разпространението на заразата и смъртността.
- Вие подкрепихте решението на министерството учебната година да приключи онлайн у дома, а учениците да се върнат за държавните зрелостни изпити и тези след 7-ми клас. Но и двете решения притесниха някои родители.
- Досега се преекспонираха опасностите - да кажем, че то даде добри резултати. Но отсега нататък трябва говоренето ни да стане по-малко стресиращо. За да могат учителите и учениците спокойно да преминат в нормалния си работен режим. А не родителите да се страхуват да пратят децата си на училище и в детските градини.
- Държавните зрелостни изпити ще бъдат на 1 и 3 юни, добре. Но добре ли е, че от тях отпадат въпросите за лириката на Вапцаров, за „Железния светилник“ на Талев, „Тютюн“ на Димитър Димов, „Бай Ганьо пътува“ на Алеко, „Неразделни“ на Пенчо Славейков, „Заточеници“ на Яворов, „По жътва“ на Елин Пелин и „По жицата“ на Йовков. Защо са изхвърлени точно тези въпроси? Да не би защото те провокират критично мислене към властта?
- Политическото решение за това е взето в министерството на образованието. Аз не бих го тълкувал конспиративно. Първо, защото критичното мислене у ученика може да бъде формирано и с тези, но и с много други литературни произведения, които не са отпаднали от изпита. Второ, мисленето на ученика се формира най-вече от посланията на учителя при преподаването. При дистанционното обучение повечето учители са преподали целия материал. Само някои са пропуснали част от него. Не знам дали решението да се изключи тази част от изпитите беше правилно. Според мен трябва да се равняваме по добрите, към по-високото ниво, а не към по- ниското. Можеше и матурите да се проведат онлайн, както в други държави. Но огромна част от родителите у нас не се доверяват на дистанционното изпитване, смятат че не е обективно. Но то ще се наложи в бъдеще така или иначе - показва го практиката в държавите, от които взимаме пример.
Нашият гост
Юлиян Петров е роден на 29 ноември 1965 г. в Пловдив. Магистър по музика и естетика от пловдивската Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство (1990). Учител по информационни технологии (2007-2009). Доктор на педагогическите науки от Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” (2018). С първа професионално-квалификационна степен от СУ” Климент Охридски” (2018). От 2011 г. е председател на Синдикат “Образование” към Конфедерация на труда “Подкрепа”.
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш