Откраднали им ароматизаторите още в депото

С тази вест транспортният министър Гвоздейков заби последния гвоздей в ковчега на надеждата да пътуваме по европейски

Миналата седмица гръмна потресаващата новина, че новите влакове пак ще миришат на мухъл като старите. "Ароматизаторите, с които пристигнаха вагоните от Германия, бяха откраднати още в депото у нас", съобщи транспортният министър Георги Гвоздейков.

С тази вест Гвоздейков заби последния гвоздей в ковчега на надеждата да пътуваме по европейски.

Черна като саждите на локомотивите е хрониката на нашите железници. Катастрофи, взривове и обири пътуват по релсите. Последното издевателство е плячкосването на ароматизаторите. С тях крадците жепейци ще парфюмират личните си квартири.

Първият катаклизъм е още преди да бъде завършен първият железен път. Строежът започва през 1864 г. с британски инвестиции между Варна и Русе. Над 15 000 българи блъскат ангария по трасето. На 4 юни 1866 г. цариградският вестник "Време" информира:

"Един нещастен случай станал на 19 май по варненский железен път. Колите, които идели от Варна къде Провадия с 40-50 пътници, излезли от линията и се прекатурили. Имало много ранени и мъртви."

Не е вярно, че не е правен опит за спасяването Васил Левски. Такъв има и той е свързан с железопътната мрежа. След залавянето в Къкринското ханче Апостола е разпитан в Търново и откаран в София. Неговите другари предполагат, че ще го возят с влак до Цариград за височайши процес.

Атанас Узунов организира така наречената Група на болтаджиите. В нея участват около 30 комити. Планът е с нарочно изковани ключове да разхлабят болтовете на релсите и тренът да дерайлира. Сетне да нападнат и освободят окования.
Поробителите обаче се пазят от международна шумотевица и набързо скалъпват процес в затънтения Софийски санджак.

Много мъка има "Под железничарското небе". Така е озаглавена стихосбирката на поета Рафаел Пъшев, която среща читателите през 1936 г. Открай време най-окаяният пролетариат е този по депата, гарите, локомотивите и вагоните. Затова откраднаха ароматизаторите – да създадат повече домашен уют с миризми на благовония.

Понеже някога не е имало ароматизатори избухва Голямата железничарска стачка. Бунтът пламва на гара Горна Оряховица, в самото сърце на железопътната ни мрежа. На 25 декември 1919 г. локомотивна свирка дава сигнал за начало на протестните действия.

"Същия ден – свидетелства тамошен машинист – стачният комитет отправи телеграми до Варна, Русе, Стара Загора, Бургас, Пловдив и другаде, с които съобщи, че ние от Горнооряховския район сме в стачка и че оттам следва да не пущат влакове към Горна Оряховица."

Варна се вдига веднага, но в Русе не всичко върви по релсите. Ветеранът Крум Черноглавов, чиято глава е почерняла от локомотивни сажди, разказва:

"Мен, като секретар на транспортната секция, ме натовариха да дам сигнал за стачка с парната свирка на работилницата. Когато сигналният рев на свирката се разнесе из простора, деломайсторът Иван Попов се помъчи да спре сирената, но закъсня. Подканващият сигнал бе чут навсякъде и работниците започнаха да напускат работа. Другарят Петър Стрелковски бе застанал на изходната врата и подканваше всички да излизат по-бързо."

Стачниците се събират на игрището до Държавната болница и решават да телефонират в София за указания.

Разговорът е засечен от хора на Антон Прудкин. Той е професионален атентатор от световен мащаб. През Първата световна война лежи в затвора с Александър Стамболийски. Толкова се харесва на земеделския водач, че като идва на власт го назначава за столичен градоначалник.

"Какво да правим?", пита Стамболийски. "Решението е бомба!", логично отговаря Прудкин.

"И тогава аз приготвих снаряда – признава той, – не да разруши, а шум да вдигне, и в една тъмна дъжделива нощ, придружен от Стоил Стефанов, частния секретар на министър Димитров, с явен риск за живота си отидох и сложих снаряда под ж. п. моста при с. Надежда."

Гръм разклаща моста и секва съня на близката столица. На другия ден стачниците са обвинени, че си служат с атентати и протестът е смазан.

"Големият влаков обир" е първият уестърн, последният е "Плячкосването на ароматизаторите".

Пак по железничарска линия разбойникът Дочо Узунов претворява в живота първия уестърн в историята на киното. През 1929 г. грабежът копира почти дословно "Големият влаков обир". Ако Дочо не е гледал оригинала от 1903 г., със сигурност се е наслажавал на някоя от многобройните му версии.

Във филма бандитите действат на малка гара нейде из Дивия запад. Дочо Узунов постъпва по същия начин и за място на акцията избира невзрачната спирка Бокиловци. Тук влакът от Бойчиновци през Фердинанд* за Берковица стои само една минута.

Ятаци донасят, че на 10 ноември през Бокиловци ще мине влак № 2606 и пощенският вагон ще вози милион и половина лева!

В 17 часа и 20 минути се чува пухтенето на трена. Композицията спира, Дочо се мята на локомотива и опира парабел в слепоочието на машиниста. Онзи се опитва да даде заден ход. Главатарят го халосва с пищова. Сетне му нарежда да изпусне парата, за да няма повече мърдане.

Двама от филмовите обирджии влизат в пощенския вагон, разбиват касата и изпразват съдържанието. Дочо ревниво спазва сценария. Двама от хората му се качват при пощальона.

"Дай парите!", изревава единият. "Пари днес не носим", отвръща ужасеният чиновник. "Как да не носите? – сепва се хайдукът. – Един милион и половина трябва да имате."

Става ясно, че сумата 1 400 000 лева е пренесена още в навечерието на Димитровден. Все пак има какво да се прибере от пътниците.

Американските бандити свалят и пребъркват всички. Нашенските им колеги правят същото с тази разлика, че спестяват разкарването на дамите. Те са обрани по купетата.

Мъжете са натъпкани в кантона, наредено им е да излизат един по един и да се освобождават от банкнотите, часовниците, пръстените и прочие ценности. "Който укрие макар и стотинка – куршум!", предупреждава Дочо.

Сега на БДЖ-то му трябва един Мусолини. Диктаторът прави две големи добрини за Италия. Ликвидира мафията и пуска директива влаковете да се движат по разписание. "Който закъснее – куршум!", предупреждава Дуче като Дочо Узунов.

* По-късно Михайловград, сега Монтана.