Най-големият блъф в историята на Втората световна война са трудовите лагери в България

„Може да се спори само с факти и доказателства“, категоричен е професор Михаел Бар-Зоар. Той отговаря пред „Труд“ на въпросите за истината около спасението на българските евреи. Професорът обяснява дали Тодор Живков има заслуги за спасените 50 000 души, как музеите на Холокост гледат на действията на България през Втората световна война.

- Проф. Бар-Зоар, защо националният музей в Йерусалим Яд ва-Шем има различни версии относно историята на спасените български евреи?

- Първо, трябва да се отбележи, че на тях не им харесва историята за спасението им. Те работят върху трагедията на евреите и обичат да показват тази страна от историята. Част от това, на което са свикнали, е да нападат и да критикуват. Историята за спасената еврейска общественост от България от 50 000 души не им харесва заради факта, че България е била съюзник на Третия Райх. Втората точка е казусът на евреите от Тракия и Македония. Яд ва-Шем е единствената организация в света, която брои гръцките и македонските евреи като български. Те не отчитат, че всъщност двете страни са били окупирани от България, но не са били част от страната и евреите не са получили български гражданства. Не трябва да забравяме, че нито един от българските евреи, които са имали българско гражданство, не е бил изпратен в лагерите на смъртта. Сега Яд ва-Шем разработва книга, в която техен изследовател твърди, че България няма никаква връзка със спасяването на евреи, както и Цар Борис III. Аз се намесих и дадох пример на срещата на Царя на 13 април 1943 година, с министър-председателят Богдан Филов и министър на вътрешните работи Петър Габровски - и двамата фашисти. Борис им казва, че трябва да се мобилизират всички български евреи и да бъдат изпратени в трудови лагери, за да предотвратим тяхното изпращане в Полша. Доказателство за това, което разказвам, има в дневника на Богдан Филов. Затова попитах музея как този техен изследовател цитира Филов на няколко места и как случайно срещата на 13 април 1943 година е изпуснато. Може да се спори само с факти и доказателства. Яд ва-Шем избират факти, които им харесват, и изхвърлят такива, каквито не им допадат.

- Каква е истината за спасението, кой спаси българските евреи?

- На 9 март 1943 година, когато трябваше България да изпрати своите евреи за сигурна смърт, интелектуалците нямаха понятие какво се планира, а Народното събрание също, извън десетте депутати с Димитър Пешев, нямаше представа за случващото се. Българската православна църква беше наясно със ситуацията и се обърна към Царя. Сами можем да си отговорим на въпроса в крайна сметка кой спаси българските евреи. Нека не забравяме, че в България от 1934 година Царят е имал абсолютната власт в държавата. Договор между Александър Белев, който е комисар по еврейските въпроси, заедно с пратеника на Адолф Айхман Теодор Данекер, гласеше че трябва да се изпратят 20 000 евреи и Царят го беше одобрил. В последната минута обаче, под натиска на Българската православна църква, Борис III разбра, че е цар на българите и тотално променя своята политика. От 9 март 1943 година до края на своя живот, виждаме, че той винаги спира всеки опит да се изпратят евреите в Полша, готов е дори да лъже. Абсурдно е да се твърди, че не Царят ги спасява, защото в такъв случай ще излезе, че двамата големи нацисти – Филов и Габровски, са направили това.

- Подбирайки фактите си, какво постига Яд ва-Шем?

- Друга версия. Всеки историк иска да открие нова версия и когато съществува вече една, изследователите започват да обръщат ъгъла на историята. Нашата версия за спасяването на еврейското общество в България е базирана на факти и документи. Ако утре някой ми покаже нови доказателства, които напълно отричат всичко, което аз твърдя, аз ще бъда първи, който ще се извини. След 47 години откакто бях напуснал България, дойдох за първи път отново през 1995 година. Тогава в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“ имаше колоквиум и щом аз разказах за моята версия, Давид Коен, който беше историк през периода на комунизма, се изправи. Коен реагира бурно и ми каза, че всички архиви са в Москва и щом бъдат публикувани, всички ще разберат, че това, което аз твърдя, не е истина. От тогава минаха 23 години и аз още чакам. Съществува запазена телеграма от Адолф Бекерле, който беше посланик на Германия в София. В документа, който телеграфира до Берлин, той казва: „Депортацията беше отменена заради инструкция от най-високото място“. Един от историците на Яд ва-Шем тълкува написаното от Бекерле, че в превод от немски това не е „инструкция“, а „намек“ от Царя. Аз обясних, че Царят не е нужно да прави повече от един намек.

- Министър-председателят на България Бойко Борисов отказа да се извини на Македония за съдбата на евреите от Тракия и Македония, според Вас трябва ли България да се извини?

- Не. Този вид извинения на държави за неща, които са се случили по време на предишни правителства, е глупаво. България не трябва да се извинява, а да съжалява. Всъщност България е една от малкото страни, която признава своите грешки, включително тъмното петно от Тракия и Македония.

- Заслугите за спасяването на българските евреи се преписват на други участници в спасението, докато ролята на Цар Борис III липсва. Защо според вас той често е игнориран?

- Той по-скоро не е игнориран, а критикуван, защото е бил много добър приятел на Адолф Хитлер. Казусът с монумента е свързан с протест на евреи от Тракия и Македония, защото те до ден днешен виждат Царят като убиец.

- Не сте ли съгласен, че не само 50 000 българи са спасени, но и техните наследници са спасени и от комплекса на Холокост?

- Тази тема е засегната и в документалния ни филм “Извън хватката на Хитлер”. Резултатът на това спасение е, че ние – спасените, заедно с децата и внуците ни, сме единствените, които нямат на гърдите си комплекса на Холокост. Аз бях дете на България и тичах по улиците със закачена звезда на Давид. Когато се блъснех в германски офицер, дори не ми минаваше през ума мисълта за опасност или страх. За децата на Холокоста, комплексът е марка върху гърдите, която никой не може да изчисти. Веднъж бившият министър-председател на Израел Давид Бен-Гурион ме попита колко сме българските евреи в Израел. Тогава му отговорих, че сме 50 000, но правим шум като половин милион, а той ми каза: „Ако бяхте половин милион, Израел щеше да бъде друг“. Ние не избягахме от България, когато отидохме да живеем в Израел, затова и се връщаме често. Забавен факт е, че българските евреи са най-недостойните евреи в света. Никога не сме имали дълга брада, не знаехме, че в събота не се работи, не носехме малките шапчици на главите си, нито пък знаехме какво значи думата „кашер“. Самият Бен-Гурион ми каза, че българското еврейско общество беше най-ционистическото общество в Европа. Малко преди да напуснем България, в кабинета на баща ми идваха пациенти, които го питаха защо искаме да заминем. Той винаги им отговаряше, че причината за това е, че искаме да имаме наша страна. Тогава те винаги му казваха, че България е нашата страна.

- Димитър Пешев се превръща в национален герой. Преди броени дни на площад „Димитър Пешев“ премиерът Бойко Борисов откри в Киев мемориална плоча в негова чест. Не Ви ли се струва, че по този начин се измества фокусът от Царя?

- Царят има една вина. Вярно е, че Пешев прие Закона за защита на нацията, но Царят го прекара.

- Много евреи и българи от онова време твърдят, че Законът е бил приет с ясната мисъл, че няма да бъде спазен, вярно ли е това?

- Да, точно така. Белев не смяташе така и знаеше, че не може да прекара този закон без съгласието на Борис. На 9 март 1943 година Цар Борис III разбира, че не може да бъде цар на българите и да продължава с тази политика. На 1 юни е извикан от Йоахим фон Рибентроп и Хитлер в Берхтесгаден, където двамата играят доброто и лошото ченге. Адолф Хитлер е любезен и мил, а Рибентроп дърпа Борис настрани и го пита защо вече не изпраща евреите от България. Царят му отговаря: „Нашите евреи са различни от вашите. Те са шпаньоли“. Рибентроп не приема думите на Борис и отново настоява да бъдат изпратени. Тук е единият от важните моменти, който трябва да отбележим в поведението и действията на Царя. Той му казва: „Да, аз трябва да ги изпратя, но ще изпратя сега няколко комунистически елементи, защото от евреите има нужда да строят пътища“. Борис лъже Рибентроп и това всъщност е най-големият блъф в историята на Втората световна война.

- Има различни истории от трудовите лагери в България, каква е истината за тях?

- Истината е, че баща ми беше в тези лагери край Ловеч. В края на всяка седмица той се връщаше у дома без да се притеснява, че ще бъде убит или наказан. Вадеше снимки от джоба си, които да ни покаже, а на тях евреите заедно с пазачите се виждаше как се забавляват с бутилка вино. Винаги на първи септември всички студенти бяха освобождавани, за да не изпуснат учебната година, а на първи октомври, всички работници се изпращаха за 6 месеца вкъщи – до първи април, за да не им бъде студено през зимата. 6 месеца трудовите лагери бяха пусти. Хайнрих Химлер изпраща специална група от Гестапо да прегледа какво се случва в тези лагери. В рапортите им е отбелязано, че хората не са работели тежко и това, че са там, е политическа манипулация, за да бъде предотвратено тяхното изпращане в Полша. Това е била изтънчената игра на Царя. Той знае, че има тънка линия, която не трябва да прекрачва, защото ако Германия се ядоса, ще окупира България за два часа без да използва и един куршум. Донякъде Германия си затваряше очите за всичко това, защото тя искаше България да бъде нейната крепост на Югоизточния ъгъл на Райха. Нека не забравяме, че през цялата война в София имаше съветско посолство. Логично е България като част от съюзниците на Германия, трябва да няма вражески посолства. България беше единственото място в цялата нацистка империя, в която Царят можеше да излезе на балкона и от едната страна да види свастиката на посолство на Райха, а от другата страна – червеното съветското знаме.

- Някои институции виждат грешките в действията на Цар Борис III, българските евреи, които заминават за Израел през 1948 г., го признават и му благодарят, а евреите, които остават в България днес не признават неговата роля.

- Тези, които останаха тук, са комунисти. Днес казват, че са социалисти, демократи и либерали, но всъщност всички бяха комунисти. Затова останаха и в България. Те бързо приеха версията как БКП спасява българските евреи. Тодор Живков дори беше предложен за Нобелова награда. Аз бях на среща при него през 1996 година, когато той вече беше под домашен арест. Посрещна ни топло, обясняваше как е организирал манифестацията за спасяването на 24 май 1943 година. Беше усмихнат и дружелюбен, докато не му казах, че хората от манифестация не помнят той да е бил там. Обясних му, че дори имам писмено удостоверение на Вълка Горанова и Бети Данон, част от организаторите на манифестацията, твърдят, че той изобщо не е бил в София по това време. Тогава лицето на този приятен човек се промени. Изкрещя, че Горанова и Дадон са били манипулирани. После се усмихна и смени темата. Това е пример за една легенда, тогава цяла България вярваше в това.

- Имаше опит Българската православна църква да бъде номинирана за Нобелова награда за спасяването на българските евреи. Какво смятате за това?

- Не мисля, че това е хубава идея. Когато се предлага Църквата, трябва да се предложи и Димитър Пешев, и Лиляна Паница, и интелектуалците, които се бяха подписали в подписката срещу Закона за защита на населението, и подписалите се селяни. Спасението на българските евреи не е резултат от усилията на една личност, а на целия български народ.

- Излиза четвъртия тираж на книгата Ви за спасението на българските евреи. Една от презентациите й беше във Великотърновския университет в памет на Петър Христов, какви бяха вашите отношения и спомени за него?

- Много обичах Петър. Той не беше човек със съмнителни истории около него. За мен убийството му все още е голяма загадка. Според мен някой е искал да се отърве от Петър, защото беше особено силен във финансовото си състояние. Това е голяма загуба, за която ме боли.

Нашият гост

Михаел Бар-Зоар е израелски историк, писател и политик. Емигрира от България в Израел през 1948 г. Автор е на книга (1998 г.) за спасяването на българската еврейска общност през Втората световна война. Освен четвъртото изданието на български език, книгата има 2 тиража на английски език, 4 на иврит и 1 на френски. Бар-Зоар е един от главните историци, занимаващи се с популялизирането на спасителната акция на България през Втората световна война.