Тазгодишният носител на Вазовата награда е проф. Боян Биолчев. Бившият ректор (1999-2007) на Софийския университет получи наградата на тържествена церемония на 8 юли и тя бе кулминацията на Вазовите дни в Сопот. Призът е бюст на Патриарха на българската литература Иван Вазов, изработен от скулпторката Нина Канарова. Проф. Биолчев засади и своето дръвче в градината на носителите на Вазовата награда.

Наградата на името на Патриарха на българската литература Иван Вазов не е съвсем на патриаршеска възраст (връчва се от 1970 г.), а нейният последен засега носител Боян Биолчев, е обдарен с късмета да е прехвърлил поне ДядоВазовото житейско многолетие. Голямото литературно отличие е учредено от родното място на твореца – Сопот и Министерство на културата, и за пръв носител е прогласен класикът на българската книжовност Димитър Талев, макар и посмъртно, три години след кончината му през 1967 г. Дали е случаен фактът, че родът Талеви и родът Биолчеви са от Прилеп и до прокуждането на македонските българи от родните им места към началото на миналия век, Талеви и Биолчеви са съседи, а в общата им ограда е направен комшулук (малка порта през дебелия зид), та да си общуват по-напряко?

Още по-удивително е съвпадението, че преселвайки се в стара България, около София, в Бистрица, Талеви и Биолчеви отново се озовават на една улица, където къщите им са и до ден днешен – само че една срещу друга. И тук вече идва ред на неслучайностите.

Начеващият белетрист Боян Биолчев научава, че баща му, професорът по ерозия на почвите Асен Биолчев, е дал някои от първите му разкази на приятеля си Димитър Талев, за да чуе неговата оценка. Младият Боян е поканен на разговор от класика Талев. Ще спестим излишните похвални клишета. Боян Биолчев завинаги запаметява сдържаните, мъдри, дълбоки слова на Димитър Талев: “И ние не пишем като дядо Вазов, и вие няма да пишете като нас!” Какво усещане за същината на литературното развитие! Само върху тези проникновения на Талев биха могли да се изпишат немалко страници...

Но да си дойдем на думата. Почти пет десетилетия след “учителя” Талев, “ученикът” Биолчев получи заслуженото признание. Самият Боян Биолчев повече от половин век “дълбае” дебрите на българската книжовност: писател, учен, общественик.

След като завършва Ягелонския университет (Полша) пътят му е свързан съдбовно с най-старото висше училище у нас – Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Научно-творческите му превъплъщения са много: от асистент и декан на Факултета по славянски филологии, до професор и ректор и то през едни от най-трудните години на прехода у нас от края на XX и началото на XXI век. Ала Боян Биолчев никога не е живял и никога не се е нагаждал според епохите и модите на деня.

Още от първите си асистентски часове е сред най-любимите млади преподаватели, а пък сега е сред най-любимите “зрели” такива. Онези, които сме работили с него в университетския вестник “Софийски университет” (Боян Биолчев бе негов главен редактор от 1980 до 1990 г.) и досега се обръщаме към него с прозвището “Главен”. Като главен редактор на този уж ведомствен вестник Боян съумя да създаде атмосфера на равнопоставеност, свободолюбие, духовна разкрепостеност в условията на един режим, който сега определяме като тоталитарен, ала да го живееш в ония години понякога си беше доста потискащо, защото властта зорко следеше именно хората на духа.

Под “крилото” на Боян Биолчев се формираха доста ярки личности, емблематични за съвременния духовен живот на България – журналисти, писатели, хора на науката и изкуството, сред които: Любен Дилов – син, Ники Кънчев, Димитър (Джими) Найденов, Валери Тодоров, Георги Гълов, Деян Енев, Пламен Енчев, Михаил Вешим, Георги Бойчев...

Всички помним уроците на Главния, че свободата на словото е преди всичко резултат на свободния дух. Този дух писателят Боян Биолчев е вдъхнал на своите творби, а онези, които са имали удоволствието да слушат разговорната му реч на живо, разбират защо и в белетристичните му бисери афористичният изказ, иронията и самоиронията са пълнокръвна форма на съществуване, където “аз”-ът от живота се пропива с художественото, за да се слеят в един запомнящ се свят, какъвто сътворява истинският майстор на словото.

Да яхнеш буре посред буйна река

Беше някъде към средата на 80-те години на миналия двайсети век. В редакцията на в. „Софийски университет“ някой донесе прежълтяло от старост списание, разлисти го и пред погледите на слисаните студенти-редактори лъсна чудна черно-бяла фотография с наситени, различими образи, яхнали... буре посред водите на буйна река. Надписът гласеше: „Боян Биолчев и Гоце Делчев върху буре с бира във Владайска река. 1903 г.“ Зевзекът Георги Гълов и бъдещ писател-сатирик се опомни пръв: „Момчета, казах ли ви, че Главния не е толкова млад, колкото изглежда!...

За него

Има категоричен характер

Радвам се, че толкова ярък и талантлив писател и интелектуалец получава най-високата литературна награда на името на Иван Вазов. И критиката, и широката публика познават Биолчев като сериозен учен полонист, един от най-добрите ректори на Алма Матер. Един от примерите на творци, притежаващи не само впечатляващ талант, но и силен и последователен характер. В това отношение той потвърждава Далчевия тезис, че е добре талантът да е съчетан и с категоричен характер. Под печат сега е повестта му “Преселението”, която показва способността на Биолчев да разгръща трагически сюжети. Тя пресъздава изключителната драма на нашите предци - българите, прокудени от Източна и Западна Тракия след Междусъюзническата война.

Писателят и издател Иван Гранитски

Може да реагира веднага за всичко

Познавам проф. Биолчев от доста време. С него работехме заедно един мандат, когато той беше ректор на СУ, а аз негов заместник. Той е човек, който много бързо схваща основната тематика и може да реагира много бързо на момента. Винаги е готов със своето мнение, но предварително се запознава с особеностите по темата. Интелигентен човек, желае да знае много неща, включително и тези извън неговата тематика. И най-важното - той може много бързо да даде мнение, което според неговите възможности е достатъчно интелигентно и може да послужи като отправна точка при едни бъдещи дискусии.

Физикът академик Ангел Попов

Един от най-добрите ни писатели сега

Той е един от най-добрите ни съвременни писатели. Сборникът му “Белег” е образец за късия разказ. От него човек може да гледа по-добре на живота, на природата, на хората около нас, да ги вижда не като герои, а като обикновени хора. Да създава известен трагизъм на живота, но да се отнася към него със стоическо примирение, но и с насмешка. Романът му “Амазонката на Варое” е истински шедьовър и образец на комичния роман изобщо. Като се започне от Рабле, мине се през “Дон Кихот” на Сервантес и се стигне до “Швейк” на Хашек. В историята на българския роман не е познато досега такова пародийно третиране на жанра исторически или героичен роман.

Проф. Стоян Атанасов - преводач от френски и преподавател