Проф. д-р Боян Дуранкев пред „Труд“: Още сме далече от “края”, но сметката за COVID-19 пак ще я плати народът

Трябва ни някой политик като Кобрата, който да смачка фасона на „приятелския“ капитализъм

В момента тече бюджетната процедура за следващата година. Държавните финанси обаче трябва да се съобразяват и с един нов фактор - епидемията от коронавирус. Разговаряме с проф. Дуранкев за тези нови предизвикателства. Както и за оптимистичния и песимистичния сценарий пред България и пред света.

- Проф. Дуранкев, преди броени дни казахте, че предложеният проект за бюджет за 2021 г. е своеобразно ипотекиране на бъдещето. Бихте ли доразвили тезата си пред читателите на в. „Труд“?
- Понякога нещата са по-простички, отколкото изглеждат зад тези 125 страници на проекта за държавен бюджет. Всяко семейство знае че в добри години трябва да заделя за „черни дни“; че в лоши години ще ползва части от натрупаното, само в краен случай ще задлъжнява. И ако не помни след това че дължи пари някому, то кредиторите никога не забравят. Именно по тази причина сметката винаги трябва да излиза на чисто в обозримо бъдеще. Държавата е „особено“ семейство, в което „главата на семейството“ е избран да я управлява за четири години. Хубаво е, казано още по-точно, след успешните „девет златни“ години на сегашното управление, през последната (сегашната) година държавният дълг да е по-нисък, отколкото в началото. Е, сега не е така. Към края на 2020 г. се очаква държавният дълг да нарасне до 28 млрд. лв. (16,92 млрд. долара) или 23.5% от прогнозния БВП при 22 млрд. лв. през миналата година. Отчитаме в него и онези 5 млрд. лв., които бяха поети от международните пазари преди месец. През следващите три години управляващите планират дълговото финансиране на бюджета да бъде 4.5-6.8 млрд. лв. всяка година в зависимост от вътрешния потенциал на страната. Според прогнозите до 2023 г. нивото на държавния дълг да достигне около 38.9 млрд. лв.. Като дял от БВП това ще е около 28.2%, което е под червената линия от 30% (очертана от стандартите на ЕС), но ще е около 77% над постигнатото през 2019 г. „Успешното управление“ не е това, което трупа борчове. В случая не само пандемията е факторът, а потенциалът на българската икономика, който е на нивото на горната подгрупа на средноразвитите страни, но със своята отвореност и парцелираност (доминиращ частен сектор) е много рисков при външни заплахи и свободно движение на капиталите към обетованите офшорки.

- Не звучи много ободряващо...
- Без да плаша никого, ще припомня че в края на 1989 г. външният дълг на българската държава възлизаше на 10,6 млрд. долара, но при потенциал от почти 9 млн. население - „длъжници“. В края на 2020 г. външният дълг ще е към 16,92 млрд. долара, но вече при под 7 млн. „длъжници“. Живков се смее от отвъдното! Ще подчертая, че още не сме стигнали кризисната точка, но - ако продължаваме да разчитаме на външни кредити („успешно“ се вземат, но неуспешно се връщат, при това - със сериозна лихва), нашите деца и внуци ще връщат борчовете на бащите, майките, бабите и дядовците. „Ипотекираме бъдещето им“, това е фактът, не само част от нашето! Да, имаме засега донякъде добро управление на нарастващия дълг, да, имаме и фискален резерв, но вече трябва да се мисли за спирането на ръста на дълга - задача пред следващото правителство. И накрая една успокоителна нотка. През периода 2021-2027 г. очакваме по новия инструмент на ЕС за възстановяване от кризата около 7,7 млрд. евро безвъзмездно и възможност за други 4,5 млрд. евро заеми. Така че спокойно, членове на бъдещото българско правителство след изборите, пари ще има.

- Все пак този бюджет би трябвало да отрази предизвикателствата пред икономиката и пред държавата в условията на пандемията от COVID-19. Вече има становища, че не повече от 2,4 процента от БВП ще бъдат похарчени за целта. Какъв е вашият коментар?
- Отражението на пандемията върху световната, европейската и в частност - българската икономика, няма кой и как да прецени на този етап. Два факта будят съществена тревога. От една страна, както е известно, темповете на икономически растеж спаднаха още в края на миналата година, далече преди пандемията. Търговските войни, „санкциите“ (извън международното право) и някои „патриотични“ режими започнаха да нарязват световния икономически ред и да тласкат икономиките в задънени улици. От друга страна, от жестоката заплаха на малкия Звяр (COVID-19) някои страни, които въведоха „твърди решения“ против пандемията, се наслаждаваха на по-добри възможности за социално-икономическо развитие. Тук попадат и Китай, и Тайван, и Австралия, и други страни с „добри практики“ за спиране на разпространението на вируса. Обратно, повечето страни-членки на ЕС и също така отвъдокеанският ни партньор САЩ, подцениха мощността на заплахата, изпаднаха в „либерална“ отлагаща летаргия и днес не само „сухите съчки“, но и „младите фиданки“ носят тежестите на нескопосаното централно управление (чрез пандемията се разбра каква е ефективността на отделните страни, а - за съжаление - и на ЕС като координиращ център). 7 месеца от началото на пандемията ЕС още няма единни блокиращи решения, а се разчита на правителства и кметове. Така че очакваният спад на БВП на България (а той зависи по линия на доставките на нашата продукция към другите партньорски страни) може да се предсказва от астролози, но не от сериозни икономисти. Та знае ли се някога кога ще отпразнуваме „пълната и окончателна победа“ над Звяра?! То е ясно - когато има и лекарство против него, и ваксина за всички. Засега няма нито едното, нито другото. Спадът на БВП се прогнозира да е над 3% през тази година, което е доста оптимистично поднесено. Крайната сметка ще ни излезе „солена“, ще я плати пак народът. Но още сме далече от „края“.

- Всъщност увеличението на харчовете започна далече преди старта на т. нар. бюджетна процедура. Оправдани ли бяха, оправдани ли са, защото те си вървят?
- България има „здрави“ традиции, утвърдени за последните три десетилетия, да заобикаля Закона за държавния бюджет. Първо, при разработването и приемането на поредния такъв закон, финансовият министър знае как да „крие резерви“, които след това да бъдат щедро оползотворявани. Второ, по същия начин винаги се гласуват чудесни „инвестиционни“ разходи, които след това пак не се спазват - ето ти ново изворче за „резерви“. Трето, обичайно се пропуска законовата процедура за разпореждане с еврофондовете. Според закона за извънредните правомощия по управление на еврофондовете, те могат да се прилагат най-късно два месеца след изтичане на извънредното положение, което изтече на 13 май, съответно правото да се действа по извънредните правила е било до 14 юли. Но в продължение на повече от 3 месеца Народното събрание е „проспало“ да удължи действието на тези извънредни правомощия след края на извънредното положение и на практика еврофондовете са се харчили незаконно. Да прибавим и факта, че в резултат на извънредните мерки започна разхвърлянето на „извънредни“ средства.

- Кой решава да става точно така?
- Вижда се и с просто око. „Центърът“ често сам „решава“ какво да се прави и на кого какво да се дава, министрите, а след тях и верните парламентаристи, вземат решения на основата на „горното“ решение. Че е нужна централизация, при това в извънредна обстановка, по това никой не спори. Но че вече немалка част от централизираните решения са неефективни или направо лоши, и по това няма кой да спори. А подобен „диалогов режим“ отгоре-надолу не се нарича демократичен. Между другото, демокрацията не означава само „власт (диктатура) на болшинството“ (всъщност подобна „демокрация“ е завършената форма на болшевизма), а и обсъждане до постигането на по-висока степен на „обща мъдрост“ от всички. В случая вина за това състояние на нашенската „демокрация“ имат и „болшинството“ (ГЕРБ и ОП-остатъчни), но и опозицията, която отказва да се включи в партньорските обсъждания (вирусът не подбира леви, десни или центристи), вярвайки че само чрез критики печели върхови дивиденти. Затова може да украсим нашата „демокрация“ с много епитети - „незряла“, „свръхцентрализирана“ или „хаотична“, но няма демокрация на 50%, а само на 100%.

- В други страни много преди това да се случи у нас, развързаха кесиите. Имаше и продължават да съществуват директни подпомагания на цели бизнеси, както и на домакинствата. В България се заложи на мярката 60/40 за бизнеса, но и се дават по 50 лева върху всяка пенсия. Както и се предвидиха, но за ограничен период от време, пари като добавки за отглеждане на дете. Намалиха ДДС за туризма и за кръчмарите. Но особени резултати не бяха постигнати. Не бяха ли тези мерки малко закъснели?
- Като продължение на по-горните разсъждения: „несъществените“ сектори, чрез които заразата се разрастваше - дискотеки, барове, концерти, спортни събития и т. н., трябваше да бъдат затворени, което не означава загробени. В по-добри времена те пак ще отворят. Но няма логика това 60/40 (кой математик го изчисли, все пак?), на намаляването на ДДС (какъв беше интересът от това?) и особено на разхвърлянето на пари на всички пенсионери (защо не преизчисляване на пенсиите - това щеше поне да е справедливо?). Едни неточни мерки не са „закъснели“, а само неточни. В други страни при същата пандемия подпомогнаха именно ощетените от „затварянето“ - лекари и медицински персонал, работниците и служителите на „първа линия“, безработните, хората и семействата с ниски доходи. Все пак, надяваме се, пандемията ще е временна - година, две - за историята това е като премигване с очите. Но да ни е за урок.

- Оказа се, че един от най-уязвимите сектори е този на здравеопазването. „Труд“ написа: „Легла има, няма лекари“. Чуха се и гласове, че всъщност допълнителните пари за здравеопазване не са стигнали навсякъде. Защо отново се оказахме неподготвени за сблъсъка с пандемията, при положение, че само преди няколко месеца се твърдеше, че се справяме добре в сравнение с други държави?
- „Пазарът решава най-добре“ - тази либерална басня се оказа не само неправилна, но и вредна, нехуманна. Чух наскоро едно вятърничаво предложение - да поканим лекари и медицински сестри от Германия - с начална заплата 3000 евро, т. е. да си „напазаруваме“ недостигащото. Е, да пробваме, ще видим какъв ще е резултатът - почти нулев! Всъщност има сектори, където планирането носи много по-добри резултати, отколкото „пазарът“. За учениците трябват млади и добре подготвени учители, които не се вземат от „пазара“, а се планират поне 5-6 години преди да възникне нуждата; за поликлиниките и болниците трябват също точно профилирани лекари и медицински сестри - това също се планира отрано. „Академичната свобода“ всъщност доведе до пазарна слободия на „произвежданите кадри“ - няма страна, в която икономистите и юристите да са доминиращи, а икономиката да върви нагоре. „Планирането, глупако, планирането!“, това прави икономиката, ако перифразираме една известна мисъл. И още нещо, което съм посочвал. „Центърът“ на ЕС има огромен интерес да получава безплатни дарове от „периферни“ страни като България („последната дупка на кавала“ на ЕС). Германия, Франция, доскоро Великобритания (а даже и сега след напускането на ЕС) крадяха подготвени българчета - лекари и медицински сестри, санитарки и т. н., наставлявайки ни за „свободата на избора“ на страна, в която да живееш и работиш. Това е политика, която е в полза на по-богатите страни, но във вреда на по-слабо развитите като нашата. Е, няма ли някой български политик да се сети да каже нещо по въпроса, не е вината само в „Бойко“, хайде, Йончева, хайде, Джамбазки!

- Имаме следния парадокс - пожарникарите протестират, че няма да им вдигнат парите, а на полицаите ги вдигнали. Както и на целия бюджетен сектор. Полицаите и те недоволстват. Защо се стигна до това, за мен, изкуствено противопоставяне на различни професии и цели сектори.
- Когато централното управление тръгва да си отива и е видима предстоящата замяна след изборите, „силоваците“, а и други сектори започват да „извиват ръце“. Бих препоръчал на Борисов засега да запази мълчание - не е време за преговори, все пак и следващите НС и МС трябва да имат някакви въпроси за решаване.

- Продължава да се задълбочава неравенството в обществото. Това общество обаче е разнородно. Някои протестират по улиците и площадите - искат оставки и справедливост. Но има и други, които са се затворили в себе си - може би разчитат някой отгоре да им помогне. А трети са в администрацията и хич не са недоволни...
- Капитализмът има свойството да изостря неравенствата; демокрацията - да изглажда неравенствата. В българския случай „приятелският“ капитализъм смачка фасона на демокрацията, но това започна преди тридесет години с реституцията, продължи с „законовото“ разграбване на общата собственост, наречено приватизация, а се разви чрез „правилното насочване“ на финансовите потоци и обществените поръчки. Трябва ни някой политик като Кобрата, който да смачка фасона на „приятелския“ капитализъм, за да се върнем на релсите на демокрацията и на желаното много по-голямо равенство (на достъпа, на възможностите, но и на участието в производството и потреблението). Херкулесова задача!

- Оптимист или песимист сте, професоре? Еволюция или революция ни чака?
- Сегашната формула (с реверанс към Джордж Оруел) е „Икономиката е пари, диктатурата е демокрация, болестта е здраве.“ Парите подядоха реалната икономика, демокрацията бе съблазнена и изоставена, чрез болестта се натрупаха баснословни богатства. Как при тези обстоятелства да не си оптимист и да не очакваш революция?!

Нашият гост
Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 г. Икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. През 1980 г. завършва социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а през 2010 г.- професор. Дуранкев е автор на повече от 80 статии, студии и книги. Преподавател по маркетинг и маркетингови комуникации в УНСС и във Висшето училище по застраховане и финанси.

Коментари

Задължително поле